Синът на Любомир Левчев показа уникални СНИМКИ с покойния си баща

„Човечеството преживява тежка криза на ценностите – духовни, материални, всякакви. Някога се говореше непрекъснато за „трети свят”. Първи и втори се премълчаваха, но щом имаше трети, значи живеехме в три свята.

Сега в колко свята живеем? Не мога да разбера.”

Това заявява в едно от последните си интервюта, излъчено в предаването "120 минути" по bTV великият Любомир Левчев. Днес той си отиде на 84-годишна възраст.

Тъжната новина сподели във Фейсбук и синът на поета - Владимир Левчев. Той публикува на профила си и уникални, архивни фотографии.



До края на дните си Любомир Левчев не спира да работи и да се интересува от това, което се случва в страната и света. Последните няколко години той страда от Паркинсон и около него са само най-близките му хора. Поетът се притеснявал от това, че не може вече да бъде деен, както преди. 

С Любомир Левчев си отива и една епоха, категорични са всички, които го познават. Под неговото перо излизат едни от най-хубавите стихове, писани някога. 

Той трудно понася обидите, когато го свързват с някогашната номенклатура и Тодор Живков. Макар и да е близък с Людмила Живкова, поетът понася и репресиите по времето на комунизма, когато е интерниран в чужбина и пратен да работи в завод. Целият този период Любомир Левчев описва в книгата "Ти си следващият".



„Ти си следващият!“ Какво е това? Проклятие? Предупреждение? Прозрение? Презрение?... В този вик на Марат не се ли издава законът за вселенското възмездие?… Ти, приятелю, си само следващият! Ти си следствието, което ще стане причина.“, пише в книгата си той. 

Позициите, които заема Левчев, му дават възможност да наблюдава и рисува живота чрез контакти, приятелства, пътувания по света и срещи с исторически личности. А пътните дневници, които си води, му помагат да възкреси събитията с историческа точност. Периодите на принудително или потърсено от него усамотение правят от романите му лирични дневници и философски размисъл за съдбата на идеите. 



В своя роман от спомени той разказва и за някои от най-паметните срещи в живота си – с Владимир Висоцки, Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Кармело Гонзалес, Людмила Живкова, Юлия Кръстева и др.

Авторът споделя важни моменти от живота си, като пътуването му в Германия, където за пръв път издават негова книга извън пределите на родината и престоя си в с. Баня, където е изпратен да „изучава живота“ за няколко месеца.

Левчев разказва и за приятелството си с Георги Марков и техните забавни планове да емигрират заедно в Италия. С особен политически и човешки драматизъм е наситено пътешествието му до Латинска Америка, срещите му с Фидел Кастро, Анжела Дейвис, Луис Корвалан, Салвадор Алиенде и други.



Всъщност самият живот на Любомир Левчев е книга. Онези негови приятели, които са имали възможността да бъдат в къщата му в село Полковник Серафимово могат да разкажат и за невероятното гостоприемство на поета.

Или пък да си спомнят как не се притесняваше да посреща в дома си там както известни поети и писатели, така и най-обикновения селски клошар, на когото дори посвещава стих. 

Колоритен, мъдър, цветен, необикновен, с едно много тънко чувство за хумор - точно такъв ще го запомнят хората, имали възможността да се докоснат дори и за кратко до него. 



Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите кристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах

аз, който не избягах от Помпей.

1994