Цвета Шуманова: За мен е гордост да славя България и родното творчество

Леля Цвета, или Цвета Шуманова, е прекарала живота си в чужбина, но останала българка до края на дните си. Тя е родена на 3 май 1897 г. в село Лъджене, сега квартал на Велинград, в сърцето на Родопите. Остава в паметта на хората с богатия си творчески живот, отдаден на красотата.

В Пловдив през 1917 г. завършва гимназия и три години е учителка в родното си село. Всички виждат в нея девойче с талант и сръчни ръце. Плете, бродира, тъче. Тази страст я отвежда в Дрезден, в Модната академия, а в Лайпциг специализира рисуване и машинно плетачество. Връща се в България, получава майсторско свидетелство и работи като учителка в института “Евдокия и Надежда” в София. Енергията й е неизтощима, отдадеността на изкуството - неизчерпаема. Заминава за Берн и записва да учи медицина. Едновременно учи и работи. Ръководи частни класове по ръкоделие, бродиране и декоративно рисуване. Парите са проблем и тя спира ученето. Междувременно получава диплома за рентгенов техник в Цюрих.

Връща се в България и среща банскалията Константин Георгиев, син на македонски революционер, който от 20 г. живее в Америка

Бизнесът му просперира и той е много богат човек. Омъжва се за него и заминават през 1933 г. за град Корфийлд. Носи със себе си колекция красиви бродерии. Купува си стан и тъче родопски тъкани. Бродира фолклорни мотиви на блузи, кърпи, шевици, вплита в тях красотата на Родопския край. Рисува копия на Владимир Димитров - Майстора, прави скулптури на мъже и жени.

Времето е смъртно опасно. Назрява световна война. Кризата е катастрофална за много индустриалци. Предприятието на мъжа й фалира. Остава любовта към Родината, която ги крепи. 

Цвета прави повече от 100 изложби. Феминистки дружества, колежи и училища се интересуват от творчеството й. Участва в радиосказки и телевизионни предавания. 
“В мен е било гордост да славя България и родното творчество”, казва тя.

Тази неуморима жена 50 г. популяризира българското изкуство. Радват я блестящи награди, пресата е във възхищение от нейното творчество. Цвета Шуманова не забравя Родината си. В душата й трепка вечната любов към нея. 17 пъти идва в България. През 1972 г. прави изложба във Велинград. Подарява експонатите на хората. През 1978 г. се изгражда родопски музей. Поради бюрократични причини не е можела да дарява на родния град. 

Създава се фондация “13 века България”, където отиват като дар от нея 15 хиляди тъкани, бродерии, скулптури, плетива “в памет на майка си и баща си, приятел на Алеко Константинов”. В памет на мъжа си, рано починал, изразява любовта и признателността си към него.

Леля Цвета много разчитала на запознанството си с Людмила Живкова, с която се запознали на нейна изложба във Вашингтон през 1968 г. Освен носиите хората с възхищение гледали и българския флаг, ушит от нея. Преждевременната неочаквана смърт на дъщерята на Първия слага нож на нейните очаквания и надежди. Цвета Шуманова 
умира на 10 юни 1986 г. 

През целия си живот в далечната страна тя е мечтала да се върне в България. В края на живота осъществява мечтата си. Живее при роднина. Какво ли е станало с къщата в Калифорния? Тя идва с 3 стана, които след смъртта й отишли в Сливен в техникума по текстил, и още 4 стана, които взима Художествената академия, секция текстил.
При връщането си в България тя носи големи дарения, от нея и съпруга й - 10 хиляди долара за Банско, родният град на мъжа й, за създаване на зъболекарски кабинет и 15 хиляди долара за Велинград. В Банско е направен зъболекарски кабинет, но парите за Велинград отиват във фонда “13 века България”. 

Разпитвах някои държавни служители за какво са използвани тези пари, но нямаше отговор. 

“Проверете в “13 века България” - беше спасителният, измиващ ръцете отговор. Няма помен и спомен от реализиране на тези пари.

Слязох в мазето да видя нейни експонати. Изключително бедна експозицийка. Това ли остана от 15-те хиляди експоната, които донесе от Калифорния? Скоро и нея няма да я има поради силно разяждащия мухъл и влага в мазето.

Предложих да направят диплянки и да ги раздават на посетителите на художествената галерия - на изложби и представяния на книги. 

“Ние всяка година правим възпоменателна изложба за нея” - беше извинителният отговор.

Безотговорното отношение на съвременниците към творчеството и благородното дарителство на един човек, цял живот милял за Родината си далеч от нея, ще доведе в края на краищата до пълната му забрава. Жалко!

Нели БЕКЯРОВА, Пловдив
/вестник "Над 55"/