Тъжният клоун Георги Парцалев: “Не е въпросът само да оставиш нещо след себе си. Важно е какво”

Георги Парцалев е роден на 16 юни 1925 г. в град Левски и почти изпълнява семейната мечта - да стане лекар. Той следва няколко семестъра медицина, преди да се предаде на голямата си любов - театърът. И така, през 1956 г., заедно с Григор Вачков, Георги Калоянчев, Стояна Мутафова и Никола Анастасов, са първите актьори на Сатиричния театър.

През 1970 г. тези актьори са всенародни любимци, пред които начинаещата тогава актриса Латинка Петрова не смее да диша: “Ние младите се лепяхме по цоклите, защото минава артистът...”.

Не звезда, а земен човек

Той бил единственият, с когото можело да се приказва, усмихвал се на всички, поздравявал от пропуска до чистачките всички, заметнал винения си шал, достолепен, неагресивен. Но при него имало сценична треска при всяко излизане. Много се притеснявал, преди да излезе на сцената, и тичал преди участие да се обади на майка си. “Мамо, добре съм, подготвил съм се, да”, нареждал по телефона. След представление пак тичал да докладва: “Добре мина, ‘ората рекоха браво”.



През 1958 г. идва и първата му роля в киното в “Любимец 13”. Парцалев бързо се превръща в любимец на публиката и един от незабравимите комедианти. Изиграва едни от най-запомнящите се роли във филмите “С деца на море", “Дванадесет диоптъра далекогледство", “Сиромашко лято" и “Тримата от запаса".

“В актьора материята е с особена кройка, там има всичко - и много сол, и много пипер. Много гняв има, но Пацо умееше тези неща да ги гълта и да бъде джентълмен”, единодушни са колегите му.
Въпреки веселите истории, Парцалев е наричан и “тъжният клоун”, той бил “велик самотник”. 

Споделял, че се страхува, че ще умре сам

Няколко години преди смъртта си големият Парцалев преживява низ от разочарования. До последно не станал член на партията, поради тази причина и не бил сред любимците на властта. Постепенно започнали да му отказват роли в театъра и киното. 

Мечтаната му роля, която така и не успява да изиграе, е тази на Дон Кихот. На 31 октомври 1989 г. великият комик Георги Парцалев издъхва на 64-годишна възраст в Правителствена болница. Още се носят легенди около точната диагноза, довела до смъртта му. Официалната версия, с която излиза семейството му, е скоротечна левкемия.

Поради конфликтите му с партията му е отказано и поклонение в Сатиричния театър 

Животът на обичания български актьор може би най-добре се описва с една негова реплика от “Сиромашко лято”: “Не е въпросът само да оставиш нещо след себе си. Важно е какво ще оставиш”.
“Смехът е сериозно нещо. Не можем да караме хората да се смеят на глупости”, обичаше да казва единственият актьор, за когото никой не може да каже лоша дума. Смята се, че кариерата му е била благополучна и щастлива и че както е бил народен любимец, тъй е бил тачен и от “народната” власт. Истината обаче е друга. Парцалев става народен артист едва през 1988 г., малко преди смъртта си, а е бил трайно недолюбван от властта по три причини: защото е бил много популярен, защото е бил безпартиен и защото бил с нетрадиционна сексуална ориентация. Като образован и ерудиран човек, Парцалев е пазел живота си както от алчните погледи на клюкарите, така и - доколкото е било възможно - от бдителното око на партията. Поради това не става партиен член, за разлика от колегата си Георги Калоянчев. Още се помни закачката между двамата, когато на задявката на Калоянчев, че двамата лапат народни пари, Парцалев отговаря аристократично и ефектно: “Ти ядеш народни, а аз заслужени!”. Една от близките приятелки на великия актьор - Латинка Петрова, разказва: Когато се разболя, аз почти всеки ден го посещавах в болницата. А той слагаше едни чавки кой идва да го види. Как разбрах?! - Един ден ми вика: “Лотье, ти нямаш пропуснати посищения. Ей тъй чавка ти слагам!”. А един ден ми вика: 

“Глиедам, свети му патриарх Максим - в съседната стая. Викам си: Божи човек, пък и негу гу були жлъчка... Тука има ниещу, дето ни е в ред!”. 

Явно разсъждаваше защо Господ не го е направил безсмъртен 



С всичко се шегуваше. Усмивката му не слизаше от лицето. Една вечер обаче, като се прибирахме късно през нощта, ми каза: “Лотье, теби тъ чакът вкъщи, мени нийде никой ни мъ чака!”. Парцалев бил сигурен, че службите го следят денонощно. Тато го недолюбвал заради “левия му уклон”. Едва отървал затвора в средата на 60-те години по време на първия голям процес срещу “меките китки”. Тогава, нашепва стара градска легенда, Пацата се провикнал в съдебната зала: 

“Коскоджамити съдии, а се занимават с наш’те дупетии!”

Магистратите се разсмели и сатиричното светило било спасено. 

А и Парцалев правеше пачки от халтури, докато Калата като партиен секретар на театъра не можеше да си го позволи. Лично на мен Пацата ми е казвал, че има 100 000 лв. на книжка. Живееше си като Симеончо. Беше безумно щедър. Раздаваше заеми наляво и надясно. И винаги той плащаше сметките...”.

Малко известното за Пацата