Сър Сидни Поатие: Станах известен само защото много режисьори искаха да кажат, че расизмът е нещо лошо!

Сър Сидни Поатие е един от най-обичаните актьори на миналия век, който ще бъде запомнен не само с “Оскар” и “Златен глобус”, но и с вечните класики като “Среднощна жега” и “Познай кой ще дойде на вечеря”. От 1997 до 2007 г. е посланик на Бахамските острови в Япония, като едновременно е и представител на страната в ЮНЕСКО. Рицар-командор е на Ордена на Британската империя от 1974 г., което му дава правото да носи почетната титла сър. На 20 февруари Сидни Поатие става на 93 години.

Роден е в Маями, Флорида, САЩ, в семейство на имигранти от Бахамските острови. Детството си прекарва в родния си град, на о. Кет и в Насау - столицата на Бахамите. Докато расте, Сидни се среща с твърде много престъпност и родителите му решават да го изпратят при брат му във Флорида през 1941 г. 

През Втората световна война служи в медицинските части на американската армия. А след войната решава да стане актьор и кандидатства в American Negro Theater в Ню Йорк. Не го одобряват заради силния му акцент, но той не се обезкуражава - в продължение на 6 месеца активно слуша радио и упражнява дикцията си, след което кандидатства отново. Тогава упоритостта му е възнаградена и започва да изучава актьорския занаят, изявява се на театралната сцена и много скоро печели овации на Бродуей в “Порги и Бес” и други постановки.

С времето идват и ролите, и успехите на големия екран. През 1950 г. Сидни Поатие се жени за Хуанита Харди.

Двамата имат четири дъщери - Бевърли, Памела, Шери и Джина. Развеждат се през 1965 г. През 1976 г. Сидни отново среща любовта, жени се повторно, този път за Джоана Шимкус, от която има още две момичета - Аника и Сидни.

През 1963 г. става първият чернокож актьор със спечелен “Оскар” - за филма “Полски кринове” 

През 1967 г. излизат 3 негови филма, които се превръщат в класика на американското кино - “На учителя с любов”, “Среднощна жега” и “Познай кой ще дойде на вечеря”. С тях става кинозвезда от световен мащаб.

През 2009 г. Поатие е награден с Президентския медал на свободата - най-високото гражданско отличие на САЩ, от президента Барак Обама. Получава през 2016 г. наградата BAFTA за изключителни постижения в киното. 



Територията на сцената, в киното и дипломацията обаче явно не е достатъчно обширна за даровития творец. Междувременно той написва и публикува три автобиографични книги, а през 2013 г. излиза и първият му роман - “Montaro Cain”.

Самият автор го определя като корпоративен трилър, примесен с религия и научна фантастика, “нещо като “Индиана Джоунс”, но по-добър”. А критиката обобщава, че романът е “изпълнено с обрати пътуване към мистерията на съществуването”.

Ето какво казва Сидни Поатие за себе си, за живота, за успеха:

Трябвало е да умра на втория или третия ден след раждането ми. Роден съм преждевременно и всички казвали, че няма да оцелея, но майка ми не искала да повярва в това. Отишла при гадателка и попитала: “Какво ще се случи с моя син?”. А тя отговорила: “Не се притеснявайте, той ще бъде здрав. Той ще ходи между крале, ще стъпва върху злато и ще направи така, че за теб ще чуят всички”.

Аз се страхувах от смъртта като дете, страхувах се от смъртта на 15 години и на 25 години, но най-много се страхувах от смъртта, когато навърших 33 години, защото произхождам от много религиозно семейство. Още като момче, на остров Кет, аз често ловувах с прашка, удрях птици. Това е, за което съжалявам най-много. Доста късно разбрах за стойността на всеки живот.

Човешкият живот е нещо толкова просто

Ние всички страдаме от болка, всички се държим за надеждата, всички се греем на очакванията и всички сме преследвани от страхове и пропуснати възможности. Ние не ставаме тези, за които ни учат. Ние сме това, което попиваме през първите три или четири години от живота си. 

В детството ми на целия остров имаше само двама бели хора - лекарят и продавачката. “Бял” и “черен” за мен бяха думи като “слаб”, “висок” или “стар”. Всичко това се промени, когато се преместихме в Маями. 
Всичко около нас сякаш говореше: “Ти не си този, за който се мислиш”. Но аз отговарях: 

“О, не, аз съм този, за който аз се мисля. Но не съм този, който съм за теб“

В Ню Йорк, където се оказах в края на 1940 г., поработвах, като миех чинии. Помня как взех “Амстердам Нюз” - афроамерикански вестник, и започнах да търся работа. Но никой не търсеше мияч на чинии. Започнах да мачкам вестника, когато видях думите “търси се актьор” за Афроамерикански театър. Втурнах се натам, но на пробите се представих лошо и ме изхвърлиха на улицата.



Режисьорът извика след мен: “По-добре продължавай да миеш чинии”. Когато се качих в автобуса, изведнъж осъзнах, че не съм му казвал, че това работя. Той просто смяташе, че аз не ставам за нищо повече. Така разбрах, че трябва да стана актьор.

Аз станах известен актьор само защото много режисьори едновременно искаха да кажат, че расизмът е нещо лошо.
През 1960 г. много черни ме мразеха. 

Аз бях за тях чичо Том и негърче на повикване, което обслужва бялата публика, реализирайки мечтите на белите либерали. Но тогава наричаха чичо Том дори и Мартин Лутър Кинг, споделя Сидни Поатие и допълва:

Хората, които живеят комфортен живот днес, трябва да помнят: третият свят е отделен от тях не на километри, а на десетилетия.

Знам, не е лесно да бъда разбран за три минути. Изглежда така, сякаш аз съм просто един обикновен човек, преживял един изключителен живот.

Лесно е да се остане в рамките на морала, етиката и закона, ако знаеш много умни думи, които помагат да се изкриви истината.

Винаги съм имал прекрасни отношения с тишината. Научих се да я слушам и да живея такъв живот - прост като тишината. Колкото повече остаряваш, толкова по-малко страх остава в теб.

Няма рецепта за дълголетие. Но ако питате мен, ще кажа, че ям много риба, зеленчуци, кафяв ориз и минавам без алкохол. Ако до някъде може да се стигне пеша, отивам пеша. Въпреки че след осемдесетте години спрях да харесвам походката си.

Искам да се събуждам сутрин, докато вярвам, че ставам малко по-добър, отколкото съм бил вчера.