Трагичната съдба на семейството на Ангел Кънчев
Ангел Кънчев се родил през 1850 г. в семейството на Кънчо Ангелов поп Николов (р. ок. 1824) и Гана Димитрова Пандурска (р. 1835). Бащата бил майстор дюлгерин, а майката Гана е от известния род Пандурски - сестра на Недялко Пандурски (емигрант и хъш във Влашко, революционер и приятел на Христо Ботев, издател на няколко исторически картини из българската история, подкрепен парично от “банкера на българските хъшове” в Румъния Димитър Горов); леля на Симеон Цонев-Моната (зограф и участник в Априлското въстание в Трявна); сестра на поп Ангел Димитров Пандурски (поп Ангеловата къща, в която се събирал революционният комитет в Трявна).
Кънчо Ангелов и Гана Димитрова имали 4 деца - син Ангел (р. 1850) и три дъщери - Кина (р. 1854), Иванка (р. 1856) и Стояна (р. 1867 г.). Първите три деца са родени в Трявна, а най-малката - в Русе, където семейството се преселва през 1860 г.
Сестрите на Ангел Кънчев били като него изключително красиви
Под влияние на брат си били възпитани да ненавиждат чуждите потисници и силно да желаят свободата на поробена България. Това най-общо, но вярно обяснение сочи за дейното им участие в националноосвободителното движение. Кина и Иванка стават верни революционерки още през 1872 г., когато Иванка се омъжва с благословията на баба Тонка Обретенова за революционера Димитър Горов (р. 28 юни 1842 г.) - богат млад човек, който за свободата на България до Освобождението без колебание изхарчва цялото си състояние.
След 1872 г. с младото семейство Горови живеела и Кина. Двете сестри, въпреки всички рискове за разкриване от турската полиция, с готовност изпълнявали длъжността си като тайни куриери на БРЦК в Букурещ и Гюргево. Сестри Кънчеви се сближават и със семейството на баба Тонка Обретенова и особено със сина й Никола Обретенов, един от най-дейните приятели и съратници на основателите на Русенския таен революционен комитет с брат им Ангел.
След гибелта на брат им, самоубил се на 5 март 1872 г. на Русенското пътническо пристанище, за да не попадне жив в ръцете на турската полиция, цялото семейство било покрусено. Освен с дълбока скръб Кина, изпълнена с гняв и омраза към вековните потисници, станала действителен член на българския революционен комитет в Гюргево. А Иванка, въпреки нежното си здраве, с мъжа си продължила да изпълнява работата си като куриер по пренасяне на поща от Гюргево до Русе и дори неведнъж и оръжие.
В спомените си Кина Кънчева разказва: “Захвърлих романите и отидох при баба Тонка. Плаках и разказвах, утешавахме се и плачехме двете. Тя, като обща майка на въстаниците, и аз - като сестра на убит революционер. Под мъждукащата светлина на кандилото ние цяла нощ говорихме за народните работи. По нейна поръка станах член на Българския революционен комитет в Гюргево и ме направиха куриер, започвайки тайната служба.
Борбата с водите на Дунава, със страх от турците. Пренасях оръжие и патрони и пощата - на комитета от една страна на Дунава до другата... С тайните писма, написани на бяла хартия със симпатично мастило, “завивах” дантелите си и никога не забравях думите, казани на клетвата: “В краен случай ще глътна писмото или ще се удавя в Дунава, но в ръцете на турците няма да се дам!”.
При вида на мъртвия си брат най-малката сестра Стоянка от ужас полудява и получава нервно разстройство за цял живот.
След неуспеха на Старозагорското въстание през есента на 1875 г. младите революционери намерили спасение в Гюргево, в Румъния. Там фабрикантът Димитър Горов поел изхранването им и им осигурил къща в края на града. Те основали Гюргевския комитет от края на 1875 г. и началото на 1876 г., обявил се за Централен. Взели решение за всеобщо въстание в България - Априлското въстание в 1876 г., което да предизвика освобождението на България.
Горов и сестрите на Ангел Кънчев продължили действията си по подготовката на въстанието. Той, както през 1868 г. при подготовката на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, употребил всичките си сили и парични средства по организиране на навлизане в България през Дунав на четата на Христо Ботев. Димитър Горов, Иванка и сестра й Кина се качили в Гюргево на кораба “Радецки” да изпратят четата.
Войводата Христо Ботев на тях дал прощалното си писмо до съпругата си Венета и невръстната си дъщеря Иванка,
а на Горов - телеграма до големите западни държави за целта на бунта. Горов и сестрите изпратили четата до румънското пристанище Бекет, където се качила последната група от Ботевите четници.
След обявяването на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. Горов набързо разпродал недвижимото си имущество и предложил услугите си на руското военно командване. Малко по-късно преминал и река Дунав и с руските войски се добрали до Трявна. Иванка останала при свои роднини, а той бил командирован като преводач до края на войната към щаба на Троянския отряд, командван от ген.-лейтенант Павел Карцов.
Нежната красавица Иванка отново получила криза от туберкулозното си заболяване. С последни сили от прозореца посрещнала руските освободителни части в Трявна и издъхнала на 28.VII.1877 г. Забелязана от руски офицер, тя била прибрана, опята в градската църква “Св. Георги” в Трявна, изпратена с хор и руска военна музика. Приписват й се следните предсмъртни думи: „Доживях да видя България свободна!”
След края на войната Горов се завръща в Трявна и възстановява свещарницата си, но не му провървява в начинанието. Жени се за Цвята - дъщеря на поп Кою Витанов, кумува им самият Стефан Стамболов. Скоро обаче Димитър Горов пак остава без работа и получава служба - околийски началник в село Дормаилци, Плевенско. За съжаление, при изпълнение на служебната си работа Горов се простудява, заболява сериозно и се налага да се върне в Трявна, където на 19 декември 1881 г. умира.
Преди да си отиде, казва на втората си жена: “Ето тия два франка ми останаха от имането, което имах. Купи ми свещи и ги запали на гроба ми!”. Погребват го в Трявна, но мястото, където почиват тленните му останки, било забравено. Едва през 1951 г., по спомени на племенницата му Пена Николова Икономова, по мъж Захариева, която била на 11 г. на погребението му, откриват гроба му в местността “Калето” на изоставеното през 1910 г. старо гробище.
Идентифицират го по едно седефено копче от ризата му
След това костите му са пренесени в родния му град Пещера и препогребани в градската градина.
Кина също се прибира в България през войната. След смъртта на Любен Каравелов се сближава със съпругата му. Участва в бунта на офицерите русофили през 1887 г. През 1888 г. се омъжва за болградския българин кап. Александър Кесяков, служещ в Руската армия, участник в Освободителната война в редовете на Българското опълчение и герой в сраженията на Шипка и Шейново, кадрови офицер в армията на Княжество България, достигнал до чин подполковник.
Умира през 1895 г. На Кина и Александър се ражда син, кръстен на вуйчо му Ангел. Уви, в новоосвободената страна гражданите и държавната власт не само забравят, но и пренебрегват заслужилите за освобождението на България поборници. През 1883 г. Иван Вазов в своя статия се възмущава, че за останалите живи поборници нищо не е направено, за да оплакват нерадостните си дни в свободна България, пише и за Ангел-Кънчевите сестри: “Едната се скита из Румъния по чужди врати, а по-малката след смъртта на брата си, който беше единствената им подкрепа, оттам гола и боса по улицата, прибра я една циганка и днес се намира... Да го кажем ли? Тя се намира в публичен дом, облечена в червени ханъмски гащи...”
Следващата година в предисловието на “Записките” Захари Стоянов пък споделя: “Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и който се погреба без свещеник? Когато двете му сестри киснат във вертепа на калното блато, скитат се гладни и боси? Да кажа ли неща по-чувствително? - вярвам ще се наскърбите за минута поне, но не се стряскайте.
По-малката сестра на Ангел Кънчев, момиче на 15-17 г., се намираше през 1880 г. под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение, и по-голямата й сестра си оплакваше дните из Влашко!”. Наскоро след това Кина се прибира в България и след подадената от нея молба към Народното събрание за помощ то й отпуска 30 лв. След смъртта на съпруга й през 1895 г. материалното й положение сe влошава - с вдовишката си пенсия тя е трябвало да издържа освен себе си и сина си и психично болната си сестра, която до 1896 г. получавала малка пенсия и след това й била отнета.
През 1900 г. група поборници й издали следното свидетелство: “Подписаните генерал Кирил Ботев и Стоян Заимов, жители софийски, Никола Обретенов, Сия 3. Стоянова и Петрана Обретенова, жители русенски, Сава Пенев и Никола Славков, жители свищовски, удостоверяват, че русенската жителка г-жа Кина Кънчева - Кесякова, сестра на покойния Ангел Кънчев, беше членка на Българския революционен комитет през времето от 1872 - 1876 г., т. е. до тръгването на четата на Христо Ботев на България, и че през всичкото това време тя пренасяше на комитета от Румъния до гр. Русе за България и обратно, a същевременно от Гюргево до Русе патрони и револвери. Това удостоверение й се дава, заверено с подписите ни пред нотариуса, за да й послужи, където й стане нужда, и за добиване на пенсия. 17 ноември 1908 г.”
Още няколко пъти Кина се обръща с молба за поборнишка пенсия до властите, но напразно. През 1929 г. отправя следната молба до Председателя на Народното събрание:
Подписаната съм сестра на известния революционер Ангел Кънчев и вдовица на запасния подполковник А. Кесяков. От приложените тук документи се вижда, че съм била активна членка на Българския революционен комитет в гр. Гюргево от 1872 до 1876 г. Мъж ми, зап. подполковник Ал. Кесяков, по народност българин, до Освободителната война 1877-1878 г. беше на руска служба като офицер, а след освобождението на България остана на българска служба, където достигна до чин подполковник.
Същият се помина през 1895 г. като пенсионер за изслужено време с 909 лв. Тия 909 лв. са единственият ми приход, с който се издържаме аз, сестра ми (неженена) и син ми. От приложеното медицинско свидетелство се вижда, че и тримата сме болни и имаме нужда от чужда прислуга.
Господин Председателю, за участието ми в революционния комитет през време на земеделското управление поисках от Народното събрание да ми отпуснат поборническа пенсия, обаче такава ми се отказа, понеже съм получавала наследствена пенсия, но за да не ме оставят съвсем без награда за признатите ми заслуги (след направената проверка), отпуснаха ми 5000 (пет хиляди) лева помощ.
Вие, господин Председателю, ще прецените в сравнение с другите, които също са рискували живота си като мен за свободата на България, за която, както е известно, нашето семейство даде най-добрия си член - брат ми Ангел Кънчев, дали съм възнаградена аз, болната ми малоумна сестра Стояна, която се умопобърка при вида на застреляния ми брат на русенското пристанище, като сме оставени в дълбока старост да живеем само с пенсията за прослужено време, наследена от покойния ми мъж.
Днес вдовиците на руските офицери, които са участвали в Освободителната война като мъжа ми, получават повече пенсия от мен, която освен качеството си на жена на офицер от Освободителната война, съм самата поборница и сестра на революционер. Каква полза за мен и сестра ми, че в София и Русе са нарекли улица на името на брат ми и че недавна в Русе празнуваха много шумно 50 години от героичната смърт на брат ми, когато ние, сестрите му, бяхме забравени и оставени да мизеруват!
Ако е нуждно да се показва пример за народна непризнателност на младото поколение, то можем ние да бъдем показвани за такъв, обаче днес при засиленото патриотично възпитание на младежта това не бива да се допуска! Огорчението и разочарованието на нас, двете старици, е голямо, още повече, че в края на миналата година, като венец на всичкото ни нещастие, бяха извадени от собствената ни зидана гробница костите на покойния ми мъж подполк. Кесяков и на мястото му поставени останките на един починал, забогатял напоследък русенски гражданин!
Въпреки всичко това, ние пак не губим вяра, че можем да бъдем съвършено забравени и изоставени от обществото.
Господин Председателю,
в заключение на гореизложеното Ви молим, след като се провери истинността на всичко това, то да се подобри участта ни, за да може и последните на живота ни дни да твърдим, че има правда на този свят, в частност в нашата хубава страна, за свободата на която работихме брат ми, мъжът ми и аз. Имайки предвид сегашното ни крайно мизерно положение, Вие ще прецените и каква да бъде помощта - дали една поборническа пенсия, независимо от тази за изслужено време, или една по-чувствителна еднократна парична помощ за мене и сестра ми.
31 януари 1929 г. гр. Русе
С дълбока почит за сестра ми Стояна Кънчева и мен.
Подписала Кина Кънчева.”
Кина Кънчева - Кесякова умира на 30.ХI.1932 г. в Русе. В едно писмо от 1933 г. до брат си Стефан, д-р Пандурски, братовчед на Ангел Кънчев, пише за съдбата на своите близки роднини:
“Кина Кесякова умре миналата година на около 90 години, друга сестра, по-малка от нея, Стояна е още жива, но немощна и стара, потънала в мизерия заедно с племенника си Ангел Кесяков (46 г.), изживява последните си дни на една скромна пенсия, поради братовото си заслужило име.
Покойната ми братовчедка Кина, също и син й Ангел са били хора странни, независими характери, горди в душата си, но скромни до обезличаване. Ангел е около 45 г. или над тази възраст. Не се занимава с нищо, но доколкото ми се простират сведенията, доста начетен. Последното обстоятелство обаче никого не ползува... и него самия. Нещо подобно на Златя Димитров Златев и по-лошо”.
Стоянка умира през май 1939 г. в русенската болница.
Единствен пряк наследник на семейството на Ангел Кънчев е синът на Кина, който не се женил и не оставя потомство.