Римма Германова: Любовта с мъжа ми пламна в коридорите на Алма Матер

Интересна стихосбирка с подбрани творби на Андрей Германов излезе на книжния пазар с логото на “Водолей”. Озаглавена е “Съдбата си във стихове изпях”. Това стана повод сътрудник на в. “Над 55” да се срещне с вдовицата на поета, г-жа Римма Германова. Дамата, съхранила добрата си памет, е приятна и мъдра събеседничка.

- Г-жо Германова, вие сте рускиня, а говорите чудесен български. Поздравления!

- О, не съм чиста рускиня. Баща ми беше българин, заминал като дете в Русия при чичо си - градинар, завършил висшето си образование в Ростов на Дон, станал инженер-строител. Било е 1905-1906 година. Татко не ми е споменавал името на чичо си, или пък аз не си го спомням. 

От българските градинари пиперът е тръгнал по руските пазари, те и досега го наричат “болгарский перец”

- Баща ви си взема жена рускиня?

- Не е точно така! Татко се оженил за майка ми - половин рускиня, половин украинка. Познавах само една баба по линия на майка ми - Олга Яковлевна, рускиня, женена за украинеца Федор Гребенченко, починал към 1924 г. Майка ми, сестра й и братята й са носили украинската фамилия Гребенченко. Отношенията им с роднините украинци били съвсем нормални. Мама се казваше Александра, на която по-късно с Андрей кръстихме дъщеря ни.

- Какво се случва със семейството ви по време на войната с Германия?

- Семейството ни се разпилява. От България, чрез Червения кръст, баща ми ни намира и успява да ни докара тук през 1949 г. 

- Как стигнахте до София?

- Със странен, товарен самолет. Помогна ни българското посолство в Москва. В София най-напред се срещнахме с детския писател Атанас Душков и неговото руско-българско семейство. Те ни запознаха с живота в България. С мама останахме впечатлени от спокойния и мирен дух в страната - за разлика от следвоенна разрушена Русия. Хората възпитани, добре облечени. 

Първото ни пътуване бе до Ветрен, родното село на баща ми. Отидохме с влак, чийто локомотив изпускаше черен дим. Посрещна ни цялата рода на татко - пристигна семейството на Марко от Русия! Живяхме в къщата на една от сестрите му. Долу - голяма одая, най-топлата стая, защото там се готвеше. Там спяха децата и бабата, а младите - на горния етаж. Направи ни впечатление масата. Посред зима имаше грозде, ябълки, круши. Сред тях - сърп и паламарка. С паламарката по-късно се опитвах да жъна. Всички сестри и зетьове на баща ми ни посрещнаха много радушно, каниха ни на гости, гощаваха ни и разпитваха за живота в Русия. На път за родното село на татко за първи път видях Андрей.

- Кога се случи това?

- В края на 1953 г. За Коледа с майка ми поехме с влака за Ветрен. Вътре - пълно. За празниците мнозина бързаха да си идат у дома - и студенти, и възрастни. С майка ми намерихме място в едно купе. Усетих, че един младеж от коридора ме гледа упорито. 

Вдигнех ли очи от книгата, която си четях в купето, срещах неговия поглед

Кафявите му очи се втренчиха в мен. Слязохме с майка ми в Стара Загора, а влакът продължи към морето. 

След ваканцията се върнах на лекции в Университета. Вече бях студентка първи курс руска филология. По коридорите на Университета срещнах младежа от влака. По-късно ми призна, че разправял на приятелите си за тая среща. Засичахме се често. Мислех, че е случайно, но не било. Един ден ме спря и помоли да се запознаем. Изпрати ме до вкъщи и през целия път чете стихове - руски, български... и свои. Не знаех, че пише стихове.

- На каква възраст бяхте тогава?

- Аз на 19 години, а той на 22. Млади, неопитни и неуравновесени. След малко недоразумение в края на лятото се разделихме. После пак стоплихме отношенията. Когато през 1958 г. се оженихме и заживяхме под един покрив, стана ясно колко сме различни по характер, бит и култура. Аз - родена в Русия, завършила руска гимназия и руска филология, и той, отрасъл на село в типична българска среда, закърмен с българска народна песен, в типично български семейни отношения.

Римма и Андрей с дъщеря им, 

- Къде и кога беше сватбата?

- През 1958 г. в дома на моите родители. Кумове ни бяха поетът Любомир Левчев и жена му, художничката Дора Бонева.

Андрей започна да работи по редакции на вестници и списания. Общувахме с неговите приятели и колеги и семействата им - Петър Караангов, Найден Вълчев, Марко Ганчев, Димитър Стефанов, Първан Стефанов, Иван Николов, Иван Теофилов и съпругата му, актрисата Людмила Терпешева, моята най-добра приятелка. Най-близки ни бяха всички от семейството на Слав Караславов. Моят син, Димитър, и днес е приятел с Христо Караславов.

- След университета тръгнахте ли на работа?

- Две години преподавах руски на студентите от специалността “Руска филология” в Софийския университет. После, до пенсия, бях редактор в Международния отдел на Радио София. Родиха ни се две деца - Александра и Димитър. В редакцията се запознах с поетесата Надя Попова, която и досега ми дава съвети. Тя ми помогна при съставянето на последната стихосбирка на Андрей Германов, която вече се продава. 

- Как възприемаше поетът социалните неправди?

- Не ги приемаше. Беше верен съпруг и добър баща. “Ах, само здрав да се събудя... децата ми да отрастат, дечицата ми да закрепнат” - пише той в едно от стихотворенията си. Обичаше да пише, да чете поезия. 

- Какъв човек бе Андрей Германов?

- Външно спокоен, сдържан, силен физически, с добър, но често насмешлив поглед. Вътрешно беше много чувствителен и раним. 

Много болезнено преживяваше всяка обида и най-малката несправедливост

Той не умееше да реагира и да действа по мръсните правила. Понякога не можеше да спи по цели нощи, все премисляше случилото се. Опитваше се да докаже своята правда. Всичко това отразяваше в стиховете си, те бяха за него отдушник.

- Как се живее с такъв съпруг?

- Не беше лесно. Той беше човек с отрано създадени трудови навици. Беше винаги в движение. Не прощаваше бездействие. Успяваше да свърши за кратко време много неща. Вътрешният ритъм на живота му беше ускорен. С нашите кумове Дора Бонева и Любомир Левчев се срещахме главно на морето по време на отпуските.

През последните години от живота той, макар и вече много болен, живееше бързо, дори задъхано. Като че ли изпадна в друго измерение на времето, като че ли е предчувствал, че ще си отиде рано и е бързал всичко да свърши...

- Къде се чувстваше най-добре?

- В Боженци. Там бяха неговите владения на духа, купчинката недописани листа, свещниците и саханите. Беше болен, а там му беше най-леко. Там всички го познаваха, имаха го за свой човек. 

- “Самоубийствено живеем” - каза Андрей Германов преди повече от тридесет години, без да има представа какъв ще бъде животът на сегашните хора. 

- Лично аз смятам, че сегашното време не е за хора като Андрей Германов

Беше запазил една вродена селска стеснителност и избягваше да събира много погледи върху себе си. Да се изправи на трибуната пред публиката и да чете своите стихотворения за него беше почти невъзможно. И донякъде затова, за разлика от някои свои събратя, не беше много популярен приживе. Книгите му излизаха в малки тиражи. След смъртта му се издадоха доста негови стихосбирки от различни издателства, без да ходя да им се моля. 

- Остави ли дневник Андрей Германов? 

- Андрей водеше нещо като дневник, т.е. отбелязваше маркировъчно всички събития от живота си, започвайки от 1957 г. Тези записки трябваше да му послужат за книга - продължение на “Шаячни момчета”. Излезе от болница, след като се оправи от първия инсулт, и записа в дневника: “Младостта беше свършила. Просто вече бях един възрастен мъж без илюзии”. Тогава той беше на 45 години, но така и не можа да навърши 50. Отиде си през 1981 г., не доживя промяната през 1989-а. 

- След смъртта му къде прекарвате лятото, г-жо Германова?

- Всяко лято отиваме в Боженци в старата къща. Тя цялата е скъп спомен от Андрей. Той я възстанови, реставрира. Донесе чергите, възглавниците, предмети от бита на българина, събрани през годините от всички краища на България. За селото е написал: “Отвсякъде, отвсякъде трева!”.

- Нека завършим с това - кои от неговите стихове са ви любими?

- Отивай си. 

Отказвай се. 

В това 

се крие страшна, 

непонятна сила.

Умей да свършваш

точно на върха,

когато още е 

неясен краят,

преди успехът 

да ти спре дъха,

преди похвалите 

да те замаят...

Не бих могла да го кажа по-добре от него... 

Мария ИВАНОВА