Режисьорът Николай Георгиев: Ако има недостиг на нещо в нашата реалност, то е недостиг на личности

Абсурдно е в няколко реда да се кажат дори само най-важните неща за режисьор като Николай Георгиев. Свързан с възходи и падения в родния театър, той е личност-вселена, в която откриваш звездни пътища, звезди джуджета и гиганти, а защо не и черни дупки, които творецът би разкрил само ако пожелае. Затова ще маркирам едва няколко точки от безкрайната му житейска карта.

Роден е през 1940 г. в село Просенец, Гръцка Македония. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет, а след година заминава да учи театрална режисура в бунтарската за родната ни действителност школа на Йежи Гротовски във Варшава. През 1968 г. създава студентския театър-лаборатория, в който обучава младите на различен, авторски, неприемлив от много хора театър, който за други е притегателен като магнит. След близо 30-годишно прекъсване по идеологически причини, по инициатива на ректора на СУ професор Боян Биолчев, театърът е възстановен от своя основател под името “Алма алтер“. Критиците го наричат със сложни термини - синкретичен, авторски, силно неконвенционален, интерактивен и дързък. А простичко казано, в неговата основа стои “случването“ - тук, сега, с тези хора. Публиката е пряк участник и често от нея зависи развитието на представлението. 
 “Това, че си се родил, още не значи, че си жив. Трябва да намериш вътрешната си енергия” - са думи на режисьора Николай Георгиев. А какви предизвикателства е преодолял той в търсене на своята магнетична енергия, се опитвам да разбера в разговор специално за нашите читатели. 

- Господин Георгиев, кога човек създава по-добър театър - на 20, на 30 или на 70?
- Смятам, че човек създава най-добър театър като дете. Когато се връщам за Коледа в Прага, където е моето семейство, обичам да наблюдавам 3-годишната си внучка. Тя от сутрин до вечер играе, непрекъснато. Започва със зайчето, след малко започва с нещо друго. И извиква все нови и нови ситуации, нови и нови образи, с които общува. В този момент по никакъв начин не можеш да я повикаш, да й кажеш нещо или да я накараш да спре. Тя е дълбоко в играта. И когато се връщам тук, първото нещо, което казвам на студентите, е, че с порастването просто губят голяма част от своята творческа потентност. Енергията, която са имали като деца. Успокоили са се, че могат да я разпределят. А енергията е нещо, което не можеш да съхраняваш - не можеш да я сложиш нито в гардероба, нито в хладилника. Тя трябва да бъде реализирана, иначе си отива, за да може да отстъпи място на следващата.

- Понякога хващате ли се, че “крадете” от това малко момиченце, вашата внучка?
- Определено! Доста пъти съм използвал нейните идеи като ситуации, които са само начални и после ги развивам. Но трябва да ви кажа, че реализацията, която тя прави, е значително по-добра от тази, която аз правя. (Смее се.) Защото аз съм натрупал вече много практика и умения, през които минавам, за да създам един продукт, който да бъде публичен. А тя няма нужда от публика. Тя е и актьорът, и публиката. На нея това й е достатъчно. Така че нека се върна към първия ви въпрос - разбира се, дързостта на млади години е по-голяма. И моята биография е прекрасно потвърждение - толкова лудории правех в театъра на младини. Отиваш, работиш, не те разбират, гонят те... За да стигнем до един абсурд, абсолютен. 

- Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте направили?
- Аз произхождам от нормално семейство, баща ми беше търговец, беше член на търговската камара, внасяше фъстъци в столицата от Македония и от Южна България. Преди това сме живели в Серес, той е имал колониален магазин, но е помагал на македонското партизанско движение по време на войната. Един ден при него пристига някакъв човек и му казва: “Грабвай децата и още тази вечер да ви няма, защото утре се готвят да те бесят”. Ние бяхме 3 деца, родителите ни тръгват, без да вземат нищо освен нас, пресичат реката и минават границата. Заселват се в село Кулата - там съм кръстен, там започнах училище. И чак през 1949 г. баща ми решава да се премести в столицата. Той беше германофил, все говореше за немските инженери и казваше, че е готов да ме прати в Германия да следвам инженерство. Майка ми, която беше прекрасна, ми е дала много. Тя беше квачка - умееше да събира семейството под крилото си. Бяха незабравими обеди, вечери, говорехме си, пеехме до късно... Тя много искаше в семейството да има доктор. И когато аз завърших гимназия, много настояваше да запиша медицина. Та съжалявам, че не откликнах на техните мечти. Просто не знаех кого от тях да предпочета. Не исках да обидя нито единия, нито другия. 

- А защо избрахте правото?
- Моят класен, той беше математик, тогава ми каза - запиши право, може да не работиш като юрист после, но го завърши. Така и направих, но след това заминах да следвам режисура във Варшава...



- И се върнахте, оставяйки своята полска любов - дъщерята на тогавашния министър на културата. За това не съжалявате ли?
- Не, не съжалявам.

- Не е била голямата любов може би?
- Любовта беше прекрасна, тя ми позволи да вляза в полското семейство, да опозная поляците. Само че аз не можех да оставя баща си и майка си, която скоро след това си отиде твърде млада. И щом взех последния си изпит, на сутринта бях в самолета към дома. Все пак донякъде съжалявам, че се върнах, защото по-късно принудително трябваше да напусна България и да замина за Прага. 

- Освен малката 3-годишна театралка, кой друг ви чака в чешката столица?
- Там са съпругата ми, с която сме разведени, имаме дъщеря и двама сина. По-малкият от тях е голяма чешка звезда, поет, когото сравняват с Петрарка. Имаме и 6 внука. 

- Заобиколен сте от много хора, студентите, публиката, но има ли моменти, в които се чувствате самотен?
- Не се чувствам самотен. Семейството ми е заедно с мен, непрекъснато сме в контакт. Когато мога, отскачам, те когато могат - също. Докато децата бяха малки, израснаха в театъра край мен. Мисля, че им дадох това, което трябваше. Жалкото е, че сега, когато мога да дам на внуците още повече, съм далече. Но аз вече няколко пъти им казвам, че ще приключа с работата тук, а те ми отговарят: да, би било прекрасно, само че тогава ние ще трябва да изпитваме вина. Защото това, което си създал, трябва да го пазиш по някакъв начин. Нашата хореографка Петя Йосифова-Хънкинс е готова да ме замести, тя може да води театъра, но се страхувам, че ще се нахвърлят и няма да може да устои срещу хора, които искат да го разрушат.

- А съпругата ви не се ли чувстваше добре в София?
- Тя също работеше в театъра, беше негова хореографка, но пожела да заминем в Прага. Направих страхотна кариера там, стигнах до главен редактор на една нова телевизия. Съпругата ми обаче разбираше, че аз не се чувствам добре. И каза - не се измъчвай, явно телевизията и кариерата не е твоят обем. Ако смяташ, че е по-добре да се върнеш в България, направи го. Така стана, разбрахме се и се разделихме. Направихме всичко възможно да отгледаме трите си деца, останахме приятели.

- В публиката всеки път виждам хора над 55. Какво води в студентския театър зрители с побелели коси, само това, че входът е свободен, или нещо друго?
- Да, много възрастни хора идват при нас и те не са случайни, всеки е личност. Сред тях има такива, които живеят в Канада, в Америка, в Европа и се връщат през месец-два, за да видят новите ни заглавия. Този театър дава на хората много повече от конвенционалния. Той им дава енергия, дава им самочувствието, че... абе, не е толкова лош животът! Има и хубави неща, ще отидем в “Алма алтер” тази вечер и ще се порадваме... Много ме радва, че си възпитахме своя публика, всеки от които в известен смисъл е личност. Хора, които гледат по 10-15 пъти едно и също представление, защото нашите спектакли се развиват непрекъснато. 

- Догодина ще празнувате 80-годишен юбилей. Какво бихте пожелали на себе си оттук нататък?
- Да може да се размножи “Алма алтер”. Аз създадох авторския театър, за да могат студентите, като завършат при нас, да формират малки групи. Защото те са готови и като актьори, и като режисьори и хореографи. Да възникнат следващи гнезда. Засега обаче завършилите остават при нас, имат страх да отидат на друго място. И може би са прави. Показателен е случаят с Нети, Антоанета Добрева, която беше чудото в експерименталните класове, добре овладяла моята система. А след като влезе в конвенционалния театър, се загуби абсолютно. Така че това е единственото ми желание. Или, ако действително дойде краят, Петя да може да задържи всичко това и да продължи, без някой да й навреди по някакъв начин.

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/