“Сплав човешка” - книга за истината, която някои днес поругават с лека ръка

Написах “Сплав човешка” заради истината, която днес поругават с лека ръка. Това казва авторът на документалната книга Ваньо Стоилов, кореспондент на вестник “24 часа” в Стара Загора. За това къде го отвежда професионалната му страст да я открие, разговаряме в интервю, специално за читателите на в. “Над 55”. 

- Г-н Стоилов, защо избрахте заглавието “Сплав човешка” за новата си книга? 

- Това всъщност е втората моя самостоятелна книга. Първата - “Милиони стъпала към Бога”, излезе през 2018 г., година по-късно тя претърпя второ издание. В нея събрах 35 от най-интересните истории, които бях написал до онзи момент в своя тогава 35-годишен журналистически стаж. Втората ми книга, “Сплав човешка”, също е документална, тя е посветена на необявената гражданска война в България, която от 1918 г. противопоставя българи срещу българи. 

Малък народ сме, но се делим непримиримо на какви ли не: комунисти и антикомунисти, русофили и русофоби, еврооптимисти и евроскептици, червени и сини... 

И почти никой не говори за национално помирение, единение, толерантност. Мисля, че това време вече е дошло. А колкото до заглавието - то идва от едно стихотворение, писано в затвора от политическия затворник с най-дълъг престой зад решетките заради убежденията си от времето на социалистическа България - Васил Узунов от Чирпан. В него той пита от каква сплав е изграден човекът, за да издържи всичко това, което едни българи причиняват на други българи. 

- Предполагам, че разказвате за него по-подробно в книгата си?

- Разбира се, на Васил Узунов, който е бил в затвора над 28 години - по-дълго от най-прочутия политически затворник в света Нелсън Мандела, съм посветил отделна глава в книгата. В нея разказвам за човешки съдби, с които съм се срещнал по време на работата ми, отпреди и след 9 септември 1944 г. Имената и обясненията са различни, но страданията човешки са били едни и същи. Все едно дали човекът е бил осъден, примерно на смърт, от Народния съд или по Закона за защита на държавата. 

- Казвате още, че книгата ви е написана в името на истината... 

- Ще допълня - истината, която днес мнозина поругават с лека ръка. Вярно е, че политическото махало в последно време отиде от едната крайност преди 10 ноември 1989 г. в другата крайност и сега авторитетите и героите от прочита на историята са други, но всичко все пак, мисля, че трябва да има мярка.

Ето един красноречив пример - през 2021 г. пловдивската учителка Надежда Любенова издаде книга, в която твърди, че не българската войска, а партизаните са убили 6-те ястребинчета през 1943 г., защото те случайно открили скривалищата им и можело да ги издадат.

Разбира се, за това твърдение няма документи, а само косвени разсъждения. Добре, но досега се казваше, че разстрелът е извършен от Втора картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. Децата, а и 12 възрастни с тях, били разстреляни без съд и присъда, защото имали близки в нелегалност или избягали при партизаните. Къде е тук истината? 

Една от първите, които получи книгата “Сплав човешка” лично от автора (вдясно), бе вицепрезидентът Илияна Йотова. 

- За да отговоря на този въпрос, посветих близо 2 години от своите проучвания

Да не говорим, че още през 1986 г. по силата на служебните си задължения бях записвал близки на убитите в Ястребино и всички те разказваха, че убийството е дело на военните. За съжаление, никой от тях вече не е сред живите. Жива и здрава е обаче историчката Мария Овчарова, която още през 60-те години на миналия век също е записвала спомени на такива хора, а и е създателка на музея в Ястребино, Търговищко, който днес не съществува. На 3 януари т.г. тя навърши 90 години, да е жива и здрава.

Аз я попитах: ясно, близките на жертвите говорят срещу войската, но какво казваха живите по онова време участници в групата за екзекуция и техните близки? Тогава тя ми сподели нещо много интересно - на нея негласно й било забранено да рови около войниците и около близките на командира им подпоручик Йорданов, който е разстрелян през 1945 г. след присъда на Народния съд в Омуртаг. 

- Забрана, защо ли? 

- Днес вече няма подобни забрани и успях да намеря близките както на подпоручик Йорданов - синът му Слави е на 86 години и живее във Варна, така и сина на фелдфебел-школника Никола Маринов - в Плевен, който е командвал самия разстрел, естествено, не по свое желание. Е, тези хора не се плъзнаха по тезата на Надежда Любенова, която би им била най-изгодна, че партизаните са убийците, а казаха съвсем други неща. 

За първи път те излизат на светло сега в моята книга

Разрових, разбира се, и архивите на Народния съд. В последната си дума самият подпоручик Константин Йорданов там апелира за снизхождение не към него, а към войниците, защото те са стреляли по негова заповед. Но преки документи за този случай наистина няма - стана ясно, че са били разчистени още преди 9 септември 1944 г. като възможни компромати срещу войската, както бихме казали днес.

Случаят от Ястребино е само част от тази книга. Защото българи са посягали срещу българи и в дните на голямото отмъщение след 9 септември 1944 г., и по време на Възродителния процес, дори и в казармата на Народна република България. Това са все събития, които не трябва да бъдат забравяни, въпреки че отминаващите години трупат върху тях праха си. 

- Разбрах и това, че доста сте пътували из страната, докато събирате материалите си за тази книга... 

- Вижте, подходът ми в книгата е на журналист, не на историк, затова не работих само с документи, а трябваше и да се срещна с много хора

Но първо за разликата между това дали книгата е писана от журналист или историк - един историк например трябва да обоснове тезата имало ли е или не фашизъм у нас преди есента на 1944 г., докато един журналист ще ви каже, че в момента по въпроса битуват две тези - според едни историци фашизъм е имало, според други, които впрочем стават все повече, фашизъм не е имало.

Тук няма да влизам в исторически полемики, но ще ви кажа, че за да напиша книгата си, трябваше да се видя с различни хора в София, Русе, Казанлък, Шумен, Плевен, Ситово, Силистренско и село Киченица, Разградско, във Варна и в село Винище, община Монтана, във Врачанско и в Тополовградско. Отделно дълго време проучвах материали в Централния държавен архив в столицата и във Военния архив на Велико Търново, в държавните архиви на Русе, Търговище и Шумен.

Голям труд, за който не съжалявам нито за миг. Тук искам да благодаря на моите събеседници - никой не отказа да разговаря с мен, макар че темата за мнозина от тях се оказа деликатна. Отделно беше самото писане, но понякога то се оказва по-лесната работа при създаването на една книга. 

- В крайна сметка какъв е изводът от вашата книга? 

- Че въпреки всичко помирението българско е възможно, макар и не веднага и постепенно. Вижте, испанците имат своята Долина на мъртвите, в която почиват навеки републиканци и привърженици на генерал Франко. У нас, в монтанското село Винище, намерих вероятно първия български паметник на помирението.

Открит е на 10 април 2012 г. Там, върху едни и същи паметни плочи, са изписани имената на жители от това иначе малко село, които са загинали в политическите борби преди и след 9 септември 1944 г., на политзатворниците и политемигрантите преди и след тази сакрална за българската история дата. За основа на този паметник служи скулптурна композиция от месинг с тегло 13 тона, вдигната навремето в прослава на Септемврийското въстание от 1923 г.

Вместо да я съборят и претопят, както стана на много места след промените от 1989 г., местните хора са й поставили неутралния надпис “Да тачим паметта на предците” и си я пазят ревниво и до днес. Та, ако зависи от мен, бих включил тъкмо този паметник от село Винище в списъка на 100-те национални туристически обекти на България. Едно посещение там, убеден съм, е много по-въздействащо от всякакви назидателни уроци или лекции по история. 

- И последно, как желаещите могат да се сдобият с вашата книга? 

- Нека ми се обадят във Фейсбук или по телефона, ще се разберем. В книжарниците я няма, не я търсете там.

Валентина ИВАНОВА