Тилю Тилев: Човек се радва на живота, докато се чувства дете, и живее, докато се учи

На моите 18 години в последния клас на димитровградската гимназия “Иван Вазов” учителят ми по физика изглеждаше зрял и солиден. Абе, възрастен човек! Всъщност бил е само на 32. Днес бих казала - младо момче! Сега се питам кое го съхрани така млад на неговите 8 десетилетия?!

Сякаш е все същият като тогава. Дали паневритмията, която преподава и с която лекува душите и телата на другите? Дали дарбите му да рисува и да пише, да открива нови светове, редом до нас? Или пък мъдростта му да надникне в квантовата вселена?

Тилю Тилев миналата година стана на 80 г. и извървя толкова дълъг път от онези мои ученически дни досега, че не е за вярване. Сякаш е живял не един, а няколко живота, за които може дълго да се разказва. И нищо, че за някои от съгражданите ни е малко странен. 

За сивите и празни хора си е направо луд

Но пък за всички останали, които попиват от добротата му, от мъдростта му и невероятните прозрения, радват се на говорещите му картини и живописните му разкази, Тилю Тилев е една от най-колоритните и интересни личности на Димитровград. Колкото до неговото обяснение, то е простичко: “На младини си бях нестандартен и на старини си останах такъв”. 

Повод да ви разкажа за него стана неотдавнашната премиера на дебютната му книга “Човешки импресии”. Представяте ли си да издадеш първата си книга на 80 и мимоходом да споменеш, че готвиш следващата!

Празникът бе под надслов “Духът плътта побеждава” и беше съпроводен от изложбата “Тилю Тилев и приятели” - с авторски творби и картини от неговата богата колекция. Тук само ще вметна, че Тилю Тилев е участвал през годините в пет градски, три областни, две национални изложби и една в Москва.

Нека се върнем обаче към книгата “Човешки импресии”, която включва 68 разказа, групирани в разделите “Моят корен”, “Градът” и “Рудникът”. В нея може да се прочете доста от преживяното от автора през годините.

Всичко започва на 24 март 1942 г. в село Малко Асеново в Южна България, където се ражда бъдещият инженер, физик, изобретател, учител, миньор, художник, хуморист, писател... Той е възпитаник на същата тази ПМГ “Иван Вазов”, в която по-късно беше мой учител.

През 1967 г. завършва специалност “Физика” в Пловдивския университет, а през 1977 г. се дипломира като електроинженер във ВМИ - Варна. Има две следдипломни квалификации - “Паневритмия” в НСА и по френски език в ИЧС.

Преподава 20 години по специалностите и 3 години по здравна програма в помощно училище. Участвал е в научни конференции по физика и паневритмия със собствени изследвания и разработки. В продължение на 10 години е работил и като миньор. 

Кое го кара да зареже престижната учителска професия и да слезе под земята, редом с потните, изцапани и отрудени мъже? 

Отговор откриваме в разказа му “Житие”

“Учителството за мен беше до време. Като млад учител имах свободни за времето си отношения в час. Нямаше учител, нямаше ученици, всички кипяхме в едно. Така уроците бяха емоционално наситени. Колегите го отдаваха на това, че съм млад, неопитен учител. Понасях критиките, защото децата ме обичаха и крепяха. Такова ми беше усещането.

След време и аз се одаскалих - в час имаше учител, имаше ученици. Чуваше се “Тихо!” и “Млък!”, с дневника по катедрата - “тряс”. Констатация - зрял и опитен учител! Освен физика, бях завършил и електроинженерство. Тичах по четири училища за норматив, дневни и вечерни. На туй отгоре ходатайствата зачестиха.

Привикваха ме и в комитета по повод някакви анонимни писма. Това не можех да понеса. Двадесет години учител, заплата ниска за положения труд и накрая тая “награда”. Търсех по-добра реализация като учител в Мароко, изучавах френски език, интервюто взех, а накрая се сдобих със забрана за пътуване.

Всячески търсех изход и такъв се появи. В завода ми предложиха работа по КИП и Автоматика и аз приех. Но Комитетът каза: “Не!”. Мястото било за дъщерята на партийния секретар. Работа, колкото щеш, но накрая партията си казваше думата. Селската завист - също. Когато влизах в казармата, кметът беше написал за мен “Внук на кулак - враг на народа”.

Много мислих. С учениците се простих, да се върна не бива. Възпитавал съм ги да следват мечтите си, да не се отказват пред трудности, а ще излезе друго. Трябваше да напусна по лоша буква от Кодекса на труда. Приятел ми каза, че в рудника туй не важи, и се съгласих.”

Така доскорошният учител тръгва по нов път - под земята, ала и дотам не стига лесно

“В първия рудник началникът ми каза:

- От вас, даскалите, нищо не става. Стига ми жената вкъщи - и ми посочи с пръст вратата. - Това не е работа за вас.

В другия рудник началникът, инж. Костов, интелигентен, човечен и разбран, ме прие радушно. Миньорите мило и драго даваха за него, а и той за тях.

Влизам в назначението, а участъковият началник се оказа наш изключен ученик, минен инженер. Стъписах се и понечих да си тръгна.

- Даскале, стой си на мястото, за моето изключване не си гласувал и си добре дошъл! - поздрави ме, седна и зачете препоръката на друг.

- Ха! Тих, скромен, послушен... Такъв не ми трябва. В критични моменти как ще се оправя? Само паника ще създава и ще пречи - смачка листа и ядосано го хвърли.”

И така следват 10 години под земята, един свят далеч от блясъка и суетата, изпълнен с много болка, страдание, но и с много светли пориви и въжделения. Свят, изобилстващ с невероятни персонажи, всичките реални и събирателни образи, носещи много мъдри поуки.

10 години под земята

Горещо препоръчвам на всеки, който обича подобна литература, да прочете книгата на Тилю Тилев. Бих искала да ви цитирам още и още от нея, но понеже вестникът няма да е достатъчен, ще завърша с един от другите си любими разкази - “Бели пари за черни дни”. 

В него откриваме дълбока мъдрост, която е добре да помним

“Имаше един миньор, добър човечец. На мравката път ще стори, камо ли на началник. Във всяко отношение за пример беше. Работеше тридесет години като вол за повече пари и все не му стигаха. Хранеше се оскъдно. Никога не ходеше на моабети и по банкети.

Все весело тичаше, я за животни, я за градинка. И най-трудна работа да му възложат, дума не обелваше. Нито пушеше, нито пиеше, дори и лимонада не си купуваше. А инак кротък беше. Не се хранеше на стола. От купоните суха храна взимаше. Някаква болест имаше, плащайки, ръцете му трепереха. Миньорите не му забелязваха, човещина било.

Имаше жена и един син. Колегите все му натякваха да купи на момчето си я кола, я апартамент. А той едно си знаеше: “Трябват бели пари за черни дни!”.

- Човече, живей си живота, сега ти се е паднало. Стига с тая мизерия, да не си женен за нея - все му думаха колегите. - Утре денят може да не ти е бял. 

Но той се чувстваше комфортно в мизерията си, в оръфаните ризи и оръфаните обуща. Съжаляваха го, защото беше добър човек.

Белите пари за черни дни и преклонената главичка погуби човешкото у него. Погуби здравето на жена си и тя си замина. Сина си не изучи. 

Дойде и неговият ред за оня свят. По стара местна традиция от моста на пътя към гробищата се хвърлят вещи на покойника. Хвърлиха една печка, скрита на тавана му. Тя беше пълна с пари за черни дни, вече сменени...”

Няколко от неговите квантови афоризми 

♦ Ако кажем, че нещо е невъзможно, то глухият ще го постигне.

♦ Промяната е универсалното лекарство.

♦ С пътнически кораб не се опознава океанът, водолази трябват.

♦ Бедата ни е, че само бягаме от злото, борим се, бием се, а не водим диалог с него, не размишляваме.

♦ Спасението на света не е в красивото и доброто, а в намирането им в грозното и злото.

♦ Най-голямото предателство идва от приятел. Славата и безсмъртието ни осигурява врагът.

♦ А аз едно си знам, че човек се радва на живота, докато се чувства дете, и живее, докато се учи!

♦ Цивилизация, която гори на клади, анатемосва и избива с модерни оръжия себеподобните си, е достигнала върха на диващината си. 

♦ След войната, ако оцелеем, едни ще си бършат ръцете, други задника, а народът - сълзите.

Валентина ИВАНОВА