Васил Друмев - митрополит Климент Търновски, оставя дълбока и светла следа в българската история

В българската история има исторически личности, които са оставили дълбоки и светли следи, изиграли са своята роля в конкретния исторически момент, но времето е било безпощадно и с годините твърде много е избледнял споменът за онази тяхна обществена, патриотична и духовна дейност. За такива хора съвременното поколение знае малко или то е твърде едностранчиво. Такъв е и Васил Друмев - митрополит Климент, Търновски митрополит, обществен деец и писател.

Кой е той и какъв е неговият принос за България? 

Роден е в Шумен през 1841 г. под името Васил Друмев и още 20-годишен заминава за Русия. През 1865 г. завършва Одеската духовна семинария, а през 1869 г. и Киевската духовна академия, като временно прекъсва образованието си, за да постъпи в легията на Раковски. След завършването си, на връщане от Русия, той се установява в Браила, където е назначен за директор на българското училище.

Там е деен участник в учредяването и дейността на Българското книжовно дружество, което по-късно е преобразувано в Българска академия на науките. След завръщането си в отечеството още през 1873 г. приема духовен чин и става протосингел в гр. Русе, а на следващата година е ръкоположен за епископ Браницки. Като архиерей основава Петро-Павловската семинария край Търново и става неин ректор, а от месец май 1884 г. вече е митрополит Търновски под името Климент. 

Още като 18-годишен ученик в семинарията в Одеса Васил Друмев написва повестта “Нещастна фамилия” - 1860 г., която е първият сериозен опит за българската белетристика. Само пет години след това, през 1872 г., излиза и историческата му драма “Иванко - убиецът на Асеня”, която е най-добрата драма преди Освобождението и жъне огромен успех години след това.

Пише и стихове, които излизат в “Цариградски вестник”. Докато учи в духовната академия, пише и втората си повест: “Ученик и благодетели”. Той е редактор на периодическото списание на БКД. Тук публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и “Мати България” и препечатва от вестник “Дунавски лебед” в 1861 г. “Житие и страдание грешнаго Софрония” с интересен предговор и бележки. Сътрудничи във вестниците “Съветник” и “Дунавска зора”.

Митрополит Климент е играл важна политическа роля, особено след Освобождението. 

На два пъти е министър-председател на България от консервативната партия

Бил е министър на просветата при първото българско правителство на Бурмов, след Освобождението. Възлагани са му няколко важни политически послания в Русия - заедно с Антим I - да благодари на император Александър II за освобождението на България. По-късно е изпратен като комисар, заедно с Иван Ев. Гешов, Д. Тончев, Иван Герджиков и Д. Папазооглу, да молят император Александър III да не разваля съединението на Южна и Северна България.

През 1895 г. е член на делегация от народни представители, сред които са Т. Тодоров, патриархът на българската литература Иван Вазов, Ив. Ст. Гешов, П. Наботков, и докторите Минчович и Моллов, които този път се отправят в Русия, за да молят тогавашното руско правителство да признае княз Фердинанд и да се помири с България.

Особени усилия той полага за подготовка на духовенството и самоотвержено изпълнява своя пастирски дълг. Решително воюва срещу “модерното безверие на младите” и срещу “интригите на католически и протестантски пропагандисти”, за които пише в писмата си до Врачанския митрополит Константин.

Той е верен и безпрекословен защитник на православието и не се страхува да се изправи срещу всесилния тогава министър-председател Стамболов, който подготвя изменение на чл. 38 от Конституцията. В него изрично е подчертано, че потомците на българския княз “не могат да изповядват друга вяра, освен православната”.

Тези гонения не закъсняват, особено когато точно на рождения ден на Фердинанд - 14 февруари 1893 г., в съборния търновски храм “Света Богородица” държи своето прочувствено слово в защита на православната вяра, което завършва с думите: “Има православие у нас, има български народ, няма православие - няма български народ!”.

Тази смела проповед била обявена за “противонародна” и “противодържавна” и че била насочена към личността на самия монарх. Още в църквата митрополитът бил нападнат, малтретиран, а после е изпратен в изгнание в Гложенския манастир. По-късно бил съден и въпреки че той се защитил блестящо и всички разбирали, че това е политическо обвинение, е осъден на “вечно заточение”, но след 3 дни е върнат тайно в същия Гложенски манастир, където преживява в трудни условия до падането на Стамболов от власт през месец май 1894 г. 

Силите на митрополит Климент са подкосени от напрегнатите трудове и тежките морални и физически сътресения. В края на 1899 г. той се разболява и умира на 10 юли 1901 г. в София, но е погребан в храм “Рождество Богородично” в Търново. 

Когато 50 години по-късно гробът му бил открит, неговото тяло, облечено в свещенически одежди, се оказало цяло и нетленно. За неговата дейност, все в името на отечеството и на вярата, сам Бог прославил този свой доблестен борец на светото Православие, изпълнявайки словата си: “Ще прославя ония, които ме прославят”.

Катерина НЕНЧЕВА