Никой досега не е изчислил колко въжени моста има в Източните Родопи над реките Арда, Върбица, Джебелска и др. Без някои от тях движението на хора от единия бряг до другия, от едно село или махала до другите би било просто немислимо.
Днес, когато се набляга най-вече на магистрали, виадукти, тунели и мантинели, никой не мисли за простите съоръжения, издигнати през годините на социализма. Необходимост от първа ръка за хиляди хора. А и някой да мисли за тях, то вече няма кой да ги поддържа. Пък и по-малките населени места в планината на Орфей останаха с една шепа беловласи старци, които се радват на един самун поне седмично, докаран им по кози пътеки. 

Най-натовареният въжен мост в Кърджали е този над Водното огледало, 

който свързва града с първите блокове на квартал “Възрожденци”. Люлее се като панаирджийска люлка, често по него зеят дупки от изгнили дъски, веднъж-два пъти паднаха и хора от него във водата, но тъй като тук е плитко, останаха само с леки наранявания и голяма уплаха. Дали от некачествения материал, дали от капризите на времето, или от калпавите майстори, все има недоволни. И с основание, защото някой, може би най-вече от кметството, не си е свършил както трябва работата.

За тези странни, но жизнено необходими съоръжения, останали сякаш от памтивека, може да разказва с часове 93-годишният Сали Халилов от с. Самодива, община Кирково, област Кърджали. Дето се вика, той е живата история на родопските въжени мостове, защото с изграждането им си е вадил десетилетия хляба и така стига до пенсия. 
Цял живот съм живял между два бряга - 

и в професионален, и в личен план

Трудовият е ясен - майстор съм и се гордея с това. Сегашните хлапетии може и да разбират от най-съвременни технологии, но моя занаят няма да усвоят никога, защото си има безброй чалъми. Личният? Ами от брега на младостта вече преминах на брега на старостта. Отивам към столетието, усмихва се с тъга бай Сали.

Не обича много да разказва за терка си, сиреч за специалността си, не че някой ще му вземе хляба - мераклиите ги няма никакви. Прави го от скромност, а скромността е добродетел, която днес се губи във времето и пространството.

Спомня си, че в ония години всичко се е правило по законите на БДС, тоест на Българския държавен стандарт
Желязно правило, от което всеки строител е настръхвал. Чиновници с дебели папки под мишници, с хиляди правила в тях, обикаляли завършените обекти и гледали всичко под лупа. От 100 строежа 5-6 най-много да приемат от раз и да издадат съответните документи, та дюлгерите да тичат на другия обект. Норма се е гонело тогава, план, имаше и насрещен план, а не го ли изпълниш - джобът ти остава празен, а децата гладни. Частното се гонеше до дупка, хванат ли те в крачка, може и със съдия да се срещнеш на четири очи, и с надзирател в затвора. 

Халилов си спомня, че моста до с. Рогозче е построил през 1966-а, а този до гарата в с. Подкова, последната жп спирка по направлението Русе-Кърджали, през 1968-а. “Майсторлъкът на майсторите беше основният фактор в изграждането на въжените мостове. 

Връзките правехме с болтове и гайки, заварки не се използваха

На обекта работехме най-много петима души. Аз бях главен и всички останали ме слушаха. Фира не съм дал никога. А на откриването идваха стотици хора, защото наистина работехме за благото на народа. Човекът беше преди всичко, такава беше и партийната повеля. Правеше се курбан, четяха се молитви, но виж, на официалното откриване алкохол не се близваше. Е-е, вечерта обръщахме с партийните секретари и кметовете по някоя и друга чаша, но това си беше в реда на нещата. И те доволни, и ние доволни”, завръща се в ония “златни” години, както сам ги нарича, бай Сали и недоумява защо сега на действащите въжени мостове само сменят дъските, вместо да се построят нови. “Те, мостовете, са голямо удобство и благо за хората. Съкращават пътя, времето, хората не ползват автобуси, личните си коли или таксита. А и една малка разходка над реката те прави по-бодър и енергичен”, завършва разказа си най-старият строител на въжени мостове в Родопите.

Георги АНДОНОВ, Кърджали