Васил Найденов навръх празника: За пандемията, социализма и предателите

На връх Васильовден интервю на Tribune.bg с един от най-големите и обичани изпълнители от няколко поколения българи, който носи хубавото българско име Васил – Васил Найденов

- Каква бе 2021 година за Васил Найденов, с какво ще я запомните?
- Тя беше трудна не само за България, а и за цялото човечество. Страшното е, че човечеството загуби много хора, а по страшно от смъртта няма. Освен с тази световна аномалия, с какво я запомних? Аз не мога да се оплача, защото не спирах да работя и през 2020, и през 2021 година. И през двете години не съм работил само тогава, когато беше абсолютно забранено и бяхме в пълен локдаун.

Малко беше рисковано, защото на местата, където имам участия или концерти, се събират доста хора и не мога да кажа, че не ме е било страх, защото особено първата година тази болест беше много непозната дори за лекарите, все пак заведенията, залите където пея, са свързани с влизане на изключително много хора. От тази гледна точка не мога да кажа, че 2021 година беше една от най-спокойните за мен, но пък тази професия е такава, свързана е с емоциите на хората, и сме длъжни да я упражняваме.

- Без съмнение Вие сте един от най-обичаните и успешни певци, изобщо артисти у нас, през какви предизвикателства преминахте, за да стигнете дотук и да се задържите на върха през всички тези години, каква бе цената, каква е равносметката ви?
- С колегите ми музиканти, които са живи и тези, които вече ни напуснаха, през всичките тези години ми прави впечатление, че си говорим едно и също нещо - че за съжаление не може да има равнопоставеност между българската и чуждата музика. Например с Дими от „Сленг“ по цели нощи сме разговаряли по този въпрос, защото „Сленг“ беше една от групите, с които аз работих. Пътувахме и в чужбина заедно. Те ми акомпанираха и на мен.

Изобщо с много от моите колеги сме говорили за това, че не се върти достатъчно българска музика, затова дали има смисъл да произвеждаш тази музика, когато предварително понякога е обречена или пък трябва да бъдеш по-комбинативен, или по-нахален и да стигаш до музикални редактори, до убеждение. Вървят и хиляди други неща като парични знаци, амбиции и т.н., особено по отношение на видеоклиповете и ротацията им.

Наистина едно и също си говорим толкова години. В това отношение не може да се отрече, че по времето на развития социализъм Българското национално радио и БНТ пускаха много повече българска музика. Може би това е и причината част от тези песни да останат във времето и да се пеят до ден днешен. Аз не говоря само за моята музика, говоря въобще за българската поп музика във всичките й измерения от групи до певци.

Освен това, което аз съм направил и изпял, част от музиката на много мои колеги се пее повече от 20, 30, 40 години, което е доказателство, че държавата малко или много трябва да се намеси във всичко това. Не става дума за някакъв социализъм при ротациите на песните, но пък не трябва да бъде и другата крайност, която съществува вече доста години - радиата съвсем тенденциозно не пускат или не харесват българска музика.

Ако се обърнем в близките нам държави, ще установим без да сме музиковеди, театроведи или някакви други веди и без да правим социологически проучвания, че там държат в много голяма степен на родната си музика. Влизаме в Гърция и чуваме гръцка музика. В Турция е същото положение, даже и в Румъния е така. Това, разбира се, не е поради липса на западна или американска музика.

Много е простичко да се разбере, че, за да се продават българските домати, когато се произведат, те трябва да бъдат на пазара, а не непрекъснато да внасяме от чужбина домати, които не приличат на нашите. Знаете, че нашите сортове са най-хубавите, няма какво да се лъжем. Те имат своята слава още от времето, когато нашите зеленчукопроизводители са носили по Дунава зеленчуци и плодове. Изнасяше се и в Русия.

Когато съм ходил на гастроли там, съм виждал в най-отдалечени кътчета на страната не само български зеленчуци и плодове, а и сладка, конфитюри и т.н. И се купуваха много. Това е една от големите търговии на България с Русия преди години. Не случайно правя този паралел между зеленчукопроизводството и музиката, защото музиката е и търговия. Моите безкрайни уважения към всички световни артисти!

Самите ние години наред желаехме и милеехме да слушаме и друга музика, защото тогава пък беше другата крайност (б.р. по времето на социализма). Тогава ставаше въпрос за друга политика. Съществуваше Отдел „Изкуство и култура“ при ЦК на БКП, който се занимаваше с доста глупости. Въпреки всичко, истината е някъде по средата според мен. Това важи не само за музика, за много неща.

Винаги крайностите – било само поп фолк или само западна музика, това американизиране, не са нещо добро. Прекрасен е филмът „Вампири, таласъми“, в който режисьорът Иван Андонов прекрасно осмива тази подложка, която ставаме на Русия. Ние сме българи и трябва да съумеем, освен да произвеждаме нашите домати и да ги продаваме, както и нашата музика и изкуство, което не е толкова лесно, но в никакъв случай не е невъзможно.

Истината е там някъде.

Това беше една от причините аз да се опитам да помогна. В парламента, в Комисията по културата и медиите се обади Иван Димитров, който и в момента е изпълнителен директор на Музикаутор. Той разговаря с тези, от които зависеше. По това време председател на комисията беше Вежди Рашидов. Оказа се, обаче, че надделяха други страсти и не успяхме да извоюваме тези 30% българска музика, които желаехме да се въртят по радиостанциите.

Дадени хора категорично го обърнаха на политика, ваши колеги казаха, че това е свобода на словото, свобода на музикалните редактори, че ние се мъчим да връщаме времето на Тодор Живков, което според мен са абсолютни глупости и лични интереси, а понякога даже не само лични интереси, а некомпетентност на определени хора, които са назначени на места, където не заслужават.

Не заслужават да сме зависими от тях, защото много от тях дори нямат музикално образование, не са направили една песен в живота си. Когато ти ръководиш нещо, за което имаш общи понятия, със същия успех аз мога да бъда назначен за шеф на Космоса и на космонавтите и да решавам кой трябва да излети и кой не трябва да излети(б.р. смее се), което е меко казано пародия.

Човек, за да решава правилно, трябва да учи доста и да е доказал във времето какво може, а не да бъде поставен в системата 4-4-2, докато е еди кое си правителство и до следващото правителство да гледа да оцелее на заплата. Не завиждам на тези хора. Аз мога да кажа спокойно, че, въпреки всичко оцелях, с което се гордея, защото никога не съм бил политически обвързан, никога не съм плащал на някого, за да въртят песните ми по телевизии и радиа, с никого не съм спал.

Има хиляди ситуации, които са ни известни и особено ние музикантите ги знаем прекрасно. Мога да се прекръстя и да кажа, че Господ ми е помагал. В по-ново време изключително много ми помогна интернет, колкото и да е парадоксално, тъй като аз нищо не разбирам от интернет, нашето поколение като цяло не е чак толкова компетентно в тази посока.

Оказа се, че по-младите хора гледат в интернет мои песни, чуват от майките, бащите, бабите си и постепенно започнаха да идват на мои участия и концерти, и видяха, че не е толкова страшно да си от времето на Тодор Живков. Защото знаете, че има такива журналисти в жълтата преса, които ни лепнаха етикети, че сме от времето на Тодор Живков, че сме демоде, че едва ли не сме пълзящи старци, които не могат да мислят модерно.

Все пак аз и голяма част от моите колеги доказахме, че може и така да се живее и може и по такъв начин да оцелееш във времето. Определено мога да се гордея с това, че все пак тази музика, която съм правил и изпял, било авторска, било на нашите най-известни композитори, аранжори издържа изпитанието на времето. Ето тук до мен е Косьо Цеков, който е пианист на ФСБ, а пък той работи с мен вече дълги години.

Много от моите аранжименти са направени именно от ФСБ. Това са музиканти, които са доказали във времето, че могат. Аз деля нещата не на политика и на търговски бързи реакции и моди, а на можещи и по-посредствени, нека така да го кажем, да бъдем по-възпитани (б.р. смее се).

- Кои са най-близките Ви хора в шоубизнеса, тези, които винаги са ви подкрепяли и никога не са ви предали?
- Аз съм работил много години със Стефан Димитров, може би едни от най-хубавите ми песни са на Стефан. Живял съм до Митко Щерев и съм бил в „Диана експрес“, както пианист, така и певец, така че през мене мина цялата му филмова музика. Категорично заявявам, че неслучайно Митко бе обявен за най-добрия български композитор на филмова музика.

Малко или много съм се учил от него, защото съм присъствал на всичко това, което е създадено и съм видял как се е случвало от нулата. Освен това съм работил с текстовете на Мишо Белчев, на Миряна Башева, на Георги Константинов, на Иля Велчев, на Маргарита Петкова, които са великолепни. До мен винаги е била като приятел Богдана Карадочева, която ме е съветвала за много неща. Между другото тя е достатъчно скромна, за да каже, че е автор и на текстове.

Богдана винаги казва „Аз съм текстописец, не съм поетеса“. Може би ще пропусна някои хора. Работил съм и с „Диана експрес“, и със „Сленг“, които са ми били акомпаниращи, бил съм и диригент на Бисер Киров, когато напуснах „Диана експрес“. Работил съм с най-различни музиканти. Все пак аз се занимавам от 2-3-ти клас с музика и съм учил пиано от малък. Майка ми беше певица в хор „България“, тя имаше и друга професия – инженер-химик.

Но съм имал възможност да слушам дори Борис Христов, когато е идвал да гастролира в България, и то в тези времена, когато Борис Христов не беше особено политически тачен в България. А всъщност той е един уникален бас от световна величина, на който до ден днешен се възхищават, тук няма миг колебание. След това бях приет в Консерваторията, специалност пиано. Всъщност аз не съм завършил пеене официално, така че не се водя певец, по-скоро съм пианист.

Но не съм чак толкова добър пианист, колкото исках да стана. Безспорно  всички тези години трупане на опит ти създават музикална култура и в този ред на мисли е хубаво по-младите хора да си седнат на дупетата и малко повече да учат, защото създаването на песничките, които дават илюзия, че са много елементарни, понякога изисква по-обширна музикална култура, за да можеш не просто да съчиниш нещо. Дори и да имаш талант, даден от Господ, трябва да знаеш как се аранжира, какъв текст да се сложи, от кого да го вземеш, трябва да имаш по-специфични познания, не само да попейваш.

Пеенето, моите уважения, никак не е лошо, но то е една част от нещата, много по-важно е да бъдеш музикант, за да можеш да създаваш музика в истинския смисъл на думата. Хубаво е, че всички тези млади хора така добре имитират световни певци и певици, но това нещо няма да им даде възможност да изскочат от малката сцена и да отидат на голямата. За да стъпят на голямата, те трябва да започнат да произвеждат тяхна музика, тогава те вече минават в друг коридор.

Давам един елементарен пример. По света има много хора, които пеят като Елтън Джон, даже може би някои от тях пеят дори по-добре, но Елтън Джон е измислил тази музика, това вече го променя като артист, а като хонорар цифрите стават с две, три нули повече.

- Вие сте от поколението български изпълнители с много гастроли в Русия, имали сте допир и с Алла Пугачова, и с Филип Киркоров, едни безспорни звезди там, разкажете ни малко повече за съвместната си работа и какво ви даде контактът с тях?
- О, разбира се. Аз познавам Алла дори преди да се ожени за Филип. С него се запознах по-късно. Бях на турне в Русия, мисля че в Москва, не помня точно. Така стана, че те ми услужиха с добра апаратура, защото точно в тази огромна зала, в която пях, имаше нужда от по-голямо количество апаратура. Тогава се запознах с Филип. Той беше още малък – 16-17-годишен, даже си спомням, че майка му го водеше за ръка.

Филип успя да пробие, а една от песните, с които проби е „Телефонна любов“. Много пъти руснаците ми казваха „Это наш“, аз им отговарях „Не е ваше. Тя е българска песен“ (б.р. смее се). Руснаците обичат да казват, че всичко е тяхно, но това е вид национализъм, което при нас определено отсъства, даже обратното изобщо не сме националисти. Нека да не бъдем крайни, но ми се струва, че всяка една нация трябва да се себеуважава, за да може да я уважават и по света.

Между другото с Алла Пугачова ни предложиха да играем в един филм, да бъдем едва ли не като любовници,   трябваше да играем, че аз я харесвам и непрекъснато я издирвам. Това не се осъществи обаче. След това двамата бяхме водещи на новогодишна програма по БНТ, което за мен беше трудничко, защото нямах толкова опит. Тя от своя страна се е занимавала и с режисура, телевизионер е, и е по-запозната с тази материя. Последно се видяхме с Алла на концерта й в НДК.

Веднага след него ни прие с Богдана. Почти никой друг не беше приет от нея. Видяхме се, въпреки че беше изморена от концерта. А с Филип се чувам често. Той остана много земен, скромен, въпреки че е тотална звезда в Русия. Това не ме учудва, защото докато работех в няколко източногермански телевизии, имах шанса да бъда на една сцена наистина със световни звезди. Ние не само снимахме, а живеехме заедно по седмица, заедно се хранехме, заедно пътувахме.

Оказа се, че тези, които наистина са големи, са изключително готини като хора, не се правят на нещо повече от другите. Обикновено „по-малките“ артисти са тези, които се правят на велики и играят театри – имат бодигардове, разхождат се с много кучета и т.н. Това е логично, големите артисти няма на какво да се правят, защото те са големи, излишен е целият този водевил, който се разиграва в салона. В това отношение имам някакъв опит. Било ми е много интересно и от всичко това съм се учил.

Когато живееш с такива хора, ти придобиваш един вид имунитет – да не бъдеш велик. Виждаме, че и някои от нашите политици, когато мине известно време, царедворците така ги помпат, че са звезди, че те изведнъж стават много различни от това, което са били в началото. Това заболяване ми е било винаги малко смешно. Както казваше Тончо Русев – „Това е началото на края“. В момента, в който много си повярваш, играеш вече друг театър.

- Вече години наред Вие влизате в домовете на българите в навечерието на Нова година и сте неизменна част от техния празник, нещо повече за края на 2021 година взехте участие в новогодишните програми на всички водещи медии. Бихте ли ни разкрили нещо от кухнята, какви бяха емоциите по време на снимките и с какво изненадахте почитателите си?
- Аз бях и в „Шоуто на Рачков“ по Нова телевизия, и в новогодишните програми на bTV и БНТ, изобщо много снимах. Най-смешното, което ми роди главата, обадих се на Рачков и му казах – „Искаш ли да се направим на маймуни“, той отговори „Веднага съм готов за тебе“. Изкопах една песен от 80-те, която съм снимал един, единствен път в едно шоу на Хачо Бояджиев, което се казваше „Новогодишен карнавал“.

Снимахме в Киноцентъра и тичахме по едни ръкави с „Пантомима“ - та на Вельо Горанов, като всички около мен имитираха точно това движение, което аз правя и беше много смешно. Искаше ми се да възстановя някоя стара песен и така, реализирахме го заедно с балета на шоуто „Като две капки вода“. Те също са много готини. Направихме го с Рачков, като аз, Рачков и Рафи сме облечени еднакво, пеем и танцуваме. Беше много забавно.

От друга страна тази песен я изпълних и с балет „Веда джуниър“ по БНТ. Все пак аз вече съм човек на 71,  и операторите, част от които познавам от млади и вече са на стабилна възраст, не са първа младост, изведнъж станаха и започнаха да пляскат, гледайки ме как подскачам с балета. За младите е инетресно, защото не са свикнали да ме виждат в тази светлина и не ме познават по този начин.

Дори балерините от „Фънки Мънки“ дойдоха и ми казаха „Ама вие имате много добра двигателна култура“, аз им отвърнах „Чакайте, аз съм работил това нещо много години“. Действително аз съм подскачал много години наред с професионални балети, включително „Арабеск“. Може би това ми помогна и в Русия, и в Германия, и естествено в България. Все пак по онова време повечето български певци и певици бяха по-статични, бяха по-обрани.

В това отношение аз за първи път разчупих нещата. Сложих и прословутите кецове с Косьо от „Тангра“, където също работих, бях пианист. След това работих за телевизионната Евровизия в Белгия. Оттам за ужас на музикалните редактори си купих обица. Беше голям проблем дали съм махнал обицата, дали съм махнал кецовете. Без да искам въведох модата с кецовете не само в България, а и в Русия. Младите не могат да знаят това нещо, което е нормално.

Общо взето бях така по-движещ се певец и това ми помогна донякъде. Даже в момента, като говоря с Вас, си давам тази равносметка. Това ми помогна, защото дори в Русия певците бяха по-статични. Там се пее в много грамадни зали, минимумът е 7 – 8 хиляди души. Големи са мащабите и съм търчал между редовете непрекъснато по време на концерти. Все пак това сигурно е правило някакво впечатление на хората и според мен е една от причините да бъда харесван.

- Да очакват ли почитателите Ви нови песни през новата 2022 година?
- С удоволствие. Аз не съм от най-производителните изпълнители и една от причините е точно това, което казах в началото на разговора. В България човек не е необходимо много да произвежда, защото това състезание да ходиш по музикални редактори, да се молиш на музикални предавания да те въртят или да плащаш, ми е много чуждо. И не се правя на горд, но аз не съм го правил, когато съм бил на 20 години, не съм го правил на 30 и 40 години, много ми е късно на 70 години да се променям като характер.

Просто нашето поколение възприемаше по друг начин лансирането на музиката и това е една от причините аз да не правя толкова често български песни. Последната е от филма на проф. Иван Ничев. Музиката е на Стефан. Казва се „На случайна гара“, а премиерата на филма беше миналата година. Междудругото въпреки, че песента няма видеоклип, кой знае каква реклама, аз я пея винаги по участия, и хората я научиха. Може би единствено БГ радио я завъртя, но по другите радиостанции не съм я чувал.

Въпреки всичко, когато една песен е хубава, тя си проправя път, малко по-бавно става. При мен така стана и със „След края на света“. Доста от моите песни, които станаха популярни през последните 10 години и продължават да се въртят и да се харесват, имаха трудно начало, защото не е музиката, която радиата денонощно въртят. За сметка на това малко от тази музика остава във времето.

- Вие носите името Васил и на 1 януари имате имен ден, на кого сте кръстен и гордеете ли с това име, как обикновено отбелязвате празника?
-Ами аз не съм много, много запознат с това. По принцип майка ми се е разделила с баща ми, когато съм бил на 1-2 години и нещата не са ми били ясни на кого точно съм кръстен. С Васа Ганчева, Бог да я прости, години наред празнувахме при нея Васильовден и сме имали много хубави имени дни. Васильовден се отбелязваше на 14 януари по стар стил и аз закачих от това време.

Това е последният от многото имени дни през януари, изредили са се Йорданов ден, Иванов ден, всичките празници са минали. Тогава, като по-малък съм го празнувал, сега малко сме ощетени, защото общо взето хората след полунощ на 31 декември не са много трезви, което е нормално и изведнъж започва нашият празник, и двете неща Нова година и Васильовден се сливат абсолютно. Затова през последните години почти не съм го празнувал. Вярно е, че идват, поздравяват ме, но не го усещам като празник, защото Нова година надделява над Васильовден.

- Какво ще пожелаете на българите?
- Нека да си пожелаем това, което си желае светът – първо здраве, защото за съжаление светът загуби много хора, което е изключителна трагедия за много семейства. Дано да се намери начин тази пандемия да бъде укротена! Дано да бъдем малко по-добри и по-човеци, и малко повече да се себеуважаваме като нация, защото ако ние не го правим, няма кой да го направи, така че малко повече да бъдем българи!