Валентин Стоев е роден на 20 август 1946 г. в София. Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Публикува проза, публицистика и есеистика в централния и в периодичния печат. Работил е като редактор, завеждащ отдел и зам. главен редактор във вестниците “Отечествен фронт”, “Демокрация”, “Континент”, “Стандарт”, “Сега” и др. Има в биографията си и три книги: “В Америка с Петров”, “На зигзаг нагоре” и “Второто разпятие на Христос”.
А неотдавна беше премиерата на новия му роман “Вулгарните романтици”, в който описва объркания български преход и произтичащите от това фатални за страната ни последици. Повествованието обхваща периода от последното посещение на съветския генерален секретар Леонид Брежнев в страната ни през 1979 г. до щурма на парламента през зимата на 1997 г. А Валентин Стоев по това време е бил активен журналист, пряк свидетел на събитията и нещо повече - участник в тях.

- Г-н Стоев, защо предпочетохте да напишете роман за събития, на които сте били очевидец, а не документалистика?
- В 35-годишния си журналистически стаж винаги съм клонял към белетристиката. Имал съм даже и разправии с началниците заради това. Любимите ми журналистически жанрове винаги са били репортажът и проблемните разработки, които по някакъв начин са “роднински” с прозата. Затова предпочетох жанра на романа, той ме поглъща, разгръща, прави ме доволен накрая. За 30 години преход събрах толкова много и разнообразни впечатления, знания и информации, че 6-те сюжетни линии във “Вулгарните романтици” спокойно можеха да бъдат и 10. Но щеше да е нахално от моя страна, а и рискувах читателят да не може да държи книгата в ръце поради тежестта й - това в кръга на шегата, разбира се. 



- Доколкото разбрах, сте работили 3 години над книгата. Какви бяха източниците ви - архиви, спомени на хора, документи...?
- Ако трябва да сме точни, 3 години и половина. Всъщност “Вулгарните романтици”, с подзаглавие “Война и мир на прехода”, написах за година и половина на прима виста, после почнаха ходенията по мъките. Издателството, на което съм безкрайно благодарен - това са сестринските къщи “Изида” и “Персей”, 2 години поред се явява на конкурс за европейска субсидия и с моята книга, но там не можа да се вреди от “дежурните” отличници. Едни и същи обират парите всяка година, докато накрая се отказахме. Междувременно работех по текста, винаги има какво да се “поправи”, така се стигна до началото на 2019 г., когато романът “стъпи” в печатницата. Беше цяла епопея. Мисля, че Министерството на културата трябва сериозно да ревизира работата на комисиите си, много калища ще изгребат. В общи линии принципът е: “Аз на тебе - ти на мене”, едни и същи обират парсата, а шедьоври, чудно защо, не се пръкват - и от самолет се вижда (чете). Ще добавя само още, че мотото на конкурса е “Помощ за българската книга”. Голяма помощ, няма що! 

- Доколко художествената измислица присъства в романа? И не е ли опасно тя да се преплете с историческите факти?
- Преплитане между художествената измислица и реалността винаги има, особено в детайлите, то е неизбежно, важното е да не се допуска “вмешателство” на фантазията върху историческата истина! Важното е умът да е бистър, съвестта - чиста, а мисълта да работи уважително към почитаемите читатели! Едно мога да кажа: в романа няма измислици, има чисти истини плюс предполагаема насока на случващото се, логика на събитията, четене между редовете, импровизация и предусещане на бъдещето. Всичко това в рамките на една обща и неделима истинност. Аз, така да се каже, изчаквах 26-27 години след събитията, които описвам, и - подобно на евангелистите - описах литературно всичко, което бях видял. Участвал бях в повечето събития - всичко това след дълго премисляне, оценка, съпоставки, като, разбира се, изчетох и хиляди страници архивни материали, стенограми, протоколи, историческа литература, доколкото вече я има, и т. н. документация. Сега, слава Богу, катинарите са отключени и достъпът до нея е почти безпроблемен.

- Героите ви са лесно разпознаваеми, особено за хората над 55. Всички образи ли имат за прототипи реални личности, или има и измислени сред тях?
- Повечето герои в романа са действителни хора, част от тях още са си живи и здрави - Господ да им даде още, и още хубави дни! Сигурен съм, че те биха се познали, стига да прочетат книгата. Това важи и за редакционните герои, въпреки че те са описани доста по-завоалирано, колеги са ми все пак! Колкото до политиците, тяхната житейска “самоличност” е доста по-ясна, те са именувани само с една или две буквени промени - това е нарочно, сетете се защо!? Разбира се, никой герой сам по себе си не е пълно копие на “оригинала”, за това си има и термин в литературата - те са, кой повече, кой по-малко, събирателни; правило, което и в моята книга е спазено. Всеки обаче си е със собствената индивидуалност, има поне една черта в характера си, която го прави точно НЕГО, копие на оригинала. А не някой друг.

- Ще издадете ли някои от любопитните детайли в книгата за нашите читатели. Например какво е казала Ванга на Леонид Брежнев при последната им среща?
- На последния “сеанс” на Брежнев при Леля Ванга в Рупите е имало криминален запис, за който нито той, нито тя са знаели, бил е човек от семейството. Ванга е казала много страшни неща на Леонид Брежнев - което по принцип не й е било в “правилата”, но вероятно неслучайно тогава се е разприказвала. Разходила го е и напред, в бъдещето, и назад - в миналото. В книгата ми това е описано подробно. Генсекът сериозно се е стъписал и по най-бързия начин е напуснал България, съкращавайки официалното си посещение с два дни. Този факт (прекъсването на визитата) го има в архивите на ЦК на БКП. Брежнев живее още почти 4 години, но нито веднъж повече не посещава “братската страна”, пророчицата също. А той никога не пропускал възможността, посещавайки официално или неофициално България, да “отскочи” и до Петрич.

- Наистина ли е имало ръкопашен бой между министър-председателя Георги Атанасов, който води заседанието на ЦК на БКП на 10 ноември и обявява решението за “пенсионирането“ на Живков, от една страна, и Милко Балев, член на политбюро, или е бил само словесен? 
- Тази случка е описана във “Вулгарните романтици”. Имах невероятния шанс да видя “на живо” колеги от политбюрото на Живков да се счепкат и сбутат в принципен партиен спор - дали трябва “другарят Живков да излезе в заслужен отдих”, или не! 

- Защо Тодор Живков е подлагал на тест за лоялност членовете на политбюро? 
- Един път годишно, разбира се, по Негова “заръка” членовете на политбюро са подлагани на детектора на лъжата като проверка за лоялност - уж към партията, а всъщност към генералния й секретар. Неочаквани резултати е показал последният сеанс - той също е описан подробно в книгата. Най-интересното е, че тези, в които Тато най се е съмнявал, този път са показали най-преданите резултати, а най-приближените му - обратно, най-нестабилните.

- Казвате - аз бях там... Има ли герой, чийто прототип сте самият вие, или сте предпочели ролята на разказвача?
- Има ме и мене в картинката, но няма да се разконспирирам. Всъщност опитайте да познаете! (Смее се.)

- Какво още ще научат читателите, ако прочетат романа?
- Книгата е 1008 страници, моля за извинение!, но прочетете ли я, ще научите още много, останали по една или друга причина скрити за населението, ВИП тайни.

- Как бихте коментирали живота на днешния пенсионер?
- Понеже стана дума за веселбите и софрите - пенсионерите в България са най-пренебрегваното и най-обижданото общество. Вероятно - няма начин някога това да не се случи - някой някога ще потърси сметка на някои защо е така, но за много от нас ще е късно. Отчайващо късно, не за друго - поне за да разберем, ние, вече старите хора, дали това е пореден виц, или наистина нещо ще се променя! Защото сега ни е обидно, много обидно! И незаслужено подло!

- И на финала на нашия разговор, нека ви попитам имате ли вече нова идея, над която работите?
- Да, имам проект - дали ще е голям, е Божа работа, дано! Но първо - една здрава почивка, до есента най-малко! Ако е живот и здраве!

Валентина ИВАНОВА
/вестник "Над 55"/