На 9 януари Църквата тачи паметта на Свети мъченик Полиевкт, на Свети Петър, епископ Севастийски и на Преподобния Евстратий Чудотворец.

Когато избухнало неочакваното и жестоко гонение на християните при император Валериан (253-260 г.), прекрасна дружба свързвала двамата римски войници - Полиевкт и Неарх. Полиевтк бил християнин и често изливал пред езичника Неарх светлите упования на своята просветена с Христовата вяра душа.

Християнските истини не били безразлични е на Неарх но все пак християнският войн твърде много се безпокоял при засилването на гонението след втория едикт на Валериан през юли 258 г., да не би неговият приятел да се отрече от него, когато го предадат на мъчения.

В очакване на неизбежното мъченичество на своя вярващ приятел той съзнал колко дълбоко е споделял убежденията на християнина и колко много се е поддал на неговото въздействие. Сблъскали се непоколебимата им твърдост при изтезанията, палачите им ги осъдили на смърт.

С любов и нескривано тържество светия мъченик Полиевкт оглеждал множеството, струпано около лобното му място. Като съзрял приятеля си Неарх, той отправил към него последните си думи. След него погинал и Неарх.

Свети Петър Севастийски бил брат на Василий Велики, десети и последен син на родителите си. Особено голямо участие във възпитанието му взела по-голямата му сестра Макрина.

Тя му дала най-възвишеното познание, като от ранна възраст насочвала ума му към изучаване на Божието Слово. Благодарение на грижите на Макрина, юношата станал толкова добродетелен, че по думите на брат си, Григорий Нисийски, "в живота си след това бил, струва ми се, не по-долу от Василий Велики по добродетели."

Когато Петър станал на възраст, свети Василий, който бил епископ на Кесария Кападокийска, го ръкоположил за презвитер. Впоследствие свети Петър бил поставен за епископ на Севастия Арменска. Като епископ той присъствувал на II Вселенски събор против Македоний* през 381 г. в Константинопол. Починал в края на IV век.

Преподобният Евстратий се родил в Киликия от богати и благочестиви родители, Георги и Мегета. Получил добро възпитание от тях, като станал на двадесет години, той пламнал от желание да служи на Бога. Оставил родителите си и избягал в Авгаровата обител на планината Олимп, във Витиния - северозападна провинция на Мала Азия.

На тази планина имало много обители, където вече се били прочули с добродетелния си живот като монаси двамата чичовци на майка му - Григорий и Василий, първият от които бил игумен на манастира. Те го приели, получил пострижение и започнал трудният му монашески живот. За своето смирение и кротост бил обичан от всички.

Нищо светско не го вълнувало, нямал нищо, освен една власеница и една овча кожа, на която спял. Нямал даже собствена килия или място, което да нарече свое, защото обикновено спял където се случело, и то по малко. Когато преподобните отци Григорий и Василий починали, по настоятелните молби на братята блаженият Евстратий трябвало да поеме управлението на манастира.

Но ето че Лъв Арменец, се вдигнал против император Михаил Рангабе, изгонил го от царството и незаконно завладял царския скиптър през 813-820 г.

Той се опитал отново да разпали иконоборчеството, поради което православните напускали домовете си и обителите и се криели от преследването на царя. Напуснал обителта и блаженият Евстратий, който се скитал по планини и пустини, докато нечестивият цар не бил убит.
След гибелта му се завърнал в Авгаровия манастир и блаженият Евстратий.

Той продължил да се подвизава усърдно и да се труди заедно с братята. Направил и много чудеса, които свидетелствали по безспорен начин за богоугодността на живота му. На деветдесет и пет години преминал във вечния живот и бил причислен към лика на преподобните.