Светослав Пеев: Два пъти срещнах смъртта

Актьорът Светослав Пеев продължава да работи на пълни обороти, въпреки че наскоро закръгли 80-те. От няколко години той е главен художествен ръководител на театъра в Дупница, а на сцената на Сатиричния театър вече 50 години си е като у дома. Актьорската му кариера включва над 70 театрални и 100 телевизионни роли. Участвал е и в 23 филма. Сред тях са “Няма нищо по-хубаво от лошото време”, “Петимата от “Моби Дик”, “С деца на море”, “Мисия Лондон”.

- Г-н Пеев, известен сте като запален фен на баскетбола и футбола. Откъде идва любовта ви към спорта?
- Баща ми беше голям спортист, атлет - балкански шампион и втори в Европа на дълги разстояния. Той е първият маратонец, който печели медал в България. Така че, както се казва, съм закърмен със спорта. Навремето играех в Националния младежки отбор по баскетбол. 

- Наскоро навършихте 80 години. Какво е самочувствието?
- Не се оплаквам, въпреки че тази моя годишнина е малко под въпрос.

- Защо?
- (Смее се). Подправял съм си три пъти датата на раждане. Това е, за да мога да играя или при мъжете, или обратното - от мъжкия отбор в младежкия. Искат се определени години. Навремето паспортите бяха много елементарни и с една капка мастило заличавахме годината на раждане. Пишехме преди мача годината, която ни трябва, за да влезем в отбора. Хубавото е, че ни вярваха. Играл съм и в много международни мачове. 
Спомням си един куриоз с китайския отбор. Всеки от нас трябваше да пази определен играч, ама като на всичките китайци физиономиите са едни и същи, станахме луди. “Кой е твоят човек?” “Това не е ли моят?”... Не може да ги различиш. След мача отидохме във Военния клуб. По едно време стана капитанът на китайския отбор и казва: “Всичко хубаво, обаче не можехме да ви различаваме...” Майтап. Значи и ние за тях сме били еднакви. След това трябваше да вляза в казарма и спортът беше дотук. 

- Какво се случи в казармата?
- Трябваше да вляза в спортна рота, но не стана. Смениха ме с някакъв връзкар, а мен ме изпратиха в Горна Оряховица при самолетите - метеоролог. И когато се обадих да ме изтеглят в спортна рота, ме изпратиха в Русе. Имало Първа и Втора българска армия, ей такива работи. В Русе пък се оказа, че нямат баскетболен отбор. Имаше двама борци и двама шахматисти, ей такива спортове. Но пък рисувах хубаво. Така започнах при художника в поделението, а той се оказа и художник на театъра. Там съм правил най-хубавите декори.


С Никола Анастасов в "Римска баня"

- И заменихте спорта с театъра?
- Стана съвсем случайно. На едно представление отсъстваше един от актьорите, та се наложи аз да го заместя. В театъра играеше един велик български актьор - бай Георги Георгиев, и човекът често слизаше при мен в ателието. 
В края на казармата ме пита: “Къде ще кандидатстваш, моето момче?”. “Ами в художествената академия”, отговарям, а той: “Не, ще кандидатстваш ВИТИЗ”. “Как бе, бай Георги, как ще вляза?”, питам. “Чрез мен”, отсича бай Георги. И аз взех, че му повярвах. Бай Георги се беше обадил на проф. Желчо Мандаджиев, той ме прие и така влязох във ВИТИЗ в една компания с Климент Денчев, Васил Михайлов... 

- Бяхте директор на Сатиричния театър до 1989 г. Защо ви уволниха?
- Уволниха ме, защото някои хора знаеха какво ще се случи и си подготвяха почвата. Директор на театъра бях от 1983 г. до 4 декември 1988 г. В края на1981 г. назначиха за директор на Сатиричния театър Станислав Стратиев. Много близки приятели бяхме с него. Играл съм страхотни негови неща - “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”. Към края на 1982 г. той ми каза: “Славчо, не издържам. Помогни ми!”.

- В какъв смисъл?
- Ами, аз да поема едната част на директорството, той да се занимава с пиесите и с актьорите, аз да върша административната работа. Съгласих се. Оттогава до декември 1988 г. бяхме заедно. Той беше главен художествен ръководител на театъра, аз административен директор. 

- Навремето повечето пиеси, които се играеха в Сатирата, имаха силен подтекст, с много фина политическа сатира. Нямахте ли проблеми с властимащите?
- Проблеми сме имали много. След чешките събития пет години тук бяхме наказани да не играем българска драматургия. Пробивът беше направен с “Римска баня” благодарение на Нейчо Попов. Двамата със Станислав Стратиев се затвориха три месеца в една хижа на Витоша и от там донесоха страхотна пиеса. Започнахме репетиции - месец, два, три, Нейчо от притеснение направи инфаркт и влезе в болница. В крайна сметка пиесата излезе. 
Тогава обаче имаше един закон - Тодор Живков трябва да дойде на премиерата или поне до третото представление. Пето представление върви вече, а Живков го няма. Ясно, че са му казали: “Недей!”. Доведе го обаче един негов приятел, страхотен човек. Генерал, голяма фигура. На представлението беше страшно, публиката пощуря. След края на пиесата слязохме в кафенето, Живков там и пълна тишина, 20 минути гледа мрачно и дума не отронва. 
“Кой написа пиесата?”, пита най-накрая Живков. Станислав се изправи бавно, бавно - мъж над 190 см: “Аз, другарю Живков!”. “Ти деца имаш ли?”, пита пак Живков. “Ами две”, отговаря Стратиев. “Е, не те ли е страх за децата?”, отново пита Живков. В този момент генералът се обажда: “И ти се смя бе, Тодоре. Признай си сега”. Така се роди Стратиев. Ако не беше този генерал, не знам какво щеше да му се случи.

- Два пъти сте се срещали със смъртта. Кога се е случило това?
- О, да, случи се, когато ни уволниха със Стратиев от Сатирата. И аз на третия ден влязох в болница с жестоки болки в стомаха. А Стратиев го преживя - десет години ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Отиде си обаче с усмивка - така го заварил синът му, усмихнат. Той пишеше през тези десет години много, много. 

- Та какво се случи с вас?
- Ами какво. Аз имах преди това болен стомах, но явно от притеснение след уволнението нещата са се усложнили и получих перитонит. Приеха ме по спешност в ИСУЛ, 8-часова операция, а след това 14 дни в реанимация. И тогава я видях - нея, смъртта. Една много грозна стара жена, с ужасен профил, раздърпана, мина, обърна се към мен, но ме подмина. След няколко дни пак дойде и пак ме подмина. 

- Значи живеете трети живот? 
- Излязох от болницата и на 15-ия ден емигрирах. Казах, че в тази държава няма да живея. Две години и половина бях в Италия. Имах голям приятел в “Театро Белли” в Рим. Два пъти в годината те идваха тук да играят и директорът ми беше много близък. Обадих му се, а той отсече: “Идвай!”. 
Идвай, идвай, ама трябва да се живее някъде. 
Тогава се обадих на Борис Христов и той ми даде една стая на тавана му. Искам да кажа само една подробност за Борис Христов. На 10 ноември 1989 г. двама-трима българи там се мъчим да разберем какво става в България. Нищо не можем да разберем. Само “Свободна Европа” казва нещичко. На другия ден, когато вече разбрахме, че Живков е свален, се разхождаме из градината с Борис Христов и Момчил Карамитев, Борис Христов ме пита: “Г-н Пеев, сега ще си отиде ли простотията от нашата държава?”. Отговорих му: “Разбира се!”. 

Румяна СТЕФАНОВА
/вестник "Над 55"/