Слепият Георги Братанов никога не взе бял бастун

Георги Братанов си отиде от този свят часове преди да празнува имения си ден. На 5 май 2000 година инфарктът пръсна сърцето му в центъра на родния му Ямбол. Издъхна, забързан да решава поредния проблем на незрящите си събратя, в ръцете на верния си приятел журналиста Георги Йорданов. Беше на 56. Имаше в биографията си тридесет книги от всички жанрове, куп литературни награди, признанието, че е един от най-добрите български поети, по думите на Любомир Левчев, армия талантливи ученици, любяща съпруга, син Никола и сигурно и някой друг завистник, което е съвсем нормално, но в неговия случай съвсем необяснимо. „Щом Георги Братанов го е харесал, значи е бил много добър и много обещаващ млад човек.“ Думите са на писателя Христо Карастоянов и се отнасят за друга една ямболска литературна гордост - Георги Господинов. Щом Георги Братанов го е харесал... А кой е той всъщност?

Признавам си, че ние, малчуганите, които подтичвахме редом със състава на военната духова музика, който с особено достойнство крачеше под звуците на марша по главната ямболска улица, завиждахме на Георги Братанов. Разбира се, тогава никой от нас не знаеше името му, за нас той беше синът на полка и това високо го издигаше в очите ни. Беше още дете, но бе облечен с истинска военна униформа: фуражка и куртка досущ както останалите мъже от оркестъра. Музикантите се държаха с него като с голям, можеше да подържи и дори да надуе всяка от лъскавите тръби, да удря по огромния барабан. Дали Георги е подозирал за тази наша завист. Едва ли. Както и ние не знаехме нищо за голямата негова драма.

Георги Братанов е на 12 години, когато умира майка му. Нейното и погребението на Багряна са единствените, на които е ходил. Баща му се жени за зла мащеха, момчето не издържа терора й. Съсед, кларнетист във военната музика, го води при командира на дивизията генерал Събев. Гошо му казва, че е сирак, че не може да живее в дома си и че иска да свири във военната музика. Така става син на полка. По онова време книгите за такива момчета са на мода. Той е на 14 години, когато му ушиват униформа, дават му тръбата и той влиза в строя. Шест месеца след това от инфаркт умира баща му. 

Казармата не е детска градина. Повечето старшини се държат с момчето свирепо, гонят го като престъпник. Някои от офицерите - също. За редниците той е любимецът, малкият войник с големите разноски, но всъщност Георги е един от строя. Всяка сутрин в 4 часа дежурният по полк го събужда с вик: Тръбач, стани! И той скача първи, когато всички спят. Песента на тръбата му ги вдига. После отива на училище. Ляга си последен. След като е свирил отбой. Спи по шест часа на денонощие. 

 Един ден в седмицата обаче изтерзаното момче придобива особена важност. Тогава в поделението прожектират кино и благодарение на него избрани приятелчета от махалата могат да влязат и гледат. А за тях Гошо е герой. Гошо също си има свой герой. За него подполковник Димитър Димитров, диригентът на военния духов оркестър, е най-големият пълководец. Офицерът също е сирак, син на полка, завършил консерватория, виртуозен тромпетист.

Понякога по детски момчето си е мислило: Ами аз мога да запаля третата световна война и да стана историческа личност. И това не е много далеч от реалността. Полкът е на границата. Отсреща е турската войска. Двете половини на света са настръхнали една срещу друга. До него е генерал Грънчаров. Ако от щаба заповядат: Атака!, Георги ще надуе тръбата и всички ще тръгнат... И той –направо в страниците на историята.

Това, разбира се, не става, но се случва нещо друго не по-малко лошо. На 9 септември 1959 година, по време на многочасовата манифестация, момчето получава глаукомен удар в очите. Светът изчезва от погледа му. Лекарите упорито се борят да върнат светлината в зениците му. 

В следващите години Георги вече е поет, студент по журналистика, акордеонът му е на почит във всички компании. Край него талантливи хора четат стихове, спорят, безпощадни са в оценките на това, което обсъждат. Георги е сред най-талантливите в компанията. Първата му книга вече е в издателство „Народна младеж“, единственото, което дава път на дебютантите. Директорът е земляк, приятел. Но Георги има дързостта сред колеги да определи неговите  стихове за бездарни. Отмъщението е: Докато аз съм директор, ти книга няма да издадеш. Така минават четири години. Най-после се появява „Ще ви потрябвам“. Тя е събитие за литературен Ямбол. Авторът е щастлив да я види. Защото само след месец на 7.07.1977 година, прибирайки се, на десет метра от вратата на апартамента му причернява и изчезва и последната светлина, която се е процеждала в очите му. Крушката изгаря. 

Илюстрациите за втората си книга „Молитва към човека“ Гошо възлага на талантливия си съгражданин - днешния мастит професор Иван Газдов. Факторите обаче, в лицето на Иван Стоилов /Бункера/, определят рисунките му като бой на негри в тъмна нощ. Поетът вече е сляп и не може да защити своя приятел. В крайна сметка томчето е илюстрирано от друг, а Газдов подарява рисунките на автора за спомен. След тази книга Братанов с безапелационно мнозинство е приет в богопомазания Съюз на българските писатели. За него са гласували Левчев, Багряна, Младен Исаев и 99 на сто от членовете на организацията. 

Руска и Георги се срещат в малкото крайгранично село Синапово. Поетът е дошъл да чете стиховете си. Детската учителка е сред хората в залата. Така започва любовта им. Седем години те са заедно, преди да се оженят. През всичкото това време Руска знае, че рано или късно, или по-точно рано любимият й ще ослепее. Когато Гошо съвсем губи зрението си, двамата решават да живеят като че ли нищо не се е случило. Съпругата не дава да споменава проблема в стиховете си.

Гошо продължава да твори. Нощта е времето, когато в главата се нижат куплет след куплет. На сутринта ги диктува. Има феноменална памет. Първите си пет книги помни наизуст от край до край. Като главен редактор на списанието за незрящи „Зари“ знае всеки нов брой страница по страница и дори понякога поправя разсеяните си колеги, въпреки че те виждат и държат ръкописите пред себе си.
От ранна утрин Гошо знаеше всичко, което пишеше по вестниците, какво е казано по радиото и в предаванията на телевизиите. През всичките тези години Руска беше очите му, критикът, съветникът, приятелят, съпругата. Тя първа чу и записа ред по ред тридесетте му книги. Георги до края на живота си не взе бял бастун. 

„Не че имам чувство за ориентиране и прочие, бих тръгнал и аз с бял бастун като всички свои слепи събратя, но така или иначе не искам да изглеждам в обществото безпомощен. 
Аз съм български поет - казваше - не мога да си позволя да ме  съжаляват". 

Исак ГОЗЕС