Столетникът бай Кочо от Пловдив разкри с какво е победил рака цели два пъти

Плувец, танцьор, стачник, майстор обущар, любител на виното и двукратен победител на рака! Всичко това е част от живота на Костадин Тодоров, който днес прави 100 години, пише "Марица".

Бай Кочо, както му викат всички, е роден на 13 юни 1920 година в "Кючук Париж". Когато говори за живота, докосва гърдите си и казва: Усещам, че Бог е в мен!

От 12 години столетникът не е излизал от дома си. Придвижва се с проходилка, с която не може да стигне до улицата. Има две деца и десетки внуци и правнуци. 

Бай Кочо е единственият все още жив участник в голямата стачка на тютюноработниците, разтърсила държавата на 17 юни 1940 г. Започнал работа в складовете година по-рано, младежът станал детонатор на бунта. „Не че бях класово осъзнат. Стана, без да искам! Подлъга ме една комунистка”, спомня си столетникът. По това време бил 20-годишен и доста наивен.

Провокаторката му казала: „Коце, взимаш една бала тютюн, вдигаш я над главата си и я тръшкаш на пода с думите: Ей, докога бе!”. Буйният Кочо изпълнил заръката на другарката, а тя дръпнала емоционална реч пред работниците и те се вдигнали на стачка, продължила 9 дни.

Кочо се разминал с полицейските тояги благодарение на началника на цеха. Майстор Васил също бил върл комунист, но се разбирал със собствениците на склада. 

Работата на тютюна не била по сърцето на Кочо. Използвал времето, за да завърши вечерна гимназия, и станал майстор обущар. Работил дълги години в малко предприятие за обувки в "Капана". На 24 януари 1969-а му се подула ръката. Отишъл при лекарката на предприяти​ето, а тя му казала: „Заключи, бай Кочо, и да пийнем по едно!”. След това го изследвали ​- рак на костите.

Няколко месеца бил по санаториумите и в един от тях попаднал на списание с изтънели от прелистване страници. Там прочел за катастрофа в Карибско море. „Тези, които починали, пиели ракия, а тези, дето оцелели - вино! Казах на доктора, че напускам и ще се лекувам сам”, спомня си бай  Кочо.

Пенсионирали го по инвалидност още на 50, а той започнал всеки ден да ходи в ресторант „Тракия”. Тръгнал от чашка на ден и стигнал до „тенекия от газ с вино”. „Започвам от 9 сутринта и карам до вечерта - винотерапия! И не ме хващаше изобщо”, връща лентата назад столетникът.

След година винена диета го поканили на сватба. Откарали го на тържеството с кола, защото не можел да ходи. Танцувал цяла нощ и продължил на другия ден. По обяд като буреносен облак нахлула съпругата му Вера. "Не знаеш ли, че си тежко болен. Спирай веднага и се прибирай!", подканяла гневно благоверната му.  А Кочо се потупал по бузата и отвърнал - щом тук е червенко, няма да се умира.

И се оказал прав - за една година победил болестта, напук на всички лоши прогнози.
През 2004 година получил инсулт, а през 2007-а му открили рак на дебелото черво. „Още не ме е гътнал! Пазят ме закалката с виното и Господ. Каквото и да правя, мисля за Него”, казва бай Кочо. И вярва, че това е тайната на успеха в битката срещу Онази с косата. 



Станал тютюноработник заради гаджетата

Как отидох в тютюневите складове ли? Заради гаджета-та. Тютюноработничките бяха много хубави момичета.
Бях голям танцьор и винаги имаше кандидатки да дойдат с мен на танцова забава. Така се запознах и с бъдещата си съпруга Вера. И тя тютюноработничка. Ядох, пих и се веселих!

Само цигара дето не съм палил в живо-та си, макар да съм закърмен с тютюна и да живея до него половината си живот, защото от края на 60-те години на миналия век напуснал “Кюч ук Париж” и се преместил на север от гарата - в тогавашната кооперация “Тютюноработник” - сградата на пъпа на града до МБАЛ “Свети Мина”.



Живее в мрак заради прищевките на комшиите

Не всичко в живота на дядо Кочо е розово. Най-тъжни, естествено, са старините му години. “12 години съм затворен - не мога да ходя. Имам легло, телевизор и вестници, но трудно чета. Не защото не виждам, а защото съм принуден цял ден да живея на тъмно. Отсреща построиха сграда с огледални стъкла. Като изгрее слънцето, стаята ми става пещ.

Сложил съм щори за 300 лева и две одеяла, но нищо не помага. Говорихме със собственика на сградата и той каза и ние да сложим огледални стъкла и така проблемът щял да се реши”, разказва патилата си столетникът.