За да живееш дълго, трябва да си добър и честен човек. Да вярваш в Бога и да вършиш само добрини. Това е житейската философия на баба Минка Найденова. През май месец тя навърши 91 години и всяка вечер се моли на иконата на света Богородица да достигне стоте, за да се порадва на правнуци.
Живее в район &bdquo;Западен&rdquo;, а ниската пенсийка не стига за нищо. 60 лева дава за лекарства и затова много често хапва попарка от хляб и малко сиренце. Понякога си позволява да купи кисело мляко и евтини зеленчуци. Като диабетичка трябва да яде месо, ала няма пари. Тя е най-възрастният член на пенсионерския клуб &bdquo;Отдих&rdquo; , а приятелите там я тачат и канят на всички сбирки, съобщава &quot;Марица&quot;.<br /> <br /> Баба Минка е родена в село Дебново, Троянско, през 1924 година, а животът бил изключително труден и изпълнен с много изпитания и мизерия. Не помни майка си, защото починала при следващо раждане. Баща не можел да изхранва четирите си деца и я дал на един мъж от Пловдив, който всяка година събирал сирачета по Димитровден и ги предлагал за слугинчета. През 1937 година Минка пристига в града на тепетата. Спомня си как на мястото на бившия Детмаг &bdquo;Снежанка&rdquo;срещу халите е имало хан, в който чорбаджиите идвали да оглеждат децата. <br /> <br /> &bdquo;Пазариха ме за слугинче на едно бездетно семейство арменци, които имаха къща на Гроздовия пазар. Оказаха се много добри хора, обличаха ме, хранеха ме, внасяха ми пари в една книжка и искаха да ме осиновят, но баща ми не позволи. Живях при тях 10 години. Когато дойде 9 септември 1944 година, една сутрин се позвъни на вратата и леля Армине като отвори, какво да видим - дошли двама полицаи. Те ми забраниха да живея при арменците, защото били фашисти. А леля много помагаше на бедните и на сирачетата. Къде ще отиде, Минка е сираче, как ще се оправя сама, разплака се тя, като чу, че трябва да се разделим. Полицаите обаче бяха непреклонни. Отведоха ме в Градския комитет на партията на &bdquo;Иван Вазов&rdquo; и започнах работа в един стол. След месец ме уволниха, но едно момче вече ме беше харесало и се оженихме. Тогава започнах да ходя в предачната фабрика, а мъжът ми работеше на дараците. Но на 35 години останах вдовица с дете. Той загина при катастрофа, блъсна го един военен. Току-що бяхме започнали да строим къщата и след трагедията първият съдружник, с когото трябваше да строим, се отказа. Въпреки това продължих, направих къщата и изплатих заема, който бях взела. Много мизерия съм изтърпяла. Ходех да обличам умрели хора, за да изкарам една чинийка манджа за сина ми и да ми дадат някоя дрешка. И въшки са ме яли, тогава годините бяха трудни&rdquo;, спомня си баба Минка. <br /> <br /> Според нея най-важното в едно семейство е разбирателството. &bdquo;И мъжът, и жената трябва да правят компромиси. С моя съпруг изкарах късмет, беше много добър, не пиеше и не пушеше, но млад си отиде&rdquo;, казва с треперещ глас старицата и бърши с ръка отронилите се сълзи. Тя споделя, че синът и снахата живеят на втория етаж във фамилната къща, а двамата внуци са в чужбина. Големият от 15 години е в Ню Йорк, а малкият трето лято е в Англия. &bdquo;И двамата не са семейни, моля се Господ да ми даде още някоя годинка живот, за да се порадвам и на правнуци&rdquo;, признава баба Минка. <br /> <br /> Тя съветва младите хора да бъдат упорити, да преследват целите си докрай, да работят честно и да вършат само добрини.&nbsp;/БЛИЦ<br /> <br />