Смешни и тъжни истории, “записани” по стръмните пътеки
За хората, които носят романтиката на пешеходния туризъм и любовта към планината
Ивайло Мирчев безспорно е добър професионалист. Това може да гарантира всеки, който е бил с него по пътищата на родината. Асеновградчанинът притежава обаче и още една дарба - на сладкодумен разказвач. Досега има издадени 6 книги и продължава да пише. Между другото, те могат да се купят в някои хижи като “Академик” и “Родопски партизани”, от щандове на манастири или с поръчка от него лично.
Неговото перо описва важни исторически моменти, весели случки и интересни хора, част от които ви предлагаме.
Комитова от село Кутела над 15 години е била част от домакинството, грижещо се за туристите на хижа “Преспа”. През ден, през два, нарамила чувалчето, извървява тази близо 10-километрова стръмна отсечка от селото до хижата сама в планината, в район, в който има много диви животни. На 80 години, до днес тази жена продължава да ходи и да носи разни неща до хижата.
Когато я срещнах миналия септември, говорих дълго с нея. Изуми ме това, че на такава възраст тя говори за ежедневието си като точно начертано, с планове и с перспектива за бъдещето. Не да говори примиренчески, сякаш животът утре ще свърши.
- Бабо Минке, не се ли измаряш? До хижата си е бая път.
- А, че колко е бре, сине, три часа и съм горе.
- Как три часа, планинарите го минават за толкова време?!
- Не знам планинари, кравари, ама я за толкова се качвам.
Петко Гарвана от хижа “Фенера” в Същинска Средна гора ще ви наготви боб с манатарки
Ще ви посрещне в хижата, ще ви разкаже надълго и на широко за маршрутите, за легендите, за светилищата в района. Ще ви наготви боб с манатарки, ще ви предложи чай. Той е от онази изчезваща порода, за която доволните туристи са най-важното нещо и те са неговата мисия и кауза.
Човек дълго може да си говори с Петко на всякакви теми. Поздравих го за маркировката и указателните табели, които навсякъде е положил образцово. Поговорихме си и за хижата, която стопанисва. Знаете ли, толкова години в планините са достатъчни, за да мога от няколко изречения да разбера болките и проблемите на хижарите.
Няма да се впускам в подробности и конкретика. Хижата е стара и белезите на времето вече отчетливо се забелязват. Колкото и да се старае човек и колкото и желание да има, без солидна финансова подкрепа нещата няма как да се оправят парче по парче.
Идва време за наем - “дай!”.
Идва време за ремонти - “няма пари”.
В Средна гора са останали едва няколко от десетките хижи в миналото. “Фенера” се намира на възлово място като точка за маршрутите из билото на Същинска Средна гора. Запазването й значи запазване на организирания туризъм в този дял на планината като цяло. Заедно с хижите “Средногорец” и “Бунтовна” създават един триъгълник, ориентиран в посока изток - север - юг, който обезпечава пребиваването на пешеходните туристи в планината за няколко дни.
Задължително е Българският туристически съюз (БТС) да прецизира по оптимален начин възможностите да бъде пряк и активен наблюдател по оста “дружества-наематели”, защото обикновено на това ниво нишката се къса и наемателите остават сами, неподкрепени и демотивирани.
акива хора като Петко Гарвана носят романтиката на пешеходния туризъм и любовта на планината. Всяка година става все по-тежко за него, защото се налага сам да прави много неща, които са извън задълженията му на домакин. За щастие, много хора познават хижата и благия характер на Петко и са чести гости тук.
Ако имате време, непременно се качете на хижа “Фенера”. Гарвана ще ви разкаже за светилищата, за планината и за историята на това място. Ще го направи с удоволствие и ще се усмихне със задоволство, че е посрещнал поредните планинари.
Стефан, стопанинът на вилно селище “Сабазий” край Белинташ, създава райско кътче
Стефан е оставил Стара Загора, преди години идва на място, на което няма достъп с автомобил. Запрята ръкави, реновира стари къщи, на ръка заравнява километри почвен път, създава райско кътче, което се намира в подножието на Тракийско скално светилище Белинташ.
Преди доста години, когато още маркировките в района на Кръстова гора, Караджов камък и Белинташ бяха екзотика, Стефан пръв се погрижи за указателните табели. Убеден съм, че благодарение на този му къртовски труд хиляди хора са намирали правилната посока.
Познавам го и като радетел за развитието на туризма, познавам го и като хотелиер. Изключително внимателен и почтен човек. Разговорите ми с него винаги са били истинско удоволствие, а гювечите в глинено гърне и другите му кулинарни шедьоври са нещо, което човек трябва да опита.
Радвам се, че има подобни хора, за които планината и маршрутите са нещо точно толкова важно, колкото и мисията да посрещаш, настаняваш и изпращаш туристи. И се радвам, че го познавам.
Препоръчвам с две ръце Вилно селище “Сабазий”. Там Белинташ е друг. Насища се с други емоции и го виждате по друг начин.
Даньо Главата от село Бачково се прави на лъв в пловдивски цирк
Когато я срещнах миналия септември, говорих дълго с нея. Изуми ме това, че на такава възраст тя говори за ежедневието си като точно начертано, с планове и с перспектива за бъдещето. Не да говори примиренчески, сякаш животът утре ще свърши.
- Бабо Минке, не се ли измаряш? До хижата си е бая път.
- А, че колко е бре, сине, три часа и съм горе.
- Как три часа, планинарите го минават за толкова време?!
- Не знам планинари, кравари, ама я за толкова се качвам.
Йордан Главата от с. Бачково имаше 7 деца. От 7 години бе безработен и на седемгодишния му дочен костюм имаше повече кръпки, отколкото е била първоначалната площ на текстилния материал за ушиване на дрехата.
- Мряхме от глад - споделяше високият, но съсухрен мъжага с авторитетен басов глас и убедителен поглед при изказа и на най-голямата лакърдия. - С кучета съм се борил пред асеновградските касапници, за да грабна преди тях изхвърления бял свински дроб и зарадвам дечурлигата.
Най-накрая се явих пред директора на един цирк в Пловдив и го моля за каквато и да е работа.
- Имаме нужда от лъв - сподели той с болка и ме попита мога ли да ревна като лъв.
Поизпъчих се към него и така изревах, че той падна от стола и пропълзя под масата.
- Ставаш за лъв - каза директорът и ми определи надница от 5 лв. Хвърлих се да му целувам ръка. След малко даде разпореждания на двама циркаджии, които ме набутаха в една лъвска кожа, зашиха отвора и ме поведоха към метална клетка. Отвориха вратата й, а после, като влязох в нея, превъртяха ключа зад гърба ми.
Оглеждам се аз и виждам пред мен един друг лъв:
- Здрасти, колега! - викам му, приближавам се и го питам: - Колко лева е твоята надница?
Оня почва да ръмжи, а аз го потупвам по гърба.
- Не ме карай и аз да изръмжа, че... Оня ревна, подаде език и зъби като ками и скочи като пружина. Той скочи, но аз го впечатлих с едно задно салто и умението ми като маймуна да се изкача по металните пръти и прилепна на тавана на клетката. Нямах грешка - лъвът беше истински, настръхнах като таралеж пред лисица. Чист африкански лъв.... Подскочи два, три пъти към мен, но аз бях прилепнал като таванска мазилка и крещях с все сила:
- Не искам да съм лъв! Майната ви на петлевовата надница... Отваряйтеее...
И като направиха това, побягнах и щях да бягам чак до Бачково като лъв, но ония ме уловиха и смъкнаха кожата. Пъхнаха в джоба ми две надници и съжаляваха, защото и в Африка нямало лъв, чийто рев да може да огласи цял Пловдив и да прави реклама на цирка им.