Валя Балканска: Докато има живинка у мен, ще пея!

По паспорт тя се казва Фейме Кестебекова. Родена е през 1942 г. в село Арда в българо-мохамеданско семейство. На 18-годишна възраст обаче хвърля забрадката и казва, че е българка. Отива тайно на прослушване, дори майчината клетва не я спира. Днес няма българин, който да не знае коя е тя и да не се гордее с великия й глас.

Макар че поводът за този материал е друг, изкушавам се да разкажа за първата си среща с родопската певица. Седим на чаша ракия в дома на моя приятелка, който се намира най-накрая на така наречения по онова време “нов център” в Смолян - в последния блок, след който започва планината. Някъде на отсрещния баир дребна женица пасе крава. В един момент моята домакиня излезе на балкона и между двете гласовити жени започна невероятен разговор. После Валя прибра добитъка и прекарахме една невероятна вечер с много сладки приказки и, разбира се, с родопски песни. По-късно певицата направи записа на “Излел е Дельо хайдутин” върху златния диск, който заедно с музиката на Бах и Бетовен ще лети шейсетина хилядолетия към някоя обитавана като нашата звезда.
 
Тогава дадоха на Валя Балканска заслуженото звание “Гражданин на планетата”,  слушаха я в захлас, станали на крака, космонавтите от цял свят, получи златен медал от първата олимпиада по изкуствата в Холивуд... Но тази жена продължава да живее в своето малко бунгало на бърчинката сред родопските борове, там, където я срещнах за първи път. 

- Не са малко годините зад гърба ти, Валя. Как се чувстваш и как живееш днес?

- Благодаря на Бога, жива съм, здрава съм, на крака съм, нормално като всички останали хора живея с децата си, със семейството си. И макар че съпругът ми чисто физически липсва, вече не е между живите, той винаги е с нас на софрата, в сънищата, в мечтите ни и не минава нито ден да не го споменем. 

- Времената са трудни, а ти така и не успя да забогатееш. Как се справяш?

- Като работиш, а аз не спирам да работя, животът е по-приемлив, връзваш двата края. Когато ме поканят някъде, участвам. Имам сили още и работя, както цял живот. Правя си зимнина, не толкова за да изкарам зимата, а защото е екологично чиста. Дърва си имам, печката гори, имам картофи, боб, зеле, някой и друг буркан съм сложила... Месото и кюфтетата не ме наяждат така сладко. 

- Родена си с името Фейме в малката махала Гудевица край река Арда, в която е имало само 7 къщи. Как стана така, че песните ти се чуха не само по цялата планета, а чак в Космоса?

- Родопската песен няма синор, няма край. Какво от това, че една песен е полетяла в Космоса? Не се гордея, че аз съм я изпяла. Горда съм обаче, че българска песен се качи на борда на “Вояджър” и доказа, че родният ни фолклор е жив, непреходен. Той е корен на българщината. Защото както всяко дърво има корен, а къщата - основи, за да я крепят, така и народните песни ни правят българи повече от всичко друго. Предавани са от поколение на поколение и са се съхранили до наши дни. Наричаха ни какви ли не - ахряни, помаци, турци... Никой не си е избирал родителите, а всички сме българи - ходим по родната земя, едно слънце ни грее и трябва да се обичаме и уважаваме. 

- Валя, и аз като много други винаги съм се възхищавала на гласа ти и на силата му.

- Истината е, че аз от малка съм си такава. Като излезем на сеното, запявах, а хората от другото село казваха, че гласът ми стигал до отсрещния връх. 

- Да, сама се убедих в това преди време!

- И сега, като прекопавам нивата, пак става същото. Някак отвътре ми идва, без да се усетя, пускам гласа си, а мелодията се занизва от душата ми. Но в онези години за момиче от нашия край беше трудно да се покаже на сцена. Аз нямам образование, завършила съм осми клас, но човек се учи не само в училище. Учи се от хората, от природата, от опита, който трупа през годините. Благодарение на втория ми баща успях да преодолея предразсъдъците на близките си. Седемгодишна пропях пред хора - на празник в училище. Пак той застана зад мене, когато ме поканиха за солистка в ансамбъл “Родопа”. И така тръгнаха нещата, та вече десетилетия пея. 

- Обиколила си почти цял свят, не би ли искала да живееш другаде, в Америка например?

- Никога не бих живяла в Америка. То тяхното живот ли е?! Те са абсолютно обездвижени. Сутрин тръгват от къщи с колата, от колата - в офиса, от работата - пак в колата, оттам през супера - отново вкъщи, където сядат пред телевизора или компютъра, докато дойде време за вечеря. И така всеки ден. Не мога да си представя, че трябва да минавам десетки километри на автомобил, без да имам възможност да се движа между хората, те да ми казват “здравей, Валя, как си” и аз да спирам да си поговорим.

Душата ми ще се пръсне затворена, а тялото ми ще вегетира сковано... 

Имала съм предложения да остана да пея в Лос Анджелис и Канада, но никога не съм се изкушила да ги приема.

Защото камъкът си тежи на мястото. Ако семейството, домът ми и приятелите останат тук, а аз съм там, няма да се чувствам щастлива. През живота си научих, че парите не са богатство, те са необходимост. Богатство са приятелите, които не всеки ден можеш да откриеш.

- Да, но винаги с умиление разказваш за посещенията си в Щатите...

- Това е друго. Никога няма да забравя срещите си с българите в САЩ и Канада. На концертите си пеех до изнемога, не можех да им откажа да изпълня всички песни, които искаха да чуят. А те ме гледаха с блестящи от сълзи и възторг очи. Знаеш ли, понякога ми се струва, че трябва да сме далече от родината си, за да се почувстваме българи. Какво да се прави, човек цени нещо истински само когато го е загубил.

- И досега ходиш по концерти и участия, някога минавала ли ти е мисълта да се откажеш от сцената?

- Никога! Докато има живинка у мен, ще пея.

- Замисляла ли си се какво ти даде и какво ти взе родопската песен?

- Песента за мен е била и хлябът, и семейството, и животът. Аз чрез музиката съм си отгледала децата. Сега ми е достатъчна обичта на хората и мога да кажа, че я имам. Когато ги видя усмихнати, когато ми кажат “мила Валя” или “нашата Валя”, ми стоплят сърцето. Още в първите години на певческата ми кариера ме нарекоха “родопския славей”. Заради песните и работата ми често не съм била при семейството си, но всички ме разбираха и подкрепяха.
Когато работех в Смолян, съм чувала да се шегуват, че в родопските песни се говори само за любов и хайдути, но не и за работа. А истината е, че родопчани са трудолюбиви хора.

Повечето сме любовчии и хайдути. (Смее се.) Родопчани не са мързеливи, те са весели хора и красиви като планината. Тя е овална и полегата, а не островърха и ветровита, затова и песните са ни по-бавни и протяжни.

- Валя, какво си пожела за рождения ден?

- Първо здраве си пожелавам, и на семейството си също пожелавам здраве, и на целия български народ, защото народът ни е болен, много е стресиран. Затова искам да пожелая на всички българи здраве и добро. И дай Боже да дойдат по-светли дни за нашето отечество! Дано годината да бъде по-добра, слънце за всички да има!

Щрихи към портрета