Тодор Живков към Емил Димитров: Доживях да видя по-богат българин от мен

Има една песен, която кара българите, още при първите й звуци, да станат прави. Където и да са по света и въпреки че не е официален химн на страната ни. Социолозите са я определили като песента на века. Когато „Моя страна, моя България" се понесе из претъпканата Зала 1 на НДК, на балконите се развяха национални знамена. Днес този жест вече е част от почти всяко шоу, но преди петнадесетина години, това се случваше само на партийни конгреси. Тогава патриотизмът се беше свил в ъгъла, притиснат от някакъв масов нихилизъм. И именно песента събра кураж, да убеди тези 5000 зрители, че има смисъл, и то велик, да обичаш родината си.

На сцената на 2 май 2002 г.   бе събран целият пъстър букет от най-големите звезди на родната поп музика. И всички пееха с пълно гърло. Пред тях мъж, седнал на инвалидна количка, гледаше с детска усмивка и тананикаше с тях. Той бе авторът на музиката, а целият тържествен концерт беше в негова чест. Странно, но преди това Емил Димитров е харесвал най- много „Песен за мама”, но ще мине време и   той ще нарече химна си за България, мой паспорт. 

През целия си живот Емил Димитров е преследван от безброй почитателки, много любов, слава и ...завист. Когато Съюзът на френските композитори отваря щедро вратите си пред българина, тукашната идентична организация дори и не иска и да чуе за него. Формалният повод , за да не го приемат, е, че не е завършил консерватория. Твърде късно получава и званието „Заслужил артист”.
Емил Димитров е може би единственият приет на първо място в театралната академия студент, който се  отказва още на втория семестър. От гледна точка на бъдещето има логика. Защото синът на факира Мити има късметът да стане звезда още с първата си песен. Казват, че на един концерт в БИАД пианистът, който трябвало да акомпанира на Видин Даскалов и Лиляна Кисьова, не дошъл. Заместил го Емил с акордеона си. Дезертирал и изпълнителят на френските шансони. Тогава залата чула за първи път един неизвестен певец  и „Само тази нощ”. Още на другата сутрин цяла София, а скоро и България вече я тананикала, заедно с шлагерите „Арлекино”, а по-късно и „Нашият сигнал”. През 1960 година Емил Димитров имал всичко, което е нужно, за да стане идолът на България: Красота, талант, стил. Облечен по последна парижка мода, той възхищавал всички, които го видят и ужасявал режисьорите в телевизията. Заради екстравагантния му костюм Хачо Бояджиев дори прекъснал новогодишната програма.


На "Златния Орфей" 1972 година.       Снимка Иван Григоров

През 1966 година Митко Щерев излиза за първи път на една сцена с   най-големия. Момчето от Ямбол е колкото щастливо, толкова и притеснено. Идва ред на „Песен за майката”. Изведнъж Емил Димитров пада на колене. Звучи само йониката на Щерев. Майко, майко ... реди певецът. Прожекторът го облива със светлина, облечен беше целият в бяло, спомня си авторът на  „Осъдени души”. Погледнах публиката и видях, че всички плачеха. И от моите очи върху клавишите капеха сълзи. Не бях подготвен за подобно преживяване. Тогава разбрах, че съм попаднал на възможното най-високо място. 

Навън поне сто души искат да видят идола си. Да го пипнат. Половин час той раздава автографи. А в СССР веднъж, женската част на публиката толкова откачила, че се наложило Емил и музикантите да бягат като олимпийци, въпреки това останали без сака. Съблекли ги. 

Песента „Моника”, всъщност това е „Моя страна...” издадена в Париж, веднага оглавява европейските класации. Изпълнява се на френски, немски,     италиански, шведски. Предлагат на Емил да остане във Франция и да композира. Обещават му блестящо бъдеще. Той отказва без колебание. В Париж ще искат от него само да пише песни, а той не може без публиката. Връща се там, където го боготворят.

Веднаж получава съобщение: Да се яви при Тодор Живков. Нареждането е доста притеснително. После разказва: Първият го приел в кабинета си и го попитал: Вярно ли е, че за суперколата си, американския „осмобил” е платил само за митото грандиозната за времето сума от 3 700 лева Но др. Живков, аз честно съм си изкарал парите, уплашено отвърнал певецът, платил съм си всичките данъци. Тогава Живков се засмял, стиснал му ръката и казал: Доживях да видя един по-богат българин от мене... 

На 26 август 1999 година в 19,30 часа тежък инсулт превръща звездата в жив труп. Той е на 58 години. Месец преди това е издал песента „Пясъчно момиче”, в който голямата дама Далида му е подарила една песен. Поздрави е получил и от Шарл Азнавур и Алла Пугачова.


Със семейството и Васил Андреев (вдясно).       Снимка Иван Григоров

В болницата първа отива Лили Иванова. Състоянието му е много тежко. Възстановява се, но бавно. Пишещият тези редове е първият журналист, който го посещава след удара. Минали са три ме­сеца от фаталното събитие. Много хора са звънили, за да кажат, че Емил трябва да живее и да дава. Зад гърба му са четиристотин композиции. Той знае, че повече няма да пее. Но иска да запази музиката си. Мисли, кой ще я изпълнява. Бохемът се е укротил , но не и творецът: Животът продължава, каза тогава той. Очаквайте изненади. Най-неприятната дойде на 30 март 2005 година. Тогава един от най-големите музикални таланти на България напусна този свят.

Три брака с две жени