Росица Якобс за пътуването си в отвъдното: Душата ни не умира дори когато тялото умре

Вярвам в максимата - няма случайни неща. Пък и да имах грам съмнение, животът непрекъснато го опровергава. Така се случи и в оня ден, когато чаках на спирката. Заговори ме усмихната непозната жена и някак се настани в мислите ми. Дори съжалих, че тролеят ми дойде толкова бързо. Два дни по-късно започнах да чета нова книга и бях слисана - от корицата й ме гледаше тя - Росица Якобс, авторката на “Умрях, за да живея” и жената от спирката.

“Не е нужно да умреш, за да живееш истински. Достатъчно е да прочетеш тази история!” казва Ганета Сагова, главната редакторка на “Списание 8”, което издаде бестселъра. А ако все още не сте го направили, сигурна съм, че невероятно интересният ни разговор с авторката й Росица Якобс, специално за читателите на в. “Над 55”, няма как да не ви развълнува.

- “Умрях, за да живея!” - така се казва книгата ви, която предизвика огромен интерес. Какво става с нас, когато умрем, Росица?

- Ами точно това е най-интересното. Оказва се, че душата ни, съзнанието ни или просто онова, на което всеки може да му казва както най-добре пасва в неговата/нейната система от вяра и представи, съвсем не умира, дори когато тялото умре или поне временно престане да функционира. 

В такъв момент душата излиза от тялото и преминава в едно друго измерение, където продължава да съществува, но по съвсем друг начин, тъй като там няма нито пространство, нито време

- Нека ви върна назад във времето - разкажете на нашите читатели, които все още не са успели да прочетат книгата ви, какво се случи с вас на 25 март 2008 г.?

- На 25 март 2008 г. към 7 часа сутринта аз много бързах за работа, тъй като имах няколко важни срещи с клиенти този ден. Тогава работех като корпоративен адвокат, старши юрисконсулт в Ротердам, Нидерландия. Шофирах от малкото китно селце, където живеех по това време, към Ротердам, но явно не съм могла да взема добре един ляв завой, тъй като пътят е бил заледен, а аз съм се движела с доста висока скорост. Претърпях доста тежка автомобилна злополука, която завърши в канала край шосето. 

Самата аз съм изпаднала в кома и нямам никакви спомени за случилото се

По-късно от полицейските протоколи и от разказите на партньора ми тогава разбрах какво се беше случило.

- Сигурно най-често ви питат за спомените ви от отвъдното, за което, макар че напоследък се говори все повече, все още знаем твърде малко. Кое е онова, което никога няма да забравите? И има ли нещо по-различно от познатата информация за изживения живот, който ти минава като на лента пред очите, за тунела, за светлината...?

- Да, темата за пътешествията в отвъдното, или както науката го нарича днес - “близките до смъртта изживявания”, през последните години като че ли става все по-популярна. Вече има доста книги от хора, преживели такова изживяване, които са си направили труда да седнат и да разкажат какво им се е случило. Темата за смъртта досега винаги е била поставяна под табу, за смъртта не се говореше. Смъртта е представяна в какви ли не грозни и страшни образи на облечената в черно вещица с косата, която коси човешките животи, и какво ли още не. Но хората, които са изпитали близко до смъртта изживяване и са избрали свободно да разказват за това, както и самата аз, рисуват съвсем друга картина. А именно, че в смъртта няма нищо страшно, нищо ужасяващо и нищо грозно

В моя конкретен случай излизането от тежко травмираното ми, умиращо тяло не само че не беше нито страшно, нито ужасно, а дори напротив - изживях собствената си телесна смърт като едно голямо облекчение и освобождаване. В момента, в който съзнанието ми, душата ми напусна тежко нараненото тяло, вече нямаше болка, нямаше страдание, нямаше мъка, тогава изчезна и усещането на малкото пространство вътре в тялото ми, в което съм била затворена толкова дълго, и аз почувствах едно голямо освобождаване и облекчение, доволство и щастие от това да остана и да продължа да съществувам без тяло и да попадна в другото измерение, в светлината.

Науката за “близките до смъртта изживявания” е установила, че разказите на различните очевидци за отвъдното се припокриват около 70 до 80 процента, т.е. има определени елементи на този вид изживяване/състояние, които в индивидуалните преживявания на хората отсъстват. В моя случай това, животът ми да мине пред очите ми като на филмова лента, не се случи. 

- Общувахте ли с други същества, ангели, Бог, други души там горе?

- Другото измерение, където попаднах, напускайки тялото си в състояние на дълбока кома, беше една прекрасна светлина, сияеща енергия, която беше и едновременно с това топлина, нежност, закрила и любов. 

Това е Бог - висша форма на енергия, светлина и любов 

Не съм имала срещи с конкретни други души или същества отвъд, в другото измерение, но нито за миг не се почувствах сама там. Напротив, беше си доста пълно, доста населено и бидейки без обособено тяло, аз се чувствах като една малка частица от тази прекрасна енергия и светлина. Заедно с безброй много други, така и аз бях само частичка от цялото, от голямото, от единното.

- А защо не ви се тръгваше от онова приказно място?

- Точно заради това не ми се искаше да си тръгвам от там и не исках да се връщам обратно в тялото си, което в тогавашния момент за мен беше равнозначно на неописуема болка и страдание. В другото измерение, отвъд, в светлината, аз бях малка част от цялото и всичко ми беше пълно и равно там. 

Каквото и да си помислех, какъвто и въпрос да ме тревожеше - отговорът вече беше там и ме чакаше 

Едва в другото измерение аз за първи път изпитах усещането на благоговение, на изобилие, на пълно удовлетворение. Там няма недостиг, няма липса, няма желания, които са неизпълними, или желания, които остават неудовлетворени.

- Казвате, че Раят е състояние на душата, а какво тогава е Адът?

- Адът също е състояние на душата, точно както и Раят. Това да живееш в липса и недостиг, да си съпътстван от ежедневни тревоги, да имаш един или много нерешими проблеми, да страдаш от болки или постоянно да се тревожиш и да се измъчваш от неща, за които не можеш да намериш решение - това не е ли ад?

- Твърди се, че от оня свят се връщат хората, които не са си свършили работата тук, на земята. Вие какво още бихте искали да постигнете?

- Да, аз определено съм от хората, които биват връщани, защото не са си свършили работата тук. Науката за близките до смъртта изживявания твърди, че между 92 и 96 на сто от хората, достигнали отвъд, до другото измерение, не се връщат доброволно обратно тук. Връщат ги насила, за да си свършат работата. Така и аз: не се върнах доброволно и поне 5-6 години след катастрофата много страдах, че съм се върнала обратно. Много страдах, че ме върнаха. Но ето сега вече знам какво трябва да свърша тук и го правя, живея един активен, изпълнен и щастлив живот. И най-вече: върша си работата и при това гледам добре да си я върша, тъй като тези връщания от оня свят са си много болезнени занимания и хич не би ми се искало мен пак да ме връщат от оня свят следващия път.

- Разкажете ни за промяната във вас, откакто се чувствате 120 процента по-добре от всякога, както казвате? Как минава един обикновен ваш ден? Движите се много, а промени ли се с нещо начинът ви на хранене, да речем?

- Радвам се на отлично здраве и превъзходно настроение всеки ден, благодаря на Висшата сила за хубавите неща, които ми се случват, и за прекрасните хора, с които животът ме среща. Ето тъкмо сега сме за 2 седмици с моя партньор в новата част на Несебър и сутрин рано към 6.30 - 7.00 часа аз отивам на дълга разходка по плажа на Слънчев бряг, изминавам общо 10-13 километра и се връщам широко усмихната, заредена със слънчева енергия, вятър и море. Независимо от това къде съм, аз имам потребността да ходя поне 10 до 15 километра и повече на ден навън сред природата, за предпочитане в гора или в паркове със стари, високи дървета.

Начинът ми на хранене се промени из основи след второто ми гладуване през октомври 2014 г. Ежегодно провеждам гладувания (под наблюдение) по 1 или два пъти от по 5 до 8 дни. След второто ми гладуване престанах да ям месо и риба, както и спрях да пия каквито и да било газирани и безалкохолни напитки, освен прясно изцедени сокове и сиропи, които приготвя моят скъп партньор или самата аз и за които знам точно и с абсолютна сигурност какво съдържат.

Освен това аз съм на принципа, че всичко, което ям, трябва да е минало през моите ръце - никакви консерви, никакви готови ястия, никакви полуфабрикати, всичко си правя сама от пресни плодове и зеленчуци, както и от всевъзможни сурови ядки и семена, билките и подправките също до голяма степен си отглеждам сама или сама ходя да ги бера по поляните над Банско. От 2014 г. повече не съм употребявала добавена сол и черен пипер.

- След всичко, което преживяхте, чувствате ли се по-различна от другите хора?

- Не, не се чувствам никак по-различна от другите хора. Напротив, чувствам се много по-близко до хората около мен, до моите близки, а дори и до непознати хора. Чувствам се като част от другите хора и чувствам тях като част от самата мен. Сега съм истински загрижена за това хората около мен да са добре, да не ги измъчва нищо, да се радват на живота си и на живота ни заедно. 

Ние всички сме едно цяло

Знам, че се повтарям, но това е толкова хубаво и зашеметяващо изживяване, на което не мога да престана да се радвам всеки ден.

- Минало е толкова много време, 15 години, от катастрофата. Не ви ли се струва понякога, че всичко е било сън?

- Споменът за близкото до смъртта изживяване, което изпитах през 2008 г., е най-яркият и най-хубав спомен в живота ми досега. Това е най-реалното нещо, което съм изживявала. В сравнение с близкото до смъртта изживяване, в сравнение с онова, което видях и изпитах там, отвъд, през 2008 г., животът ми тук и сега ми се струва по-скоро като един сън, като нещо нереално.

- А сънувате ли онази светлина, топлина и нежност, както описвате мястото, където сте били по време на комата?

- Не, не я сънувам, а съвсем умишлено и с голямо желание понякога си я представям и се пренасям в нея, представям си, че пак съм там, в светлината.

- Пишете, че инцидентът и близкото до смъртта изживяване са променили начина, по който гледате на хората и света. Оптимист ли сте, че животът на човечеството ще се развива към по-добро? И не се ли страхувате, че ние, хората, потъваме все повече в материалното за сметка на духовното?

- Да, аз съм един безкраен и непоправим оптимист, тъй като във всичко виждам шанс за положителна промяна, за израстване и усъвършенстване. Колкото до човечеството, дълбоко съм убедена от направените преди много години предсказания както от Ванга, така и от Слава Севрюкова, че една голяма част от човечеството няма да оцелее, но онези, които оцелеят, ще са много по-благородни, по-духовни, по-човечни и много по-малко егоистични

Както и по-малко материалисти от хората по времето, когато са правени тези предсказания, преди около 30-35 години. А в днешно време хората станаха още по-големи материалисти и егоисти, отколкото преди 30-35 години, но вече има и много духовно пробудени, които обръщат гръб на главоломното навлизане на безпределната и безкритична консуматорщина във всички сфери на живота ни и започват да преосмислят наложените в последните десетилетия постулати. И тези хора стават все повече и все повече. Особено в България!

- Кое е най-важното послание, което донесохте от онази нереална реалност, ако мога да я нарека така?

- Всички ние сме само малки частици от едно голямо цяло. По-добре е да не се делим на аз, ти, той, тя и те, ние не сме конкуренция един за друг, ние не сме противници, не сме врагове, тъй като ние всички заедно сме цялото. И затова вместо да се критикуваме и да си пречим, много по-добре за всички нас би било да си помагаме и да се подкрепяме. Ако на вас ви е добре, то и на мен ще ми е добре. Ако на хората около мен им е зле, то и на мен няма да ми е кой знае колко добре. Ако всеки един от нас прави по едно малко добро всеки ден, ако всеки ден си казваме поне по една хубава, блага дума, ако си помагаме дори и с най-дребните неща, този свят в това измерение би станал къде-къде по-хубав.

- Пишете нова книга, открехнете малко завесата, за какво разказвате в нея?

- Новата книга, която пиша в момента, е логичното продължение на първата ми книга “Умрях, за да живея!”. Сега полека-лека идва и времето на книгата, която много от читателите ми си пожелаха и която очакват с нетърпение, след като са затворили последната страница на “Умрях, за да живея!” и неминуемо са си задали въпроса: А оттук нататък какво?

Писането на първата ми книга беше доста болезнено и пречистващо занимание 

Четири пъти ревах, докато я писах (първоначално на немски език) още през 2017 г., 4 пъти ревах, докато сама си я превеждах на български език през лятото на 2022 г., 4 пъти ревах, когато моята скъпа приятелка Ганета Сагова (издател на “Списание 8” и на книгата ми) я редактираше, и накрая още веднъж ми се наложи да си порева поне 4 пъти, когато пускахме ръкописа в предпечат. Но аз трябваше да напиша тази книга и да разкажа за това какво се случва отвъд границите на възможното.

Писането на втората ми книга, за сметка на това, е истински празник и всеки ден ме изпълва с голяма радост! Така си е то и в живота, след като преминем през болката и страданието, стигаме до радостта и започваме да се наслаждаваме на всеки миг, както не сме били способни да го правим преди това, нали? Новата книга вече е повече от две-трети готова.

С Ганета Сагова, гл. редактор на "Списание 8"

- Дълги години сте живели в Европа и сега често пребивавате там, но вече имате дом и в Банско. Това означава ли, че имате намерение да останете за постоянно тук, в България?

- Да, аз с голяма радост прекарвам все повече и повече време в България, като любимото ми място тук е Банско.

- Разказвате, че в рода си имате австрийци, оттам ли идва фамилията Якобс?

- Фамилното ми име Якобс е името, което приех от съпруга ми в първия ми брак. Този брак вече е разтрогнат, но аз нося името Якобс от декември 1996 г. и така съм свикнала с това име, че дори вече не бих могла да си представя някога да се казвам по друг начин.

- Росица, бих искала да ви задам още много въпроси, но се страхувам, че този разговор ще стане твърде дълъг. Нека завършим с едно ваше послание към хората над 55. Да се страхуват ли, че по-голямата част от живота им е вече зад гърба?

- Самата аз съм вече над 50 години и никога досега не съм била толкова щастлива и доволна в живота си, както съм сега. И от година на година това все повече се засилва. 

В днешно време май наистина ще се окаже, че животът започва едва на 50

Затова не се страхувайте, че по-голямата част от живота ви е минала, по-хубавата част от живота ви идва едва сега. Запретвайте ръкави, защото тепърва ви чакат още по-невероятни приключения, срещи и преживявания от това, което самите вие бихте могли да си представите!

Щрихи към биографията

♦ Росица Якобс завършва Немската гимназия в София. През 1991 г. заминава за Виена, където завършва философия, холандска филология и право. През 2002 г. защитава във Виенския университет дисертация по международно данъчно право. От 2002 г. Росица живее в Нидерландия, където работи като специалист по данъчно и корпоративно право в Амстердам и Ротердам. 

♦ През 2008 г. тя претърпява автомобилна катастрофа, в която оцелява като по чудо, но изпада в дълбока кома, след което се оказва, че е парализирана от врата надолу. В книгата “Умрях, за да живея!”, която “Списание 8” издаде, Росица разказва преживяванията си както по време на дълбоката кома, така и до пълното си възстановяване от всички травми, които е претърпяла по време на злополуката. Това е разтърсваща история за едно изцеление, разказано от първо лице от Росица Якобс, на която лекарите не давали прогноза да оцелее след тежката автомобилна катастрофа. Тялото й е изпочупено, тя е в дълбока кома, а медиците предлагат на близките й да дарят органите й за трансплантация, тъй като шансовете й да се върне към живота са нулеви.

♦ Историята продължава с още много грешки в прогнозите, а самата авторка, която днес е възстановена напълно и дори бяга маратони, отговаря в книгата си на въпроси, които всеки от нас си е задавал понякога.

♦ Днес Якобс живее между Виена и Банско и пише книги.

Валентина ИВАНОВА