Разговаряме с актьора за нещата от живота, за изборите и мечтите, за възможностите, успехите и разочарованията. За умението да оцеляваш в една изключително конкурентна среда и за изпитанията, пред които се изправяме невинаги по наш избор. 

- Няма как да не попитам откъде идва странната ти фамилия? 

- Предците ми са бежанци от Беломорска Тракия, които са пуснали корени в най-българския край - село Гела. А фамилията, доколкото знам, идва от “пищял” - били са все снажни, високи хора. Искаше ми се да идва от “пищов”, защото сме кибритлии, но истината е друга. 

- Кога за първи път усети, че сцената е твоето място?

- В тийнейджърските години, когато в градинката на Лагера, където живеехме, забавлявах моите връстници с шеги и закачки.

- Кое те влечеше повече - смешките или по-драматичните персонажи?

- Е, смешките ме влечаха повече. 

За мен беше по-лесно да разсмея някого, отколкото да го разплача 

- И кога реши, че това е твоята професия?

- Доста по-късно. Аз свирех на барабани в група “Диени”. То пак е сцена, но е много различно. Като музикант, като барабанист на сцената си ти. Мяташ косите, свириш, бройкаш мацки. А на театралната сцена влизаш в чужд образ. 

- Помогни ми да те опиша в различните периоди от живота ти.

- Аз съм това, което съм. Не очаквам всички да ме разберат, защото често и сам не се разбирам. Преди бях млад. Ще бъда безсмъртен. Шегувам се, разбира се. 

- Как гледаше семейството ти на твоите артистични мечти? Не виждаха ли в теб някой инженер например?

- Моят баща искаше да завърша военно училище и да стана офицер. Той беше полковник, командир на Кремиковската дивизия. Много обичан и уважаван командир. И до днес срещам негови войници, които говорят с огромно уважение за полковник Пищалов. Когато споделих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, майка ми каза: 

“Ама ние нямаме никакви връзки! Там само с връзки се влиза“

Реших да пробвам, пък каквото стане. И то взе, че стана. Всъщност идеята да кандидатствам във ВИТИЗ беше на една моя съученичка - Вержиния, която беше омъжена за актьора Калин Арсов. Тя реши, че Калин ще ме подготви за изпитите, и успя да ме убеди. Той ми избра материали и се започна. Ние с групата свирехме на Златни пясъци и докато другите бяха на плаж, аз отивах с рейса до спирка “Почивка” и вместо да си почивам, се подготвях за изпитите. Тогава за 60 места кандидатстваха 3500 човека.

Подборът беше жесток. Имаше хора, които се явяваха за трети, четвърти път. После някои от тях станаха звезди. Други изобщо не ги приеха... Всичко зависеше от професорите, които вземаха клас. Аз имах щастието да попадна в класа на проф. Филип Филипов. Имам един спомен. В последния кръг трябваше да се пее песен. Аз изпях една популярна родопска песен и професорът каза: “Фалшиво, ама талантливо, моето момче!”. 

- Какъв беше актьорският ти път в театъра?

- След ВИТИЗ бях разпределен в Софийски пътуващ театър. И от самото начало - роли, роли, роли. От 6-7 представления играех в поне 4-5. Много пътувахме - всяка вечер бяхме в някое градче в тогавашния Софийски окръг, пък и из цяла България. Почти няма място, на което да не съм играл. 

Понякога трябваше да изчакаме хората да се върнат от нивите, за да дойдат в читалището или театъра

Имаше толкова много сцени - големи и малки, на които оставяхме по късче от душата си. 

- Има ли роля, за която си мечтал, но не си я получил?

- Все ми даваха комедийни роли и аз искрено се забавлявах. Единственият, който видя в мен нещо по-различно, беше Кольо Петков, който ме избра да изиграя Куцар в “Албена”. И на възражението ми, че съм комедиен актьор, каза: “Представяш ли си колко хубаво ще се получи драматизмът на Куцар през комедийния прочит на Станислав Пищалов”. И стана, стана много добра роля в много добро представление - получихме награда на зонален преглед. Тогава нямаше Икари, нямаше Аскеери. 

На премиерата на филма за Театър Възраждане

- Защо се раздели с театъра?

- Така се стекоха обстоятелствата. След Пътуващия театър отидох в Студиен литературен театър “Възраждане” по покана на Андрей Калудов. Там освен актьор бях и зам.-директор и изпълнявах и административни функции. Театърът беше сцена за най-изявените ни творци - провеждаха се срещи с Валери Петров, Радой Ралин, Иван Радоев... колоси в българската култура.

Президентът Желю Желев присъстваше на всичките ни премиери, залата преливаше от публика. Пиесите на Недялко Йорданов бяха търсени, гледани, обожавани. А ние, актьорите, се носехме на крилете на зрителската любов. След като театърът ни беше откраднат, с помощта на верни приятели, един от които беше бизнесменът Иван Евлогиев, известно време оцеляхме благодарение на концертите, които правехме. Нямахме театър, но имахме препълнената Зала 1 на НДК. Хората имаха нужда от истините, които се осмелявахме да изречем във време, когато не само София, България беше едноцветна. В един момент стана невъзможно да издържаме семействата си. 

Взеха ни театъра, взеха ни заплатите, но не могат да ни вземат спомените и любовта на хората, които все още са живи и помнят.

- От години си популярен като глас от дублажа. Кога стана част от дублажа и какво ти дава той?

- Първият ми дублаж беше през 1982 г. Вече бях снимал, бях се озвучавал в български филми. Тогава така се правеше - снимаш и после се озвучаваш в студио. Спомням си, че ме извикаха за една анимация и се оказах микрофон до микрофон с такива колоси като Георги Джубрилов, Иван Джамбазов, Мария Русалиева, Георги Гайтаников. Излизаме от студиото и режисьорът на дублажа казва: “Що ме лъжеш, че не си озвучавал?”. Беше ми дал някакви дракони, чудовища. Наистина ми беше за първи път. Явно много ми е помогнал усетът за ритъм от барабаните, като добавим и дисциплината, която имам от мама и тате. Абе, забавлявам се, приятно ми е в дублажа. 

- Я да уточним - кой командваше парада у вас?

- Мама, разбира се. Баща ми много работеше, непрекъснато имаше големи обекти, за които отговаряше. Да кажа, че мама беше детска учителка - то си е диагноза. 

- Най-ценният съвет от майка към син, който спазваш и до днес?

- Винаги да ми е подстриган вратът, да нямам нокът на малкия пръст, да са ми чисти ушите и в джоба ми винаги да има чиста носна кърпа. Много държеше на външния вид. Казваше, че един мъж трябва да бъде обръснат, подстриган, без нокти и с бистър поглед. 

- Много ли я слушаше?

- Е, не бях от най-послушните. 

- Коя е най-голямата магария, която си правил?

- Много са, но една е показателна. Отоплявахме се с някакво кюмбе. Нашите ги нямаше. Аз налях разредител в горящата печка, надвесих се и зачаках да видя какво ще стане. Гръмна и капакът на печката се удари в тавана. А аз останах без вежди, без мигли, опърлен целият. Завих се през глава и се престорих на заспал. Даже похърквах, но не ми се размина. Добре че не бях успял да запаля къщата. 

- Налагало ли ти се е да разчиташ на втори шанс в живота?

- Май нещата по-често ми се получаваха от раз. Каквото съм си пожелал, съм си го получил. Даже понякога внимавам да не си мечтая много, че току-виж станало. 

В "Конан Варварина"

- Да се върнем в годините, в които по телевизията се точеха хиляди епизоди от едни безкрайни сериали. Ти озвучаваше “Докато свят светува”, “Пътеводна светлина”, десетки мексикански, португалски и какви ли не още сапунки, които сега са заменени от турски и индийски продукции. Имаш ли интересни случки от онзи период?

- Е, колкото са интересни, толкова и досадни понякога. Хубаво беше, когато на пазара ме разпознаваха по гласа и бях обект на по-внимателно обслужване. 

Особено по времето на “Доктор Куин лечителката” - “моят” Съли беше любимец на бабите

Имаше случаи непознати да звънят на домашния ми телефон и да питат съпругата ми как ще свърши някоя сапунка, защото дамата заминава за чужбина и няма търпение да разбере. Жена ми, която няма как да знае, винаги отговаряше: “Добрите ще победят, лошите ще бъдат наказани”. И винаги се оказваше права. 

- Ако ти се отвори възможност да избираш, кой от персонажите би озвучил отново ей така, за удоволствие?

- Поаро. Много ме кефеше. Мисля, че го докарах и на интонация. Това се сещам на момента. Иначе съм озвучавал кого ли не. Дори се е случвало с актьори, които съм дублирал, след това да се срещна на снимачната площадка. Парадоксът е, че по време на снимките на “The Way Back” седим един до друг с Колин Фарел и аз мълча - така е, като не са ме били да уча език навремето. И с Жан-Клод Ван Дам, с Морган Фрийман и с кого ли не. Не че ролите ми са били големи, но сме дишали един въздух, а това не се забравя. Жан-Клод много държеше да съм седнал, не прав до него. После се усетих, че той е доста нисък...

- Освен в западните продукции, в които българските актьори рядко получават голяма роля, ти си се снимал в много известни български филми. 

- Аз и в българските филми нямах главни роли. Спомням си, че с Иван Иванов, лека му пръст, се шегувахме. Той играеше все главни роли, аз второстепенни, епизодични. И веднъж ми каза: “Да, де, ама аз една главна роля я снимам 4-5 месеца. Ти за това време можеш да заснемеш 3-4 второстепенни”. Нашият професор казваше 

“В театъра трябва да има актьор, който да играе царя, и друг, който да играе слугата му” 

Е, аз не играх царе. Макар че Шаралиев ми казваше: “Станиславе, ти с този ръст, с тази осанка ще изиграеш всички български царе”. Е, не ми се случи. Но изиграх гръцкия крал Константин, изиграх и Тодор Живков в “Наим Сюлейманоглу-Джобният Херкулес”. 

- Последните години усилено се снимат български телевизионни сериали. В кои получи запомнящи се роли?

- Да, телевизионните сериали са много гледани и дават възможност на много колеги да направят интересни и силни роли. Аз имах щастието да се снимам с любими колеги в много от тях - “Седем часа разлика”, “Под прикритие”, “Пътят на честта”, “Откраднат живот”. Хубава роля имах и в “Корпус за бързо реагиране” - за голям екран. В “Откраднат живот” имах интересна случка. Отивам на снимки и ми казват, че ще си лежа кротко, те ще си снимат, аз нямам текст. Идва режисьорът и иска да си минем текста. Оказа се, че имам повече от страница диалог. За половин час, лежейки овързан с разни маркучи, с помощта на една статистка успях да си науча текста и снимките да започнат навреме. Въпрос на дисциплина и мотивация. 

- Разкажи ми за срещата си на екран с голямата Татяна Лолова.

- Играх неин съпруг във филма “Сбогом, мамо” на Мишел Бонев. Таня беше уникален човек. Да снимаш с нея беше безкраен празник. Тя те залива с приказки, не те оставя да дишаш. Само се засмиваш и продължаваш нататък, заливаш се от смях, защото тя беше неизчерпаем източник на енергия, на жизненост, на остроумие

А като й се обаждах за рождения ден, чувах едно “О, Славе! Много ти благодаря! Не ме пропускаш!”. Мъжът й, светла му памет, се казваше така и може би затова ме обичаше толкова. 

- Животът е странен кръговрат. След като си играл на сцената на Народния театър като студент, сега отново се връщаш там.

- Преди години бяхме статисти в пиесите на нашия професор. Сега отново се качих на тази сцена и усещането е невероятно. За първи път гледахме със съпругата ми пиесата на Недялко Йорданов “Каквото такова” по време на пандемията - на голяма сцена през ред, през място, с маски. Хем ми харесва, хем си мисля, че една от ролите е писана като за мен. Съпругата ми ме успокои, че младея, че съм по-млад от колегите. Стана така, че титулярите започнаха да си отиват един след друг. Вече не съм толкова “млад” и поех ролята на Иван Налбантов, лека му пръст. 

Наложи се да вляза с летящ старт - за 3 дни научих текста, репетиция и първо представление

Сега играем на камерна сцена, когато ни вместят в натоварения афиш. Разделяме се с един колега, посрещаме друг - като в живота. Но изживях невероятната емоция да играя пред препълнената голяма зала на 85-годишния юбилей на Недялко. Обичам си я тази роля! Да си актьор никак не е леко. Едно е славата, хората, които те разпознават по улиците. Но да се превъплътиш в образа на някой, който ти не си - това е много трудно. Ето, аз не станах нито лекар, нито полицай, нито авиатор, нито космонавт, но пък станах актьор и мога да играя всички тези професии. 

- Лесно ли излизаш от образ?

- Стремя се, особено в дублажа, като изляза от студиото, да се отръскам от това, което е било. Защото дублажът не е само да четеш текста - там влагаш мисъл, глас. Имало е случаи, когато излизам от студиото и главата ми пулсира. Защото участва целият “компютър” - глас, очи, слух, мисъл. И се разхождам, за да разтоваря. Не е леко да си актьор, но е приятно, сладко е. 

Като Тодор Живков в “Наим Сюлейманоглу-Джобният Херкулес”

- Имате едни хубави награди, които си раздавате в дублажа. Какво ти е отношението към тях?

- Не са ме номинирали за “Златен глас”. Ние сме толкова много хора в дублажа, всеки един може да бъде “Златен глас”. Не съм “Златен”, но все още съм разпознаваем, което ме топли. Когато започвах в дублажа през 1982-ра, целият филм се пускаше и се правеше репетиция. Сега не е така. Влизаш в студиото, пускат ти видеото на екрана, текстът е на компютъра. Чуваш и започваш. Това вече е висшият професионализъм, въпрос и на рефлекс, и на много други неща. Най-добрите озвучават без проблем “от бебе до баба” и всякакви животинки. 

- Всеки актьор ли може да е успешен в дублажа?

- Не. Твърдо не. Имал съм случай колега с прекрасен глас с блендата на Васил Михайлов на 15-ата минута става и казва “Колеги, не мога. Изпотих се, ще получа удар, ще получа инфаркт”. Стана и си отиде. А иначе - прекрасен глас. Затова казвам, че не е леко в дублажа. Искат се много качества.

- Я сега разкажи за здравословните проблеми, които са те налегнали. В гилдията няма скрито-покрито.

- Не съм крил. Наложи се да ми сложат пейсмейкър. Оказа се, че всеки пети човек в България е с такава машинка, а аз се притесних, че съм единствен. Рутинна операция, местна упойка и машинка, която подсеща сърцето да работи. Имах високо кръвно и много нисък пулс. Сега следя редовно кръвното, записвам си и се надявам всичко да е нормално. Какво да се прави - възраст.

- Но нали за творците няма възрастова граница? Какви са твоите планове в тази посока?

- Нямам планове. Каквото ми е отредила съдбата, това е. Да съм жив и здрав, пък каквото - такова. 

- Да отделим малко време и на семейството.

- Имам прекрасно семейство. Моят живот не е едноактна пиеса. В личен план не всичко ми се получи от раз. От първия брак имам прекрасна дъщеря, която живее от много години в Полша. Вторият ми брак беше пренебрежимо кратък, без последици. Третият опит е много важен. Слава богу, мога да кажа, че съм щастливо женен вече 38 години. Дъщерята на съпругата ми приемам и обичам като собствено дете, мисля, че и тя ме приема така, след като винаги ми е казвала “татко”. Имаме и син, продължител на рода Пищалови. Имаме 4 внучета, да са ни живи и здрави. Какво повече му трябва на човек. Винаги съм приемал съвета на майка ми - жената е тази, която ръководи семейството. Тя трябва да направи така, че мъжът да си мисли, че важните решения ги взема той.

- Е, това не е ли манипулация?

- Нещо такова, но трябва да се прави много фино. Защото аз все пак съм зодия Лъв. А на лъва все някой трябва да му гали гривата. 

Мария ВАСИЛЕВА