В Катар бабите учат внучките как да флиртуват само с очи

Магдалена Гигова е дългогодишен журналисти запален пътешественик. Написала е общо шест книги и е участвала в създаването на още 10. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” всяка неделя от 17 часа по програма “Христо Ботев” на БНР и на “София. Адресите на любовта” всяка събота от 13 часа по Радио София. Тя публикува пътеписите си и други авторски материали в своя сайт www.dromomania.bg

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътешестване по-евтино и безопасно.

Аз, като повечето пътешественици, съм кацала и излитала от катарската столица поне десетина пъти. Сигурно заради престоите летището в Доха ми е по-познато от самия град. Но то е по-голямо от повечето селища в страната. 

Няма да се учудите от факта, че Хамад интернешънъл еърпорт е сред десетте най-модерни в света. Нарочният гид от Qatar airways ни разказва, че аерогарата е открита на 30 април 2014 г., а постройката с формата на самолет се е ширнала върху 22 квадратни километра! На пръв поглед напълно завършеното летище продължава да се достроява. На покрива са инсталирани слънчеви панели, които захранват електрическата мрежа. През аеропорта преминават по 30 млн. пътници годишно, но амбицията е те да станат 50 милиона. И като нищо ще го постигнат.

Архитектурната тема на цялото съоръжение е посветена на най-ценното нещо в Катар - водата. Таванът е във формата на вълни, по стените се стича живителната течност... Нещо дращи ухото ми, липсва ми някакъв типичен за летище звук. Гидът пояснява, че тук се пази тишина. Няма съобщения за полети, те са заместени с достатъчно на брой екрани. Единствените съобщения са за извънредни промени в гейтовете. Ако се издирва закъснял пътник, за това се грижат наземни стюарди. Как разбират кой кой е, за мен е мистерия. 

Радиомълчанието се дължи на факта, че на Hamad Airport се стремят пасажерите да се чувстват като у дома си. По същата причина в централната зала, която е нещо като гара разпределителна за всички посоки на света, се извисява огромно жълто мече. Смятах, че е временна украса, но вече няколко години грозноватата детска играчка продължава да стои с клюмналата си глава. Оказва се прескъпо произведение на изкуството от швейцарския скулптор Урс Фишер. Сестрата на емира на Катар го купила на търг в “Кристис” за... 6,8 млн. долара и го подарила на летището, та пътниците да почувстват уют чрез любимото меченце от детството си. То е високо 7 метра и тежи близо 20 тона. 

Дизайнерските детски катерушки определено могат да бъдат сбъркани с модернистични инсталации, в които разпознаваш ту фигура на петел, ту чайник, ту въртележка. А всъщност помагат малките пътници да не ги хване съклетът от чакане. 

Футуристично влакче, карано от компютър вместо шофьор, спестява на пасажерите 15 минути трамбоване до новия терминал. 

Ако имате повече време между полетите, можете да се настаните безплатно в хотел. Първата нощувка е от превозвача. Но не и на летището. Само в града. При над 8 часа престой авиокомпанията поема спането. На летището също има няколко места за отсядане. В най-луксозното, на втория етаж, можете на плувате в басейн с прозрачно дъно, от който се вижда терминалът, да тренирате във фитнеса, да ви направят масаж и дори да поиграете скуош за 15 долара на час. Цените не са непосилни. Престоят в лаунджовете - също. Давате 30 долара за четири звезди и 60 за бизнес класа и си осигурявате доста по-лежерно съществувание с ядене, пиене и интернет на корем. 

Катар определено не е място, закъдето да заминеш с туристическа цел, макар да се опитват да го лансират. Затова хората гледат да си напълнят хотелите, като предлагат съответстващ на репутацията на държавата лукс. 

За класическите музеи отново е късно, но пък за музеите на леката промишленост - моловете, има още малко време. Един от тях, наречен “Подаръкът”, успяхме да видим само отвън, обаче дизайнът му във вид на килната на единия си ръб добре опакована кутия с панделка определено прави впечатление. 

На входа на квартал Катара ни посрещат два огромни гълъбарника. Тези май не са населени, но красивите птици от векове са спътници на бедуините. Животът в пустинята е самотен и гълъбът често е единственият приятел и пощальон за обитателя. Навремето към всяка къща е имало гълъбарник. Сега внушителни версии на обиталището се издигат във всеки район, като постройките са изрядно излъскани, защото имат зачислен нарочен чистач. Грижите за гълъбите са на ниво държавна политика - правителството поръчало от Белгия 26 двойки чисто бели птици.

 О, чудо! Навън вали дъжд. За катарска, нощта си е направо студена - около 20 градуса. Зажаднял за капките от небето, народът изпълва улиците. Мъжете задължително са с искрящо бели диши-даши. Те се шият от скъпи японски материи и не поемат мръсотия, но щом се появи петънце, арабинът търчи у дома да смени одеждите. Жените непременно са скрити зад бурки. Много ми се иска да снимам умението, с което пият кафе или хапват, без да откриват нито лицето, нито опакованите чак до пръстите ръце, но щракането срещу катарката е строго забранено и тя може да извика полиция.

Очите на арабките сякаш прогарят с отработения си плам. Веждите са изписани (като в народните ни песни за вежди-гайтани), под тях гримът е тежък, с много черен туш, за да подчертае изразителността на очите. Това е единственото оръжие за съблазняване на местните дами. Те до съвършенство са усвоили стрелкането, негата в погледа, държането на дистанция. Понякога дори случайният минувач улавя ненатрапчивата мощ, с която арабката по невидим начин управлява семейството си. Това е изкуството на играта с очи, предавана от баба на внучка, от майка на дъщеря. Единствено оръжие, но пък какво - поглед като меча на Люк Скайуокър!

На широкия булевард не мога да откъсна поглед от стълбовете за уличното осветление. Те целите са лампи! Високи светещи пилони, които променят цвета си на всеки 5 минути. Върху тях са изписани текстове от Корана и стиховете на катарския химн. Разбира се, всяка се захранва от собствен слънчев панел, както повечето обществени надписи на улиците тук. 

При предишно идване съм ходила в културния квартал Катара, започнат още от бащата на сегашния шейх, но тук винаги има нещо ново. Покрай редицата театри, галерии, концертни зали, в които гастролират творци от цял свят, стряскащо модернистичен е паметникът на бурката - причудливо “нещо” от полиран метал, което повече ми прилича на каляска. Пред един от все още незавършените театри се стели раздиплената коса на неземна красавица. Поне аз виждам така струящите светлини по накъдрена повърхност. Оказва се още една вариация на местния копнеж по водата, вграден в пътя, отвеждащ към входа на сградата.

Романтичният етно стил на културния комплекс Катара изглежда съвсем различно под палещите лъчи. Че той си прилича на бедуинско село в контраст с футуристичната архитектура на околните небостъргачи. Поводът за изграждането му през 2010 година е обявяването на Доха за културна столица на Арабския свят. Срещу 82 милиона долара катарците са се сдобили с театър, опера, библиотеки, амфитеатър, галерии, кафенета, зелени площи, информационен център, построени нарочно в традиционния катарски стил Al Fereej. Придвижването между отделните обекти става с безплатни електрически колички за голф. 

Откривам брой на “Форбс” със статия за Катар и се зачитам - според списанието това е най-богатата страна в света със среден годишен доход на всеки от населението 112 000 долара. И как няма да е така, след като по добив на нефт страната заема шесто място в света, а по запаси от газ държат втората позиция след Руската федерация. Концентрацията на толкова природни богатства на такава малка територия прави добиването им много изгодно. Няколкото държавни електростанции снабдяват населението с безплатен ток. Звучи интригуващо, но третото перо в бюджета на Катар е... стоманодобивът. 

Магдалена Гигова

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук