След 20 години се върна в Родопите, какво видя - заложници на свободата – заводи и строежи, а хората ги няма

„Всички ние сме заложници на свободата. В това ни превърна времето, в което живеем и което ни поднесе своите дарове. Подаръците на свободата устроиха някои хора в много богати, други запратиха по всички краища на света, да се спасяват от последствията им”, започва разговорът 40-годишният Ангел. Мъжът се завръща в Кърджали 20 години, след като е напуснал родния град и страната.

Две десетилетия го делят от „преди и сега”. За него всичко е ново. Той преоткрива града край Арда, региона на Източните Родопи. Вижда и преценя всичко през очите на гурбетчията, на забравилия и не съвсем, на този, който може да сътвори своята картина без да е обременяван от политически допир и цялото съпътстващо го садо-мазо ухажване.

Мияч, чистач, строителен работник, шофьор, бездомник, собственик на фирма, фалирал и пак в бизнеса… Биография на две десетилетия далеч от родния край. Ето как той вижда Кърджали на прага на поредната му свобода.

 

 

„Детството ни мина в прекосяване на Арда и ловене на жаби под Новия мост. Влизахме в градините покрай реката, играхме футбол по зелените площи между блоковете във „Възрожденци”. Летата на село пък бяха изпълнени с безброй приключения. Сега селата пустеят. Децата са рядкост. Арда е укротена във Водно огледало, в което се оглеждат строежи, изникнали върху местата, където играехме футбол. Не съм си представял, че този квартал може да бъде толкова застроен. Блок до блок, а видях само една детска площадка. Строи се навсякъде, дори на метри от водното съоръжение. Полята край пасарелката съвсем скоро ще бъдат строителни площадки, така разбрах. Човек би си казал „Леле, толкова много нови сгради-градът се разраства, инвестициите са огромни заради икономическите възможности, както на бизнеса, така и на обикновените хора!”. Това май не е така.

 

 

С много приятели, съученици съм контактувал в социалните мрежи. Оказва се, че огромна част от тях са напуснали региона, някои завинаги. Семействата им ги чакат да се върнат за месец-два от чужбина или са заедно с тях. Реших да направя една разходка из града. Сам. Повярвай ми, ама не видях нито едно познато лице. Нито едно здрасти, нито селям, нито някакъв поздрав на какъвто и да е език. Не срещнах никого, с когото да разменя няколко приказки. Цяло едно поколение е напуснало града? След това разбрах, че регионът буквално се е стопил. Селата обезлюдяват, населението на градовете също намалява. Никой не може да каже със сигурност колко души живеят в един блок. Жилища постоянно сменят собствениците си, прозорците вечер не светят защото цялото семейство е заминало зад граница. Чета, че до 30 години населението на региона ще намалее почти два пъти.

Затова сме заложници на свободата. Можем да отидем до всяка точка на планетата, където смятаме, че ще намерим своето щастие. И така са направили хиляди. За сметка на родния край. В чужбина намерихме своето развитие, сигурност, възможности, но постепенно загубихме своето „Аз”. Решението беше наше, но някакси си остава усещането, че други ни го наложиха. Не желаех да разчитам на познанството си с някого или нещо, че да „стана човек” у дома. Виждам, че няма голяма промяна.

 

 

ми казва комшийката, която срещнах онзи ден. И за какво? Разбирам, че има работа дори за китайците в Кърджали. Строят се нови заводи, инвестират се много средства. Хора обаче няма. И за какво се строи всичко това? Заплатите са изключително ниски, развитието на малкия и средния бизнес е на някакво африканско ниво. Пътищата са окаяни, но не само тук, а в цялата страна. Проблеми със здравеопазването, образованието, правосъдието, с какво ли не. Всичко живо е недоволно.  Лекари опразват болниците, полицаи и пожарникари излизат на протест заради мижави заплати-купували си дори и униформите сами. Учителите са с разнебитено достойнство заради разюздени дебили, които са принудени да обучават, а дори не могат да се защитят адекватно от тях, когато ги сполети някой кол в главите…

За какво трябват „връзки”? За да си част от целия този батак? Имам чувството, че в парка видях повече кучета отколкото деца. Като малък помня езерцето с лилиите в „Горубсо” и стотиците хлапета, които сновяха с интерес по алеите. Сега са пусти. За сметка на това по закърпените улици летят автомобили. Паркират ги по тротоари, зелени площи, навсякъде където им се види удачно относно самото удобство на водача. Защо е всичко това? Усещането е, че в града има повече автомобили отколкото хора.

В събота вечерта хванах такси. Минаваме по центъра и не виждам жива душа. Питах го таксиметровия какво става? Той ми отговаря „Хората ги няма отдавна. А преди години в петък и събота беше фул”. Тази свобода!

 

 

И всички вдигат рамене. Никой не може да ми отговори на този въпрос. Обясняват ми нещо за училищата, за някакви програми, наченки на чужд модел образование, но никой си няма и идея какво ще се случи след като „свободата” е в ход и всеки един интелигентен и можещ човек може да потърси щастието си зад граница при гарантиран успех и адекватно заплащане, стига да е упорит. Като разбрах и какви са стартовите възнаграждения… „Искат да си гений и да имаш десетки умения, а след това ти казват-започваш с 500-600 лева. След няколко години можеш да стигнеш и до 750. Има и още по-фрапантни примери за по-ниско възнаграждение”, ми споделя комшия. Друг ми рече, че събирали работници от други региони. Тепърва обаче и нови работодатели щели да стъпват. Чудно нещо. Щом не могат със заплати, с какво ще ги привлекат кадрите?

 

 

Видях една чисто нова детска площадка в едно село, на която пасяха крави. Питах местните къде са децата-те викат, че са в града. За какво им е тогава това съоръжение? Вдигат рамене. „Да се строи, бе, парата да не стои така, на едно място. Деца няма, ама строители има и те трябва да ядат”, ми отговори може би най-точно старец в селото. „Парата да се върти!”, къде бил ключът от загадката. Пък в града явно тактиката е друга, защото само блокове се вдигат. Казват ми обаче, че жилищата се купували, още на „зелено”. Но пък стояли празни и когато „узреят”. „Купуват хора като тебе от вънка и после пак навън”, ми разкри мистерията вездесъщият в познанията си за региона мой комшия. Много е в час. От него разбрах, че и по избори вече не било интересно. ”Едно и също-това ще стане, оново и накрая пак ей тоя”, вика и си прегънал с лявата длан лакътя на дясната ръка. Куче го ухапало, иначе разправя. Отишъл до градината и някакъв уличен пес го гризнал, но леко вика. „Пълно кьопек, ама т`ва е!”, цъка и си гледа догарящата цигара в ръката.
 

Пък аз пак ще заминавам. Както хиляди от региона. Градът видимо расте, ама хората ги няма. Преди сградите бяха малко, а населението два пъти повече”, завършва краткият си разказ Ангел.

Заложник на свободата, един от хилядите. Могат да заминат навсякъде, свободни са. Но не могат да се върнат за повече от месец. Отражението в очите им е достатъчно.

Източник: rodopi24.blogspot.bg