Трагичната любов на малката монахиня

Наскоро се замислих колко бързо отлетяха младежките ми години. В една кутия бях прибрал стари писма, които съм получавал от мои приятелки. Разрових се в тях и в главата ми започнаха да нахлуват спомени от моите луди-млади, безгрижни години. Изваждах ги от плика, ръката ми неволно потрепваше, листите бяха пожълтели, от тях лъхаше специфичната миризма на застояла хартия.

Прехвърлях ги едно по едно, прочитах подателите - за някои си спомнях, за други спомените бяха избледнели. Попаднах на един плик, чийто подател не мога да забравя и досега, споменът е останал запечатан в моята памет и в моето сърце. 

Случката е от преди много години, тъкмо беше изминала година от постъпването ми на работа като моряк в Параходство “Българско речно плаване”, Русе. Пътувах на един от красивите и луксозни круизни пасажерски кораби - “Димитър Благоев”, курсиращ по река Дунав от Русе до Видин. Бях само на 23 г. и бях щастлив, че работех тази желана от мен работа.

Срещата ми с една млада и красива монахиня бе случайна. Бях нощна вахта и сутринта трябваше да посрещна пасажерите, пътуващи от Видин за Русе. Пролетната нощ премина бързо. В ранната утрин слънцето вече леко изплуваше над водите на Дунав, малките му огнени лъчи танцуваха над реката. Най-ранобудните пътници вече чакаха на пристанищния кей.

В точния час започнах да посрещам пасажерите, но нямах време да оглеждам всеки един от тях. Може би неволно или нещо ме е подтикнало да вдигна погледа си към пътничката срещу мен. Погледите ни се срещнаха и аз видях две големи, сини като езера очи. Това бе една много млада монахиня и нейните широки черни одежди не можеха да скрият красотата на изваяното й тяло, лицето й бе бяло, с леко зачервени от вълнение бузи. За мен бе много красива. Не успях да кажа нищо, само й пожелах приятно пътуване с нашия кораб до Русе.

Потеглихме по разписание към крайната дестинация. Предстоеше ми почивка, а след това бях свободен през целия ден. Легнах, но сън не ме хващаше, пред мен неизменно стоеше това красиво създание. На обяд ме събуди един от колегите ми. От главата ми не излизаше образът на това невероятно момиче. Взех твърдото решение да я потърся сред пътниците, но не я съзрях, въпреки отличаващото я облекло. Качих се на голямата открита палуба и тогава я видях. Беше се подпряла на бордовите предпазни перила, вперила поглед в големите вълни, образувани от винтовете на главните двигатели на кораба. Шумът на вълните бе доста силен и тя не усети моето приближаване.

 - Здравейте - поздравих я аз. - Ще ви бъде ли приятно моето присъствие?

Обърна се изненадано, но дружелюбно ми отговори:

- Здравейте. Да, приятно ми е.

Беше ми трудно да започна разговора. Осмелих се да я попитам за името й, аз вече знаех за къде пътува.

- Казвам се сестра Екатерина и пътувам за Русе, а твоето име?

- Константин, но с това име съм почти неизвестен, всички ми викат Льони.

Замълчахме. Погледът й все още бе отправен към вдигащите се вълни. Гледах я и не свалях очите си от нея, но все пак я попитах на колко години е, къде е родена, какво е завършила, любопитно ми бе защо е станала монахиня на тази крехка възраст. Погледна ме жално с красивите си очи, от устата й се отрони тежка въздишка и започна разказа си:

- Родена съм в Белоградчик, на 20 г. съм. Като завърших средното си образование, ме приеха в специалността педагогика в Софийския университет, бях студентка една година.

Замълча, от очите й закапаха сълзи, но продължи:

- Баща ми е директор на предприятие в родния ми град, а мама е начална учителка, имам по-малка сестра. Имах приятел, няколко години по-голям от мен, двамата израснахме в един квартал. Неговото семейство бе многодетно, баща му бе работник, а майка му работеше само през лятото като сезонен работник в консервната фабрика.

Бяха бедни, изнемогваха, едва свързваха двата края, колкото можех, без знанието на родителите си, му помагах. Детството ни мина много бързо, винаги бяхме заедно, не усетихме кога пораснахме и отношенията ни постепенно ставаха други. Бяхме в пубертета, излизайки заедно, постоянно се държахме за ръце, все по-често се уединявахме, искахме да сме сами. Търсехме такива места, където да не попадаме в полезрението на хората, стояхме с часове и си приказвахме, и дойде този час, в който той ме прегърна и ме попита:

- Искаш ли да ми бъдеш гадже?

Още преди да му отговоря, той ме привлече към себе си и ме целуна. Мълчахме и двамата, бях възбудена, а в главата си чувах само думичката “да”.

- Да! - бе категоричният ми отговор. Аз му отвърнах и с целувка. Бяхме влюбени. 

Тази любов, която напираше между нас, бе първата, истинската, когато не усещаш, че стъпваш на земята, а летиш високо във висините 

Истинските, силните младежки пориви напираха в нас. Усетих ръката му на рамото си, той леко ме привлече към себе си и тихо промълви “Обичам те!”. 

Замълча, а аз не усетих как пристанищата отминаваха едно след друго, оставаха още няколко часа до пристигането ни в Русе. Лицето й бе измъчено, но продължи разказа си.

- От този момент с приятеля ми Жоро станахме неразделни. Крояхме планове за бъдещето, което бе пред нас, за живота, който ни предстоеше. Но се случи най-лошото, бащата на Жоро почина и той прекъсна училище, започна да работи, трябваше да помага на майка си в този труден за тяхното семейство момент. Продължихме да се срещаме всяка вечер, обещавайки си да бъдем заедно, двамата, до края на живота ни. Аз завърших средното си образование и заминах да следвам в София.

Измина първата ми студентска година, когато имаше възможност, макар и рядко, той идваше при мен в столицата. През лятото се прибрах в родния си град. Посрещайки ме, мама ми каза, че има специален разговор с мен. Преоблякох се и излязох на двора, тя ме чакаше на сянка под асмата.

- Слушай - започна тя. - Отдавна трябваше да проведем този важен за нас разговор. Ние знаем, че ти дружиш с Жоро, и мислехме, че като заминеш за София, вашата връзка ще прекъсне, но това не стана, дори се задълбочи. Искам да те попитам какво мислиш за бъдещето си? 

Това момче не е за теб, не защото е бедно, а защото няма да отговаря на твоя ценз и възпитание

Тя нареждаше всевъзможни лоши думи за него, как градчето ни е малко, как злите езици ни одумват, как татко ми е много ядосан и не разрешава тази наша дружба да продължи. Забраниха ми да се виждам с моята голяма любов, а баща ми се срещнал с него и го предупредил да не ме търси повече. Но въпреки забраните, ние намирахме време и начини да се виждаме, мислехме как да постъпим, за да бъдем заедно, завинаги.

Мислехме да избягаме, но знаехме, че ще ни намерят и нещата ще станат много сериозни. Тормозът над мен продължи, баща ми постоянно ме предупреждаваше, че това момче не е за мен. В една от последните ни срещи решихме, че можем да бъдем заедно само в смъртта, в нея никой не може да ни раздели. Бяхме обмислили всичко и в един празничен ден се срещнахме при крепостта. 

Бяхме намерили две хапчета силна отрова

Прегърнахме се, устните ни сами се търсеха, и двамата бяхме възбудени. Влязохме навътре в крепостта, намерихме едно закрито място и приседнахме. Стояхме и плачехме прегърнати, телата ни бяха впити едно в друго. Целунахме се за последно, а Жоро промълви: “Обичам те, любов моя!”. Взехме по едно хапче, отпихме по глътка вода, след това нищо не помня. Когато се събудих, лежах в болнично легло. Трудно се възстанових. Изписаха ме от болницата и мама и татко ме прибраха вкъщи.

Спря разказа си и въздъхна, по бузите й се стичаха сълзи.

- След това ми казаха, че Жоро е починал, не можал да издържи. На погребението му се стекъл целият град. Аз също посетих гроба му, отрупах го с цветя и ги полях обилно със сълзите си, казах му, че скоро ще бъда при него, но в този момент като че ли чух неговия глас: “Не бързай, трябва да живееш!”. Сега наясно ли си защо станах монахиня и реших да се отдам на Бог? 

Не усетих колко бързо минаха тези няколко часа и корабът бавно и плавно подхождаше към пристана за акостиране. Погледнах я, очите й бяха зачервени, попитах я какво ще прави тази вечер.

- Няма да съм свободна. На пристанището ще ме чака сестра от нашия манастир, “Девическият” във Велико Търново.

Корабът спря на пристана, сестра Екатерина подаде нежната си бяла ръка и стисна моята, погледна ме миловидно с красивите си и топли очи, сякаш искаше да ми каже още нещо. - Довиждане - промълви тя. - Запомни ме с добро.

Помолих я да я изпратя, но тя ми отказа и поиска адреса ми. Тръгна си, а аз не отделях очите си от нея. На брега я очакваше една възрастна монахиня.

Кап. Константин  ДИНКОВ - ЛЬОНИ, Свищов