Тони Димитрова: Трябва да има камъче в обувката ти, за да те ръчка

Неотдавна Тони Димитрова участва в големия концерт “Обич и песен” в Зала 1 на НДК. И както винаги, песните й развълнуваха публиката, обаче и за нея имаше изненада. На сцената пред хилядите зрители тя получи плакет от кмета на Бургас Димитър Николов - отличие за 25-годишната й кариера на сцената. Това стана и повод за нашия разговор, специално за читателите на в. “Над 55”.

- Тони, как се чувстваш като почетен гражданин на Бургас?

- Нека само уточня, че аз съм почетен гражданин на Бургас от 2015 г., а сега получих почетния знак на града по повод годишнината в кариерата ми.

- Знам, че обичаш родния си град, говорили сме и друг път, че не искаш да се преместиш в столицата, но кажи ми с три думи какво е за теб Бургас?

- Той е част от сърцето ми.

- Новата ви песен с братя Аргирови “Срещу вятъра” бързо се превърна в хит и се запя от хората. Как става така, че 80 процента от твоите песни се превръщат в шлагери? Има ли рецепта за това?

- Не, няма рецепта. Пък и те според мен биха били още по-големи хитове, но много дълъг период не бяха пускани по радиата. Трудно станаха популярни. Просто хората, които харесват моите песни, сами си ги намираха и си ги правеха хитове. Аз през последните години имам комфорт, но преди това не знам защо не ме пускаха по радиата. И много мои песни, за които хората си мислят, че са нови, всъщност са стари, но просто не са се чували.

От една страна, това е добре, защото някои песни, които не са най-добрите, но понеже много ги въртят, стават популярни и разпознаваеми. Ала те няма да останат във времето, колкото и да се напъват да ги въртят. Докато, когато слушателите си припознаят песента, тя остава.

- Обикновено моряците си пожелават попътен вятър, а защо имам чувството, че ти предпочиташ да вървиш срещу вятъра в този живот. Така ли е?

- То иначе няма да е интересно. Ако няма вятър, всичко блатясва, нали знаеш, защото няма движение. 

Да, чудесно е да има попътен вятър, но човек не трябва да свиква с него, защото е скучно, ако всичко ти е наред. Трябва да има и камъче в обувката ти, да те ръчка. Вятърът да прави движение, да те предизвиква. Абе, да е разнообразно. Не може всеки ден да ядеш само сладкиши, нали?

- В песента пеете, че “времето бързо бяга”. Това не те ли притеснява в живота?

- И да ме притеснява, и да не ме притеснява, въпреки моето желание, уви, то бързо бяга. Няма какво да направя срещу това. Живот, това е положението. Всички остаряваме, обаче важното е навреме да остареем. 

- Не ти ли е мъчно, че младостта отминава?

- Понякога си казвам - ех, ако бях по-млада, в тази ситуация бих реагирала по друг начин. И ако ми е мъчно, то е, че не съм показвала характер, когато е трябвало. Просто съм била по-деликатна, а сега не е така.

- Накъде върви днес Тони Димитрова - какво загуби и какво очаква?

- Аз загубих много скъпи хора. Това е голяма трагедия за мен и винаги ще си я нося в сърцето. За другото - понякога загубата е по желание. Ако искаш нещо да не го правиш, не го правиш. Губила съм го доброволно, не го отчитам като загуба. А какво спечелих ли? 

Аз ли да се оплаквам?! Имам толкова красива професия, толкова щастливи изживявания, стотици хиляди... 

Някой скоро ми беше написал - абе, къде я слагаш тази обич? Всъщност аз съм се наобичала в този живот. А и хората, които ми показват обичта си, също ми дават голяма сила. Голямо вдъхновение са ми, голям мотор в живота ми. Обиколих толкова много държави, на толкова много места пях и из цялата страна, толкова красиви неща видях в моя живот... Спечеленото като емоция е много повече от загубеното. Не говоря за личните драми, житейските загуби, а чисто в професионален план. Ако можех да нямам и тези житейски загуби, всичко щеше да е идеално. Но пак казвам, има неща, които не зависят от нас.

- Къде се спасяваш от тези загуби в живота, които преживя. На сцената ли?

- Признавам, жив човек съм, имам си своите слаби места и не мога да се правя на героиня, когато не съм. Аз още не мога да ги преодолея. Трудна работа. Смея се, говоря, но очите ми гледат тъжно

И хората ме разпознават. Никога няма да свикна със загубата на брат си и на няколко от най-близките си хора в живота. Лошото е, че не мога и да я приема. Питаш ме къде се спасявам? Ами малко се позатворих, стоя си вкъщи, на тишина. Но пък знам, че винаги когато имам нужда, мога да се обадя на няколко десетки души и те да са до мен. Така че това също ме спасява.

Осъзнаването на това, че съм нужна на някого, че той ми е нужен и всичко е взаимно. Това ме спасява. Още повече когато съм на концерт и виждам пълните с обич очи на хората. Аз ги виждам, обичта не може да се скрие, тя си личи! Имала съм моменти, в които си казвам - не, не искам да пея, няма да пея, не мога, сърцето ми плаче...

- Кажи ми, как се пее с плачещо сърце?! 

- Но и това съм го правила.

- С Благовест и Светослав пеете “с една надежда се събуждаме все пак”. Каква е твоята надежда, Тони?

- Бях непоправима оптимистка и продължавам да нося своя оптимизъм, макар и по-умерен. Надеждата ми е да се събудим утре по-добри, по-чисти във всякакъв смисъл. Да не се мразим. Когато нямат аргументи, хората започват да обиждат, това е повсеместно. Започваме един срещу друг да се дерем. Използвам тази грозна дума, защото тя много казва.

Иска ми се утре да се събудим и да не търсим поводи да се мразим, а да търсим поводи да се обичаме. Когато видим боклук на улицата, да го вдигнем, самите ние да не правим боклук. Това много ме трови. Бездушието, празнодумието, безгащието... тия неща, които станаха нещо съвсем нормално през последните години, ако можеше с една вълшебна пръчица да изчезнат. Но това са такива нереални надежди, фантасмагории са от моя страна. Защото всичко е материално, материално... 

Сега репетираме една пиеса в Бургаския театър на украинската авторка Марина Ладо. Та там героите са хора и животни. И да видиш колко е прост техният свят - те имат само обичта към стопанина и нищо друго. В техните разсъждения има толкова силни истини. Казват например - направо се чудя на хората, имат си дрехи, а искат още и още. Или - ние не ги колим, а те ни колят, за да ни ядат. Едни такива жестоки неща, които удрят в сърцето. 

- А ти какво играеш в пиесата?

- Аз играя едно наивно прасенце, което иска да лети.

- Ох, че хубаво!

- Ааа, не е много хубаво. То започва да лети, но като ангел, защото стопанинът му го е заклал. И то му казва - ех, стопанино, аз толкова те обичах, а ти ме закла право в сърцето. Това не са ли ситуации в живота?! Ти обичаш някого, а той те пробожда в сърцето. Като прочетох тази реплика, и ми се напълниха очите.

- Любовта ли е най-важното нещо, Тони?

- Обичта.

- Как е твоята Мандолинка, спомням си, че така наричаше дъщеричката си като малка? Накъде върви тя?

- Тя е трета година студентка, справя се добре. Онзи ден ми беше пратила оценките си по няколко предмета - пълно 6, което ме прави горда и щастлива майка. Тя учи криминалистика в софийския филиал на пловдивското Висше училище по сигурност и икономика (ВУСИ). Ако реализира мечтата си, това ще е наистина една сериозна професия.

- И накрая, моля те за едно пожелание към читателите на “Над 55”!

- Да сме живи и здрави, защото и аз влизам в тази категория. Да вървим от светлата страна на живота, по-хубаво е, отколкото от сенчестата. И да вярваме, че доброто все пак ще победи. Защото ако не победи доброто, този свят ще гръмне. 

Валентина ИВАНОВА