Ако часовниците можеха да говорят, вероятно биха разказали притча, по-стара от света, или приказка от бъдещето. Или може би най-простичката от всички истини - че времето не съществува, пише "Марица".

Но часовниците говорят и ако ви се струва странно, просто спрете и се заслушайте в думите им. Езикът им е международен. И все пак часовниците на Пловдив заслужават да бъдат чути, защото са тук отпреди да се родим и ще останат след смъртта ни, а историите им трябва да бъдат чути.

Часовникова кула се извисява над всички останали часовници, сякаш стриктно наблюдава дали някой не се скътава, забавя ход или избързва. Като орлица зорко следи потока на времето над Пловдив, без да забравя и сама да го отмерва. Нейният дом е Дановият хълм - тепето, събрало поколения история.

Дървеният й първообраз е издигнат между 1578–1611 година. Часовниковият механизъм бил изработен от италианския конструктор Антонио Барбаджелата. Времето се отмервало не с циферблат, а с камбанен звън, който огласял града всеки ден по обяд. Гражданите вярвали, че животът на дървената конструкция ще продължи вечно, но в началото на XIX век тя изгоряла.

Изграждането й в сегашен вид започва през 1809 година и приключва 1812-а. Тя е една от най-старите часовникови кули у нас, заслужила си прозвището паметник още от османско робство. По неин модел са строени кулите и в Карлово, Карнобат и Трявна. 


Йосиф Шнитер кръщава тепето специално заради нея Часови хълм в градоустройствения си план. През 1883 година от Виена пристига нов часовник, който да краси стените й. Самите те биват ремонтирани от брациговски майстори две десетилетия по-късно.

В средата на ХХ век часовникът спира да работи, поради което е предаден за съхранение на Етнографския музей, но впоследствие е загубен. Общината възлага задача на карнобатския майстор Димитър Тодоров да изработи точно копие на оригинала от запазените чертежи и така часовникът се завръща. Последните ремонтни дейности на кулата са извършени през 2004-та от Георги Долчинков.

Часовникът на пощата

Един от първите съвременни часовници гордо се извисил върху северозападната фасада на пловдивската поща през 70-те години на миналия век. Той е дар от комсомолци, които били на бригада в Ростов на Дон.



Интересен факт било, че показвал времето не само в града под тепетата, но и в още 34 града по света. След преустройството е поставен нов часовник, изработен от Димитър Павлов. След залеза на социализма той спира да работи до 2020-а, когато след дълго нехайно отношение от страна на общината сякаш се събужда от пепелта.
 

Часовникът на пощата има и символичен оттенък. От години той се използва за среща между приятели, влюбени и роднини. Дори когато не работеше, бе метафора, отмерваща не времето, а желанието на хората за близост. Често дори не поглеждаме към циферблата му, но знаехме, че е над нас. Там си правихме срещите, спомнят си пловдивчани.