Общо хоби споделят Мария и Петър Петрови и то осмисля свободното им време. Семейство са вече 28 г., живеят в Беляковец, но са избрали да ловуват с дружинката във Водолей и всеки ден, в който ловът е разрешен, те са по полетата. И двамата имат в колекцията си невероятни, обаче съвсем истински истории. Особено Мария, която има ловен билет съвсем отскоро, но вече е успяла да свали с един куршум два заека, пише "Борба".

„Ловуваме пернат дивеч. За прасета не ходим, макар че аз навремето съм преследвал диви свине. Обаче за този лов се изисква желязна дисциплина в ловната дружинка. Изисква се пълна тишина, ловците трябва да разговарят помежду си само с жестове, иначе нищо не става. Няма много такива дружинки у нас”, признава Петър Петров. Казва, че е отстрелял в кариерата си не повече от две-три прасета и изгубил интерес. Сега ходи със съпругата си за фазани, пъдпъдъци и през зимата за патици.

Той е този, който първи се увлякъл по лова. Има вече 20 г. стаж, че и повече. Много дълго време Мария ходила с него, за да споделя хобито му, но дистанционно, повече за да бъдат заедно, да поспортува и тя и заради чистия въздух. Преди около година време съпругът й взел да я подбъзиква и накрая директно я попитал: „Защо не опиташ да стреляш. Така и така идваш всеки път с мен. Може пък да ти хареса!”.

„Толкова ми трябваше. Казах си, защо пък не. Ще му докажа, че мога. Сега ще види той. Извадих си ловен билет и още на първия ми лов като истински ловджия, при първото вдигане на пушката ударих един фазан”, усмихва се Мария, която е единствената жена в ловната дружинка на Водолей. После признава, че удовлетворението е огромно, защото целта е малка, трябва да имаш бързи и навременни реакции, което е най-важно за успеха.

Малко след това двамата отишли на гости при приятели в Гърция и те ги завели на лов в тамошните полета. Ловът бил за зайци. И точно там Мария успяла да разбере на свой гръб какво точно значи приказката „С един куршум – два заека”. „Вдигнах пушката и стрелях. Виждах пред себе си един заек, но когато кучето донесе жертвата, зайците бяха два. Просто така са се били позиционирали, че съм ги съборила с един куршум”, разказва г-жа Петрова.

„Не убиваме всеки път. Даже по-често се случва да нямаме никаква слука, но пак ходим, защото изживяването е уникално. Чистият въздух, спокойствието на гората, свободата… И да гледаш как кучето работи. Как надушва дивеча, заема специфична поза и замръзва, докато ти не станеш готов. Когато усети, че си готов да стреляш, чак тогава подгонва жертвата. Цял ритуал е това и всъщност е голяма част от истинския лов, защото без кучетата ти си просто въоръжен турист, който крачи по полето и яде шипки”, споделя Петър Петров. И признава, че при неуспешен лов по-разочаровани са кучетата, за които истинската награда е отстреляният дивеч. За Петър и Мария и за останалите в дружинката чаят след лова, сладките приказки и почивката обикновено са достатъчни.

„И даже не се надлъгваме, докато си пийваме чая и отдъхваме от извървените 10 километра по горите и полетата. Ние сме малка дружинка, всички се познаваме и си знаем историите. Виж големите ловни дружинки са друга бира. Там се лъжат на професионално и политическо ниво, но така е, като възприемат лова не като хоби, а като военни действия”, усмихва се Петър Петров.

Когато ловът е успешен, той и съпругата му обикновено канят приятели, за които да опитат дивеч е истинско приключение. „Ама то колко количество можеш да сготвиш! Има наистина само да опитат. Но като пийнат по две чашки вино, като зачервят носовете и подлагат чинията за още”, признава ловджията.