Росица Обрешкова: Да съм част от рода на Стефан Данаилов е привилегия и отговорност

Росица Обрешкова е дъщеря на известната наша актриса Росица Данаилова и на кинорежисьора Константин Обрешков. Тя е племенница на легендата Стефан Данаилов. През 2022-ра Росица Обрешкова бе организатор и режисьор на концерта спектакъл, посветен на 80-ата годишнина на Стефан Данаилов в Народния театър. Нeотдавна представи моноспектакъла си “На майка ми, Росица Данаилова”, посветен на нейната 90-годишнина. Има една дъщеря, Стефана. 

- Г-жо Обрешкова, какво означава за вас да сте потомка на фамилия Данаилови?

- Неотдавна слушах едно интервю на Джералдин Чаплин, задават й почти същия въпрос - какво е да си роден под сянката на Чарли Чаплин? Тя отговаря: “Толкова е хубаво, аз обожавам тази сянка”. Трябваше ми време да разбера какви са задълженията и привилегиите да съм от рода Данаилови. Повече са задълженията. Израснах в обкръжението на толкова значими хора. 

Да си близо до Стефан Данаилов - да, сянката е дебела

Получих привилегията да бъда негов асистент близо 20 години. Той ми даде тласък, учебникът, който изучих покрай него, се оказа безценен. Мастъра ми вярваше като режисьор. Сега това ми дава самоувереност, която през годините малко ми липсваше. С малки, но по-смели стъпки продължавам напред, мечтая и правя проекти, в които вярвам и се вграждам. 

- Стефан Данаилов имаше славата на добрия човек в театъра, той се разбираше с всички, дори с онези, които имаха политически убеждения, противоположни на неговите. Откъде тая доброта в рода?

- И майка ми, и Стефан бяха добри хора. Майка ми беше малко по-серт човек, но тя също много помагаше. Чух историята как една нейна състудентка от театралното училище треперела от студ през зимата. Майка ми сваля палтото си и я облича. Била с войнишки балтон. Времето е тежко, следвоенно. Състудентката й остава изумена, пита я тя самата с какво ще се облече. “Нищо, не се притеснявай, татко ще намери друг балтон от армията”, казва й майка ми. Буквално можеше да си свали дрехата от гърба. Вуйчо ми беше същият. Това е в кръвта им. 

И баба Евдокия, и дядо ми Ламби Данаилов са били широко скроени и щедри хора

И друга история научих. Дядо ми е бил комунист, участник в съпротивата. Той спасява негов приятел мелничар, съден от Народния съд. Благодарение на писмата на дядо ми този човек е бил спасен. Наследената фамилна философия е “Направи добро и го хвърли зад гърба си, забрави го”. Опитвам се да правя същото. 

- И днес учениците на Стефан Данаилов са номер едно в театъра. Чудеса правят неговите възпитаници. Павел Иванов ще играе Гунди. На какво ги научи той? 

- Учебникът на Мастъра е много специално нещо - учеше ни как да вкусваш живота, да го живееш с размах, да го мечтаеш. Бяхме в паралелна Академия на любовта. Излъчваше шармантност и непринуденост. Беше работохолик, нощи наред работеше със студентите. Изграждаше сценичното им самочувствие, но ги убеждаваше да не губят човечността си.

Казваше им: “Когато влезеш в театъра, започваш да поздравяваш от портиера до директора”. Не да седиш с вирнат нос. А самочувствието ти се проявява на сцената - там, където създаваш, където твориш и доказваш, че можеш. Срещала съм се с гардеробиери, гримьори, работили със Стефан Данаилов. Всички си спомняха с обич колко добре се е отнасял с тях. “Малките хора” - нарочно слагам думите в кавички, са онези, без които актьорът не може. Държеше се с тях като с приятели и близки. Те го знаеха и го обичаха. Всъщност Мастъра преподаваше през личния пример. Казваше им често: “Слагайте умения в торбичката, ще ви трябват!”.

- Росица Данаилова беше красавицата на българския театър. Помня я в “Укротяване на опърничавата” във Военния театър, играеше Бианка. Гледала съм я и в “Спящата красавица”. Тази красива жена уважаваше по-възрастните актьори. Вярно ли е, че се е срещала с голямата актриса Петя Герганова?

- Да, вярно е. Майка ми я обожаваше. Често я имитираше. Знам, че още като студентка е намерила начин да я посети в дома й, да разговарят. Голямата й мечта се сбъдва - Петя Герганова е поканена във Военния театър да играе в “Островът на Афродита”. Възникват ред комични истории с нея, г-жа Герганова е била много забавна.

Твърдяла е, че на артистките им забранявали да раждат, за да не си развалят фигурата, но пък тя, ако пожелае, и на тези години би могла. Била е и цапната в устата. Шегувала се на влизане в Театър “Българска армия”, че “все пак този театър мирише на ботуш”. Майка ми издири снимки от техния спектакъл - г-жа Герганова изглежда феноменално. Артистка от висока класа. 

Росица Обрешкова с вуйчо си, Стефан Данаилов 

- Росица Данаилова има два брака. С Иван Кондов, безспорен авторитет в театъра, и с кинорежисьора Константин Обрешков? Помня, тя дойде на опелото на Кондов. 

- Да, така беше. С Кондов са имали тежък и сложен брак. Мама намери сили да прости. На късна възраст продължиха да общуват. Смисълът на живота им е бил театърът. Иван Кондов бе голям актьор. Имах късмет да се запозная с него. Беше ми директор за известен период от време в Театър “София”, където започнах като актриса. Всъщност той ме покани там! 

Сега си давам сметка колко важни са били за мен тия потупвания по гърба, които в млада възраст получих от големи личности в театъра

Като млад режисьор исках да направя “Вишнева градина” в Народния театър, беше по времето на директора проф. Васил Стефанов. Тогава Иван Кондов ми се обади и каза: “Росе, аз бих дошъл в театъра да изиграя Фирс в твоя спектакъл”. Развълнувах се. Обадих се на професора, разказах му всичко, а той прецени: “Не, още не ти е време на поставяш “Вишнева градина”. Малко по-късно Кондов почина. Двамата с брат ми, Ламби, не бяха особено близки. Но аз имах този късмет - да бъда близо и до двамата.

- Вярно ли е, че Стефан Данаилов е изпитвал преклонение пред Иван Кондов?

- С много почит говореше за него. Вече снимал два филма, Стефан решава да кандидатства история по някаква безумна причина. А баба е мечтаела да стане гинеколог, Боже опази! Появява се тогава Иван Кондов и отсича: “Каква история, та ти си роден актьор!”. Това се оказва решаващо.

- Помните ли баща си?

- Да, споменът е особен. Майка ми и баща ми са връстници, родени са преди 90 години. Майка ми беше принцесата у дома, той беше невероятен съпруг. Вдъхновяваща е тяхната любов. Иска ми се да разкажа тяхната история. В момента пиша книга, където майка ми е главната героиня, а Стефан - второстепенен герой. Голяма е била любовта на мама и татко. Мама се опита да се възправи срещу смъртта му, беше тежка битка. 

Майка ми е Жена с голямо Ж, иска ми се да й кажа едно последно мастилено “Обичам те!”

- Вие доказахте голямата си привързаност към нея, написахте пиеси, в които тя участва.

- Първото заглавие бе “Нина”. В нощта на моята първа премиера като режисьор изгоря нашата къща на Витоша. Мама беше отчаяна. “Нина” я върна на сцената. Сюжетът е базиран на спомените й от Москва, става дума за престоя й в раковата болница, където лекуват баща ми. А пиесата “Кимоно” е свързана с една голяма шега, която вуйчо ми Стефан си беше направил с нея - да поиска да разпише програмата на “Бяг” на Булгаков, където пише “Проститутка - красавица”. Стефан й казал: “Каке, дай сега тука да ми разпишеш тая програма!”. В “Кимоно” тя игра 100-годишна проститутка, партнира си с Чочо Попйорданов, Бог да го прости. Струваше си да ги събера на сцената!

- Росица Данаилова се познаваше лично с Армен Джигарханян. 

- В Москва го гледахме с майка ми в “Котка върху горещ ламаринен покрив”. След години се видяхме и в София, когато той гостува със своя театър. Мама имаше много приятели в Русия. У нас, на “Сан Стефано”, са идвали на гости Владимир Висоцки, Евгений Евтушенко, Анатоли Ефрос, много руски актьори. Майка ми наистина завладяваше сърцата им. 

Росица Данаилова с Чочо Попйорданов и Албена Ставрева по времето, когато Росица Обрешкова поставя “Кимоно” 

- Майка ви обожаваше брат си, нали?

- Всяка сутрин в 7 и половина му звънеше да го пита как е. Един ден той ми звъни на пожар: “Какво става с майка ти?”. Нищо не става, защо се притесняваш?, питам аз. “Ами, не ми се е обадила още!”. Мама приемаше у дома сина на Стефан, Владко. Това разбърка живота ни, но и аз го приемах, нали ми е братовчед. Той е в Америка, специализира медицина. Слава на Бога, не пожела да стане актьор. Всеки си има път в живота. Владко наследи добрината на Стефан и затова си мисля, че ще бъде много добър в бъдещата си професия. 

- Дъщеря ви е кръстена на Стефан Данаилов?

- Независимо от драмите, които се разиграваха около него, Стефан притежаваше великата способност да е жаден за живот и това да го прави щастлив. Надявам се и дъщеря ми да е наследила това качество. Шармантна млада дама е, учи фотография в специализираната гимназия. Рисува, изработва дрехи, изявява се като диджей. Имаме много силна връзка. Най-великият ми дар и вдъхновение е тя! 

- В момента вие сте преподавател в Югозападния университет в Благоевград?

- Поканиха ме с едно обаждане в момент, когато бях в дълбока криза. В първия ми самостоятелен клас имам чудесни деца. Имахме трудности, преживяхме ужаса на онлайн обучението по време на ковид. Гордея се с тях. Казвам им да не се страхуват да мечтаят. За първи път излизам от розовия балон от центъра на София. А аз съм си жълто паве.

Сблъсквам се с действителността в България. Безрадостна е. Но с всяко предизвикателство научаваш нови неща. Започнах например да харесвам народната музика. При нас има факултет по музика, децата там са страхотни, пеят, танцуват, пъстри са. Моите студенти тази година са абсолвенти. Каня всички млади хора, които искат да узнаят на какво ме е научил Стефан Данаилов, да кандидатстват при нас. Догодина ще имам нов клас. Обичам да преподавам. 

- Какво ви предстои?

- Да се изненадвам, да мечтая и както би казала майка ми - “да си седна на дупето и си довърша доцентурата”. 

- Успех!

- Благодаря ви!

Мария СТЕФАНОВА

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук