Тамара Такова: Да се превежда “ДО ПОСЛЕ”, когато ние казваме “ДО СКОРО”, показва незнание на българския език
Видях къщата на Хемингуей още преди тя да стане световен музей, бях първата българка, която видя библиотеката му и папката с Нобеловата награда
Тамара Такова е сред съзвездието преводачи, ценени заради отличната си работа в испанския превод. Сред първите й преводи е романът на Габриел Гарсия Маркес “Любов по време на холера”, следват книги на Марио Варгас Льоса, Камило Хосе Села, Федерико Гарсия Лорка, Пабло Неруда, Николас Гилен, Ана Мария Матуте, Мануел Муньос Идалго.
Завършила е испанска филология в Хаванския университет, преподава испански в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, номинирана е за Международната награда “Хосе Марти”.
- Що за преводач е този, който не може да намери българския еквивалент и превежда “До после”, когато си имаме ясното “До скоро”? А тия дни чух в сериалите “До скоро виждане”.
- Всеки, който е ходил на курсове или е започнал да учи някакъв език, няма да откаже, ако му дадат да прави превод. В това няма нищо лошо. Но както казваше старият журналист и преводач Петко Бочаров: “Да, ама не!”. Преводът според един голям преводач е като партитура, която разчиташ и дирижираш целия оркестър. В латиноамериканските издателства освен главния преводач имат още двама редактори за книгата - единият проследява превода от чуждия език на испански, вторият прави стилна редакция, където е нужно. А накрая се дава на някой писател, който прочита книгата, дали е добра за издаване.
- Чувала съм сериозни редактори в телевизии и радио да казват: да го дадем на Марето, тя нали следва френска филология! И го дават на Марето, която хваща смело текста и оттук нататък е “преводачка”.
- Текстовете, особено в сериалите по телевизиите или по радиата, минават и заминават, кой чул, кой не чул, смята се, че каквито и дефекти да има преводът, важното е да излезе евтино. Затова и доста осакатени преводи се чуват, особено в сериалите по телевизиите, ширят се в ефира и развалят българската реч.
Това обаче не върви при превода на книги. Защото книгата дълги години остава доказателство за умението на един преводач. И ако той се е изложил, тежко му.
Веднага след 1990 г. кой ли не се изпробва да превежда. И то върху книги, които вече бяха превеждани още преди 1944 г. от отлични преводачи. Но навъдилите се пишман книгоиздатели искаха да минат най-тънко с плащането на превода. “Новите” преводачи положиха големи усилия да заменят думи, да разместват изречения от оригиналните преводи, само и само издателите да спечелят ”много” пари от жадните за любовни романи баби, които изкупуваха тиражите за часове.
Но и това приключи. Временните издателства се стопиха. Днес няма да видите сериозна книга от голям автор да не е преведена от доказал се преводач.
- Току-що на книжния пазар излезе преведената от вас мемоарна книга на Габриел Гарсия Маркес “Да живееш, за да го разказваш” в два тома по 300 страници.
- Много интересна книга, в мемоарите си Маркес разказва за своя живот, за приятелствата си, родовите истории от първите си спомени от дядовата му къща в Аракатака, където са живели всички от семейството им, до ежедневната му работа като журналист по време на студентството му, което по някое време прекъсва. И всичко е разказано с онази невероятна увлекателност, характерна за големия писател, която те кара да не спираш да четеш, докато не отлистиш последната страница.
Като преводач трябва да си наясно например със съответните наречия по региони в Колумбия, тъй като книгата включва и такива откъси. Сега поне е лесно да правиш справки чрез интернет, но ако имаш и приятели в съответните държави, можеш да питаш пряко, ако се съмняваш в нещо. Това е от голям плюс за преводача.
- Вие сте председател на асоциацията за приятелство “България - Куба”, която има членове в цялата ни страна, доколкото знам.
- Тъй като много българи работеха, учиха и някои останаха да живеят там, ние сме завинаги свързани с Куба.
Където и да се срещнем с българи, които са били в Куба, ние веднага се сприятеляваме. Независимо дали сме били студенти там, дали са певци, които са имали турнета в Куба, дали са наши генерали, работили навремето с Фидел Кастро, или са млади хора, били на екскурзия до Куба. Ние силно обичаме Куба. Харесваме я. Такава е нашата асоциация. Имаме филиали в по-големите ни градове. Чествахме наскоро Хосе Марти - националният герой на Куба и предшественик на Че Гевара. Съдбата му е подобна на нашия Христо Ботев - и двамата пишат стихове, и двамата са борци за свободата на своята родина, и двамата загиват при първото сражение.
- Как изглежда днес Куба?
- В Куба е безплатно и образованието, и здравеопазването. Много добре се развива целогодишният им туризъм, както и луксозната им курортна база, посещавана от цял свят. Имат отлични лекари и 30 хиляди от тях постоянно помагат и в други латиноамерикански страни. Скоро ще е готова и кубинска ваксина срещу Ковид-19.
- Кой е красивият ви спомен от Куба?
- Бях студентка втори курс, когато ме покани доктор Енрике Хосе Ерера, приятел на семейството ни, за да ме заведе да видя къщата на Хемингуей още преди тя да стане световен музей. Аз бях първата българка, която видя библиотеката му и папката с Нобеловата награда. Пишещата му машина също беше там. От Щатите са давали големи пари, за да я купят, но никой не я е продал. Видях пушките и ловните му ботуши и влязох в прочутата стая с веранда с двете кресла, когато те бяха облечени с плат на рози, там още стояха и неизпитите бутилки от питиетата му.
В по-късни години, когато бях в Куба, една моя приятелка от Университета Гладис Родригес, беше станала директорка на музея Хемингуей, но вече не можеше да се влиза в стаите му и да се разлистват книгите му в библиотеката му. Посетих и бялата кула, която е построила съпругата му Мери, но той никога не е писал в тази кула. Иначе му беше всичко подредено за писане - бюро, кресло.
- Вие наскоро загубихте вашия съпруг поета Лъчезар Еленков, с когото живяхте заедно 52 години. Той беше споделил в едно интервю, че е подготвил няколко нови книги?
- Да, на бюрото са му, подредил е написаното в папки. Няколко книги са. Една от тях е написана на ръка и се нарича “Писмо до Дориан”, посветена е на нашия правнук Дориан. Като приказка е, една блестяща приказка за България, за нейната история, за красотата й, за нейните герои. Надявам се семейството ни да я издаде, това е наш дълг. В друга от приготвените книги за печат Лъчезар разказва за живота си, за обичта си към Русия, той е учил там за инженер. През 90-те години той бе пълномощен министър в Москва, на длъжност директор на Българския културен център, откогато датират чудесни приятелства на семейството ни с ярки руски творци, имаше такива хубави гостувания и културни програми в Българския център. Русия никога няма да загуби своя висок културен дух.
Савка ЧОЛАКОВА