Седем последици само за емигранти: Аз вече не живея там. Аз живея тук!

Чужбина. Едва ли има друго място на света, където нашите възприятия се подлагат на такъв натиск. Тези, които са родени тук, живеят, без да им пука от нищо. Но нищо не може да подготви онези, които нямаме подобен опит, за този колорит от непонятни хора, думи, цветове и даже миризми. 

Отначало изпадаш в смут, после постепенно разбираш, че това е просто една огромна вълна. Ако се съпротивляваш, тя ще те отнесе. А ако се гмурнеш по-надълбоко, може да изплуваш и тя да е останала далеч зад теб. И независимо от всички трудности, това е ценен опит с няколко важни придобивки.

1. Губиш всичко и всички, но научаваш, че в живота няма празни места 

Главният аргумент против емиграцията е: тук аз не съм нужен на никой. Вярно е, повече от вярно! Но може ли да споделя нещо, което може би още не знаете? Никой никъде на никого не е нужен! Освен само на себе си!

Също така хората се страхуват да емигрират, защото мислят, че ще станат “дърво без корен” или ще загубят обичайния си кръг на общуване, професионалните си умения... От една страна - наистина се лиших от всичко, което съм имала (с изключение на дрехите на гърба и телефона в джоба). Плажа, по който се разхождах...

Сутрешното кафе, изпито при съседката... Любимите магазини... Вкусните продукти... Тук дори вечната кока-кола има друг вкус! А... и аромата на люляк, климата, даже мириса на водата... От друга страна, много скоро осъзнах, че всичко, което човек иска да има, се вмества в няколко куфара. Само след година-две нещата, които уж са много важни, вече са само спомени...

Всъщност човек получава шанс за известно време да не мисли за своя социален статус и материалните придобивки, с които е свикнал у дома. Новият свят го поглъща изцяло.

2. Това е напълно различен свят и единственото, което ти остава - трябва просто да свикнеш с него 

И не само да свикнеш, но и да му се наслаждаваш. На първо време ще се чувстваш унижен. Ще се налага да молиш за помощ напълно непознати хора дори в най-делнични и обичайни ситуации. Всеки ден все повече и повече ще ти се струва толкова сложен и непривичен, че понякога даже ще е страшно. Но след месец, два ще се адаптираш.

А сърцето и умът ти ще са горди, че си се оказал по-способен, отколкото си мислел. Всъщност ние сме достойни чеда на Дарвин. Лесно се адаптираме. Съвсем не е трудно да се откажеш от навиците си, веднага се появяват нови. Аз вече не гледам сутрешния блок на Нова телевизия. Научавам новините от “Газет ван Антверпен“. Възможно е даже скоро да свикна със сирените на линейки, пожарни и полицейски коли.

3. Вече всичко ще е възможно 

Сега със сигурност зная, че за един ден мога да събера багажа си и да замина където пожелая. Да започна от нулата. Лично мен тази мисъл не само ме утешава, но и ме вдъхновява. Да, зная, че винаги мога да започна отначало. Каквото и да е. И вече съм сигурна, че куфарът не е просто удобна чанта за вещи.

Той е символ. Мислех, че като се устроя, куфарите, с които пристигнах, ще ги забутам някъде. Даже се притеснявах, че ще отнемат пространство. Но се оказва, че продължавам да ги ползвам даже след години живот в емиграция. Работата е там, че емиграцията ме освободи. Започнах все повече и по-често да пътешествам. Веднъж като изскочи птичката от клетката, тя иска да продължава да прави същото пак и пак... Кой знае, може Белгия да не е последното ми местожителство.

4. Думата “рутина” изчезва от речника ни 

Независимо дали животът ще е такъв, какъвто си го планирал, или не, никога няма да ти бъде скучно и “тъпо”. Всеки ден ще е предизвикателство. Тук, в странство, неочакваните неща ще се случват 10 пъти по-често, отколкото у дома. Границата между “нормално” и “странно” напълно и завинаги се размива. Мнозина мислят, че днес светът е едно голямо село, но не е така.

Всяка култура, даже и при близки съседи, има свои понятия за приемливи и не правила на живот. Когато дойдох тук, обичах да се къпя сутрин и вечер. Белгийците са построили бани в домовете си едва в средата на миналия век и все още предпочитат само да обтриват телата си с мокра тривка.

Е, и аз свикнах да ползвам банята веднъж дневно, но пък със сигурност никога няма да приема, че тук официално е разрешено кръвосмешението, както и детската евтаназия. Но това, че разбирам различията, ме прави по-спокоен и търпелив човек.

5. Времето в различните страни се измерва различно 

Например тук хората даже кафе пият със запазен час. Живеят по календар. И ужасно се ядосват, ако някой обърка графика им. И въпреки целия ред и дисциплина нещата стават извънредно бавно. Първоначално това ме вбесяваше. Все едно съм попаднала в плаващи пясъци.

Времето тече на забавен каданс... И в същото време нищо не успявам да свърша. После свиквам и се адаптирам. Но продължавам да се удивлявам как някои хора са зациклени на тема време, а други въобще не се сещат за него.

6. Постоянно учиш нов език и забравяш малко по малко родния си 

Не съм експерт по мозъци и не зная как са устроени, но започвам вече на собствен гръб да усещам, че ако някои думи не се ползват дълго време, някак избледняват и се губят. Ако човек въобще не говори на майчиния си език, рано или късно ще настъпи един момент, в който ще го забрави.

Аз напоследък все по-трудно подреждам мисълта си на български. За сметка на това с чуждите езици нещата са по-продуктивни. Отначало започваш все по-често и по-добре да разбираш за какво говорят на улиците новите ти съотечественици.

След това се радваш, че все по-бързо усвояваш чуждите думи. Ще мине година и вече даже ще мислиш на друг език. И от там до забравянето на българския само една крачка... Е, да го забравиш, колко да го забравиш?! Колкото постоянно да се запъваш и да звучат небивалици като:

- Вчера си правих... Ох, как беше на български?... Радио... Не, не е радио...

- Да не е телевизор?...

- Глупости! Не, бе, не е толкова цветно! 

- Има ли звук? Телефон ли е?...

- Не, даже и осветление няма... А, сетих се... Рентген е! (radiograph).

7. В главата ми винаги ще щрака един калкулатор за обменния валутен курс 

Когато вляза в магазин у дома или в новата ми родина, автоматично сравнявам цените. Това вече е навик, част от мен, от която явно няма да се избавя, колкото и да се старая. 

Най-важното е да разбера и да накарам и другите също да осъзнаят, че аз не съм на пътешествие. Това сега е моят живот! И когато ме питат: “Кога ще се прибираш тук?”, единственият правилен отговор е: “Аз вече не живея там. Аз живея тук!”. Но много малко хора могат да ме разберат...

Даниела ВЕЛИКОВА, Белгия, за в. “Над 55”