Ваня Костова: Песента взе много от мен, но и толкова много ми даде

Въпреки че много хора смятат ангелогласната певица Ваня Костова за бургазлийка, за моя радост с нея имаме общо родно място - Димитровград. Заблудата вероятно идва от това, че още като ученичка тя започва да пее в бургаските заведения. След това учи в Българската държавна консерватория в класа на доц. Георги Кордов. През 1980 г. започва професионалната си кариера като вокалистка на група ”Тоника” СВ. През 1986 г. я напуска и постъпва в ансамбъл “Магистрали”, който по-късно се преименува в “Дилижанс”. В края на 80-те продължава като солова изпълнителка и издава 6 самостоятелни албума.

Ваня Костова е единствената българска поп певица, която изпълнява автентични народни песни с невероятно майсторство. Народните песни, които знае, са повече от естрадните, с които е известна. Някои от тях са “Бела съм, бела, юначе”, “Калиманку денку”, “Хей, поле широко”, “Лале ли си, зюмбюл ли си”, “Петко Ради пръстен даде”, “Великената хубост” и други.

- Ваня, не мога да не започна разговора с корените ти и с детството. Какво си спомняш от онова време?
- Първите 10 години от живота ми преминаха в края на Димитровград, на другия бряг на реката, в сиромашкия миньорски квартал “Млада гвардия". Те бяха безгрижни, вълшебни. На този хълм край Марица, като приказен зелен остров, сякаш бях в рая. 
Тогава все още не бях познала нито една болка, нито една тревога или разочарование
Не разбирах, че живеем бедно, както всички останали хора наоколо. Струваше ми се, че имаме всичко, от което се нуждаем, за да бъдем щастливи. Помня лудите игри до среднощ на улицата, по която не минаваше пукнат автомобил. Майките ни излизаха пред блоковете и сядаха на сладка раздумка, а бащите ни, когато не бяха нощем на работа в рудника, се събираха в кварталния хоремаг на уж по една ракия. Понякога се измъквахме в мрака от погледите на бъбривите женуря и отивахме да берем вечерничета. Ах, вечерничето! Най-примамливото полско, самодивско цвете! То цъфти нощем с прекрасни, нежни цветчета, които белееха в тъмната трева. Ухае едновременно на див карамфил, момина сълза, зюмбюл, кокиче и фрезия. Никога повече не съм срещала вечерничето на друго място в живота си. Боже, дали е било истинско? Дали не съм го сънувала? 


Ваня с колегите от "Тоника СВ"

- Беше ли палаво дете? 
- Да, като всички деца. Марица силно ни привличаше. Забраняваха ни да ходим сами на реката, защото не беше никак безопасно. Но ние не слушахме. Бог ни закриляше. Родителите ни работеха от тъмно до тъмно. През деня пазехме тишина, не биваше да вдигаме шум около блока, защото винаги имаше по някой баща миньор, които да спи след нощна смяна. Всъщност това и чакахме. Драсвахме с по една циганска баница накъдето ни видят очите. Тогава автостопът беше още млад и си нямаше име, но ние с моята кукла вече го бяхме открили. Връщали са ме от близки села обратно у дома. И не разбирах защо казваха: “Ването на бай Коста пак избягало!". Нямаше от кой и защо да бягам. Бях много обичано дете. 
Дори не помня някога да съм яла пердах, макар и да съм си го заслужавала
Глезеха ме. Баща ми ме наричаше “моето букетче”. 

- А майка ти?
- Мама беше шивачка, майстореше ми страхотни роклички! Нямах търпение, издокарана, заднешком да се измъкна през вратата, докато тя се занимава с някоя клиентка. И хуквах към циганската махала, за да се похваля с новия си тоалет. Слизах надолу по стръмната пътека, прекосявах гората, преминавах пълзешком по паянтовото мостче на една малка рекичка, която тогава ми се виждаше голяма, и право при циганите. Те най-много ми се възхищаваха на новите премени. Чувствах ги нещо като публика. Имах си и приятелки там - Санка и Минка. По-късно с тях учехме и в един клас. 

- Кой те откри за пеенето? Как стана част от “Тоника”? 
- За песента ме откри Стефан Диомов, когато бях още в 9-и клас, на новогодишна забава на английската гимназия в Бургас, чиято възпитаничка съм. Покойният бард Пламен Ставрев (по-късно автор на една от най-вълнуващите ми песни “Рождество”), тогава свиреше в рок групата на гимназията, ме издърпа на сцената, за да изпея и аз нещо. Това се оказа моят шанс да бъда забелязана от маестро Диомов, който, без да подозирам, бил на точното за мен място и в точното време. 


Поздрав от Стефан Диомов

- Много са годините, изминали от тогава. За какво не ти стигна времето?
- Един живот е напълно недостатъчен, за да бъдем нещо повече от аматьори в професията си. Особено ако се занимаваме с изкуство. Исках да имам много деца, като баба ми Ивана, но ако не за друго, то времето не ми достигна за това. Все пак като майка съм много щастлива със сина си Боян. Случих на дете. 
Личният ми живот на жена не беше песен, но затова пък песента беше през цялото останало време 

- Ако можеше да върнеш времето назад, би ли променила нещо в живота си? 
- Бих се опитала да бъда по-добър човек. Иначе нищо друго не бих променила. Както доброто, така и лошото, както сполуките, така и грешките са ме водили до тук, до този миг, в който мога да кажа: “Благодаря на Бог за милостта и верността му, за обичта и радостта, с които преизпълни живота ми!”. 

- Синът ти Боян се доказа и тръгна по твоите стъпки. Гордееш ли се с него? 
- Така изглежда на пръв поглед, но Боян си проправи свои пътеки. Завърши международно висше бизнес училище със специалност туризъм, а после медицина. Когато има възможност, пее - къде сам, къде с мен. Обичам да работя с него. Неговото присъствие на сцената не само повишава настроението ми, но издига и нивото на моето шоу. Приятно е да се облегнеш на рамото на талантлив партньор. Ако бях мъж, бих искала да мога да пея като него!

- А внучката ти Ванеса?
- Тя почти открадна името ми и напълно сърцето ми. (Смее се.)


Синът Боян също стана певец

- Едно от многото ти отличия е Наградата за принос към българската култура. Как се чувства творец след едно такова признание? 
- Вълнуващо е! Но признанието на публиката, желанието на хората да те слушат, да помнят и обичат старите ти песни, а също така да очакват с нетърпение и новите - ето това е незаменимата награда за мен. На този свят няма по-голяма награда от любовта. Да бъдеш обичано дете от родителите си, да бъдеш обичана майка, да бъдеш обичанa приятелкa и да бъдеш обичана певица. С толкова обич не може човек да не се чувства богато възнаграден. Всеки миг, в който имам възможност да пея на сцената, да работя по създаването на нова песен, да запознавам талантливи хора един с друг, да се радвам на Боян и Ванеса, да се виждам с приятели, всеки миг, в който имам кураж да изкажа мнението си, каквото и да ми струва после това, всеки миг, в който мога да бъда полезна и на някой друг, освен на себе си, е награда за мен. 

- Позволи ми да ти задам няколко женски въпроса. Спортът има ли място в живота ти? 
- Не бих казала точно спорт. Но обичам да вървя пеша - в парка и по време на екскурзии в планината. Лятно време със сина ми организираме екскурзии с приятели и хващаме пътеките. 

- А диетите? 
- Само когато реша да се преборя с някой и друг килограм. Тогава обаче сериозен проблем е страстта ми към сладките неща. Когато се огранича от сладко, изпадам в депресия и не ми се върви. В борбата с килограмите проблемите идват от стоенето на едно място. Благодарна съм на себе си за това, че не пуша и не пия. 

- И нека завършим с това - какво е песента за теб? 
- Тя е въздухът, който дишам. Ако я няма, ще се задуша. Кара ме да се чувствам свободна, а в същото време е диригент в живота ми. Тя ме подтикна да взема най-важните решения, направи от мен това, което съм, и това, което не съм. Взе толкова много от мен, но и толкова много ми даде. 

Александра ЗДРАВКОВА
/вестник "Над 55"/