Нашата пролет беше през зимата, но беше тя пролет с цветя. Малко по-тъжна, но пак тъй красива като другите беше тя. Поетът, написал тези стихове, не е между живите. Отиде си от този свят на 1 август преди единадесет години, така и не разбрал, защо в не толкова продължителния си живот е трябвало да преживее такава огромна несправедливост. Онова, което се случи тогава, разби всичко: бъдещето, здравето, семейството му. Всичко. Един дребен, обикновен, човек бе схрускан от железните челюсти на голямата политика, без лично да има нещо общо с нея. Тихо, както въобще си живееше , той се надяваше на справедливост, но не я дочака. В последните години, през известни периоди от време се намираха поводи да се спомене името му. В общественото пространство се търкаляше идеята на него да бъде кръстен площад или улица, но гласовете, които я подкрепяха, бързо заглъхваха. Защо ли? Ами защото той не е герой. А можеше да бъде. На изгубилите никой не кръщава улици.

Всъщност той беше мъченик, жертва. Огромната трагедия го сполетя заради България. Имаше лошия късмет да живее в горещото време на „Студената война”. Великите сили, боричкайки се помежду си, решиха, че точно тази малка страна, мъти водата им. България? Какво става там? Там няма унгарски събития, Пражка пролет, военното положение на полския генерал Ярузелски. Там народът, макар че не тъне в богатство, си кротува, недоволства от властта, но тихичко и на маса, и в същото време стотиците нейни тирове кръстосват Европа и света и конкурират най-големите западни транспортни гиганти. 

Най-общо това бяха причините да се роди българската следа и невинен гражданин да бъде въвлечен в едно от най-големите престъпления на века -атентатът срещу папа Йоан-Павел Втори. През последните тридесет години за него бяха написани книги, хиляди статии, радиопиеса. Като че ли всичко вече е казано. Връщаме се към този случай, за да напомним за човека, който най-много изстрада и дори плати и с живота си клеветата. На 11 юли 1948 година в София е роден Сергей Антонов. Точно преди седемдесет години.
На 13 май 1981 година в 17,17 часа на площад „Свети Петър” в Рим е прострелян в гърдите папа Йоан-Павел Втори. Францисканската монахиня Лучия Джудиче се хвърля срещу килъра, увисва на ръката му и благодарение на тази й саможертва, килърът е заловен. Казва се Али Агджа на 23 години, член на дясната терористична организация „Сивите вълци”. Лежал зад решетките в Турция за убийството на главния редактор на вестник „Миллиет” Абди Ипекчи. Избягал от затвора. След четирите изстрела лекарите правят необходимото. Операцията е успешна и Светият отец е спасен.



На 25 ноември 1982 година в Рим е арестуван Сергей Антонов, служител в авиокомпания „Балкан”. Обинението е, че е съучастник на атентатора, човекът, който трябвало да се погрижи за неговото извеждане от мястото на атентата. Полицията търси още двама българи, служителите на посолството ни: Желю Василев и Тодор Айвазов.

Така започва сагата на Антонов. Тя ще продължи две години и шест месеца. Масло в огъня на шумния съдебен скандал ще налива и американската журналистка Клеър Стърлинг, публикувала книгата си „Времето на убийците”. В нея тя за първи път пише за българска следа в покушението срещу главата на Римокатолическата църква. 

Сергей Антонов е определен за главен герой в тази жестока пиеса не случайно. Ето как обясняваше избора му човекът, който знаеше всяка дума на съдебната сага: преводачът на посолството ни в Рим, вече покойния Асен Марчевски: „ Той беше най-кротък и най-беззащитен. Жена му се беше прибрала в България. Бе останал сам в чужда държава. Фин, интелигентен, кротък, работлив, честен, точен, затова го държаха близо три мандата. Иначе в авиокомпанията ги сменяха през три години. А инсинуациите, че е бил човек на службите, са напълно несъстоятелни. Сергей беше най-малко способен на такова нещо.”

 И така ЦРУ, италианските служби, Ватикана или кой знае кой решават да намесят България в световното престъпление. Атаката може да започне, след като намерят подходящия човек. Добре е той да не е дипломат, защото ще има имунитет. По-уязвими са хората от техническите служби. Те нямат никаква защита и могат да бъдат арестувани винаги, дори и по дребен повод. Така, може би, се е стигнало до Антонов - най-подходящият обект. 

Битката започва. Един невинен, честен и скромен човек, срещу безскрупулен убиец. Двамата се коренно различни по всичко: характери, морал, възпитание. 
Идвах у вас да пием чай. Поднесе го жена ти Росица - твърди турчинът на следствието. Разбира се, това е лъжа, по това време съпругата е в България. Може да се докаже с паспорта й.
На цялата тази мерска лъжа Антонов отговаря в своя типичен интелигентен стил: 

Какъв невероятен 
лъжец, господин 
съдия - 

и гледа в земята.

За разлика от българина в килията си килърът има телевизор, радио, получава всички вестници и гради измислиците на базата на това, което чете от тях. В отбора на Агджа е и цялото италианско правосъдие и дори държава. 



По време на разпитите българинът е пестелив на думи. Повтаря постоянно : Аз съм невинен. Истината ще възтържествува. С времето приказките му стават доста странни, твърдеше Марчевски: Говорел: София е хубав град. Ще си отида в София и ще слушам Лили Иванова. 

Той силно се е вълнувал от идеята авиокомпанията да въведе бизнес класа в самолетите и по този начин разко да увеличи пътниците. По време на делото това го е занимавало повече от самия процес. Когато в съда са го питали как се казва жена му, той отговорил: Не знам. Това станало причина да бъде изтеглен от заседанията на трибунала. Може би тези факти са най-доброто потвърждение на подозренията, че докато е бил в ареста, Сергей е бил атакуван с психотропни вещества. Че зад решетките усилено са съсипвали здравето му. 
Че Антонов е невинен говори най-вече фактът, че е арестуван близо година и половина след покушението. Ако е бил замесен в атентата, най-логичното е, да бъде прибран в България веднага. А той е останал да си работи , да посреща и изпраща самолетите и пътниците, нещо коетоеи вършил с голяма любов. 

Следствието също не се притеснява да лансира измислици: Дори доста години след процеса следователят Фернандо Импозимато продължаваше да повтаря лъжата , че Сергей е превозил трима турски терористи до площад „Свети Петър” . Според свидетелите обаче на същия ден, 13 май, от 10,30 до 17,15, той е работил в бюрото, говорил е по телефона, продавал е билети и там служителите са чули новината за покушението срещу папата.

 Въпросът кой стои зад атентата остава неразгадан и до днес. В различни версии се посочват доста поръчители, като се почне от КГБ, ЦРУ, Италианските служби, „Сивите вълци”, та се стигне чак до Ватикана, където имало недоволни от шефа си поляк.

В крайна сметка след близо хиляда дни съдебната сага приключва. Сергей Антонов е освободен поради липса на доказателста. И това решение не само не е правно обосновано, но е дори цинично. Справедливостта изискваше той да бъде обявен за невинен. Какъвто всъщност е. Но тогава колко ще струва 38-часовата обвинителна реч на прокурора. И как ще се оправдаят трите милиарда долара, които данъкоплатците от Ботуша платиха за целия този пошъл спектакъл: За охраните, заседанията, пропагандата. Или в крайна сметка за... нищото. Това би било истинско харакири, което съдебната система и държавата не може да понесе!

Днес когато Сергей Антонов го няма, че е бил невинен твърдят високопоставени италиански държавници, наскоро посетилият България негов адвокат, дори самият папа Йоан-Павел Втори . Преводачът Марчевски лично е чул и превел на президента Първанов думите му: Аз никога не съм вярвал в българската следа. 
Странно защо обаче в първите години на демокрацията, не един и двама от новоизлюпените държавници, много биха се радвали, това да не е така. Един премиер високо тръбеше: че 

ще направи 
всичко възможно 
истината за 
участието 
на България в 
атентата да се 
докаже

А впоследствие той не само не посипа главата си с пепел, но дори не се извини.

Защо на Сергей Антонов, въпреки че не е герой, въпреки че не стана Георги Димитров, победителят в Лайпциг, а си остана един обикновен, скромен човек трябва да се кръсти улица и дори да има паметник? Защото той пропиля живота си и достойно защити България. Той не обвини родината си, не се продаде за много пари, каквито варианти сигурно са му предлагани. Той все пак издържа. На всичко. И на това, което ние не знаем. В дома си се прибира развалина. Жена му вече го е напуснала, приютява го майка му. Държавата се отчита с едно тържествено посрещане на летище София и го забравя. Авиокомпанията му подхвърля дребна заплата и формална службица. После му отреждат и мизерна пенсия. А той искаше да се защити достойнството му. Да се възобнови делото и се произнесе присъда: Невинен. Какъвто всъщност бе. Искаше среща с Тодор Живков, но Първият не намери време за него. 

Даваме си сметка, че много от написаното в този текст повтаря известни факти и истини. Правим го съзнателно. Защото бързо забравяме. За да не се питат младите, които може би някога ще живеят на улица „Сергей Антонов”: Абе кой е този човек? И да знаят, че той никога не каза нищо лошо за родината си, не излезе на улицата без чист костюм и вратовръзка и винаги се е изправял от продъненото си легло и е заставал мирно, когато в полунощ, държавната ни телевизия, пусне химна на Република България.

Йоан-Павел Втори не вярва в клеветите