Спомен за една неделя с Георги Марков

Ето тази история: 

През август 1963-та след конкурс постъпих на моята първа работа като журналист в “Предавания за чужбина” на Българското национално радио (тогава Радио София). Имахме ограничени източници на информация, разполагахме с телекс, по който “течаха” новини от БТА и две чужди агенции. В малкия офис работеше и Янка Кавръкова, бяхме се сприятелили. Понякога пътуваше до Италия на гости на роднини.

Един юлски ден на 1967-а тя ми каза: “Свободна ли си в неделя да отидем на гости на Георги Марков в Драгалевци, той ми е братовчед”.

Е, името на Георги Марков вече беше доста известно, особено след филма “Мъже”, 1966 г., на реж. Васил Мирчев.

От площада на Драгалевци тръгнахме право нагоре по улицата. На около 200 метра вдясно имаше една вила. Янка обясни, че той и съпругата му Здравка живеят там от известно време. Тя сега не била вкъщи, работела в киното и в телевизията - може би е на снимки. Здравка била голяма хубавица.



Качихме се на втория етаж, Георги ни посрещна по къси панталонки и фланелка, имаше нещо младежко-хлапашко в лицето му, въпреки че косата му се прошарваше. Влязохме в една полупразна стая със скърцащ дървен под, от балконската врата се плъзгаше горещ слънчев език. “Момичета, разполагайте се, печете се на балкона, аз съм на машинката, ще пиша”, каза той, като че беше едно поредно посещение на приятели.

Носехме си бански и ги облякохме, седнахме на пода на балкона, пред нас имаше зелен гъсталак и не се виждаше нищо друго. Наблизо течеше поточе. Дойде време за хапване - той обичал да готви, беше казала Янка, но и ние се бяхме погрижили. Обядът не трая дълго - Георги пак се отдаде на пишещата машинка. Братовчедката обясни, че когато пишел, изобщо не обичал да прекъсва и да говори с някого.

Това ми беше ясно, защото в такива моменти човек дори не чува, ако му говорят.

На балкона продължи ленивият следобед.

По едно време Янка изчезна. Зад мен подът изскърца, някой приклекна: “Как е”, попита той. “Почивам си” - отговорих. Усетих едни устни на топлия ми гръб. Един миг само, после той си отиде.
Янка донесе някаква лимонада и пихме, поговорихме за наши работи в Радиото.

По едно време, някъде след 6 часа, Георги се появи и каза: “Момичета, имам една идея, искате ли да се приберете пеша, до Хладилника са около 5 км, аз ще ви изпратя, да се поразтъпча, че се схванах на това бюро”.

Речено, сторено. Георги ни поведе тържествено по пустото шосе надолу, рядко ни задминаваше някоя кола или автобус, а той простираше ръце да ни прегърне и пази.
И се започна един дълъг разказ за всичко: болестта му, санаториума за туберкулозни - “Там започнах да пиша, какво друго можех да правя”. 
След време, в Радиото, Янка ми каза: “Той никога не разказва от първи път толкова за болестта си”. Но аз знаех защо говореше: някак си интуитивно веднага бях разбрала, че той не търпи въпроси, с които вече го засипваха, че ако сам пожелае, ще говори, иначе - не

После започна да ми разказва подробно за една книга, която вече е предал в издателство “Народна младеж”, но му я бавят. Нещо не им харесвал главният герой, млад мъж, геолог, който отишъл в



Родопите на работа и там срещнал интересни хора. Младият мъж им се виждал странен. “Не като онези млади мъже в “Мъже” - вметнах аз. “А, този е друго нещо. И редакторът иска да променя някои неща в образа на моя герой”.

И сега, след повече от 50 години, когато съм забравила по-голямата част от разговора, се виждам как спрях, обърнах се към него и изстрелях: Как така ще те карат да променяш, ти си го написал вече. После добавих: Този твой герой си ти, нали?. Той се усмихна особено: “Да, може да се каже, а финалът е неочакван и тъжен”.

Тук си позволих да кажа две думи за мен, че в същото издателство в една поредица сборници - “Имена от вековете”, имам отпечатани вече няколко дълги разказа за исторически личности и че редакторът не ми се е намесвал, въпреки че ми са първи такава опити. “Но това е друго, история” - каза той.

После говорихме за филма “Мъже”, който беше преминал по киносалоните с голям успех, познавах режисьора Васил Мирчев, полски възпитаник и много независим човек.

Георги Марков не разказа нищо за това, което пишеше сега. Жалко, че тогава нямаше касетофончета...

Стигнахме до автобусите и се разделихме с едно “Чао!”. Той си тръгна обратно, пак пеша.

След известно време Янка ми каза: “Георги ни кани на премиера на пиесата му “Кафе с претенция” в една малка зала до зала “България”, имаме покани. (Камерната зала още не беше възстановена тогава.)

Беше еднократно представление - натъпкано с хора и некомфортно. Нищо не помня от спектакъла, беше ми душно. Във фоайето почитатели се трупаха около него, по едно време ме забеляза и ми махна: “Как беше?”. Аз смутолевих нещо като: “Необичайно!”. Той потъна в множеството, наистина беше всеобщ любимец Можех да направя разликата - трупаха се и около казионните писатели по премиери на книги, но сега беше по-различно. А и компанията тук беше по-различна.

Мина време, някъде през пролетта на 1968 г. излизах от телевизията на ул. “Тодор Страшимиров” и видях една хубава кола пред входа. Шофьорът излезе и се приближи - беше Георги Марков, с един дълъг шлифер, усмихна се: “Ти какво правиш тука? Нали си в Радиото?”. “Да - отговорих му аз, - но правя някои предавания за телевизията и се надявам да се преместя тук”. Казах му с две думи какво монтираме - един поетичен рецитал на Андрей Вознесенски, който беше в България, снимахме го есента на морето. 

“Хайде да те изпратя, къде живееш?”. “До хотел Плиска”. “Точно натам отивам, идвай!”

“Хубава кола (беше БМВ) имаш”. “Брат ми живее в Италия, от него е.” Попита ме: “Ти каква зодия си?”. “Скорпион”. “О, не, не...”. По-късно разбрах, че около него има доста дами от тази зодия. За себе си мога да кажа, че Рибите, какъвто беше той, се лепят по Скорпиони и обратно. (Звучи несериозно, но пък имам много дълъг опит.)

“Слушай, каза по едно време той, нещо не вървят нещата...”. “Издават те непрекъснато...” - контрирах го аз. “Не, не става, ще трябва да се махам вече...”. “Върви при брат си, за известно време, нямаш проблем да заминеш, нали? “Да, така ще стане...”

Той се умълча, не ми сподели нищо повече.

Пред входа ми подаде ръка: “Хайде чао, моето момиче!”.

Това беше. Нито повече - нито по-малко.

Анна ГЕОРГИЕВА