Василаки Попович - големият радетел за отстояване на българщината

Характерно е още и това, че и родените оттатък Дунава преселници от Българско в огромното си мнозинство съхраняват българския си дух и настроение и стават активни участници в националноосвободителното движение. И не е случайно, че стотици и повече емигранти намират място в пантеона на възрожденците и с удовлетворение се запознаваме с имената им с българската възрожденска интелигенция, литература и книжнина.

Един от тях е Васил (малкото му име срещаме и като Василаки) Николаев Попович, роден на 18 октомври 1832/3 г. в Браила в търговско семейство, преселници от Ямбол. 

По рождение - румънец, по дух и самочувствие с българска кръв 

“Късметът” му е, че се е пръкнал на белия свят в будното крайдунавско селище Браила, второто след Букурещ като център за изява на активистите български емигранти. В селището се учредява Българското книжовно дружество (дн. БАН), градът, в който е създадено Человеколюбиво братство, организирано се защитава черковният въпрос, общината поддържа българските студенти, най-първо по старината си и по уредбата българско училище с активно училищно настоятелство. С Браила е свързана и появата на първия български вестник “Българска пчела”. С името на Браила е свързано и присъствието с разнопосочни изяви на Г.С. Раковски, Христо Ботев, Добри Войников, Ст. Берон, Н. Ценов, Д. Паничков, К. Попов, Ангелаки Савич и др. 

В тази Браила Васил Попович е възпитаник на местното българско училище, след което през 1851 г. продължава образованието си във Втора Киевска гимназия, през 1856 г. постъпва в Историко-филологическия факултет на Киевския университет “Св. Владимир”. С поглед към бъдещето като деец на научния фронт, в 1858 г. 25-годишният В. Попович се прехвърля в същия факултет на Московския университет, където до 1861 г. следва литература. Тук той се обучава като стипендиант на Иван Денкоглу и граф А. С. Уваров. В Москва се сближава с Л. Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев, Райко Жинзифов и други сънародници. Освен с посочените негови български колеги в Москва Попович влиза в контакт с дейците в Българското дружество “Братски труд”, където между другото се включва в редактирането на списанието, носещо името на самата формация. Изданието, в което присъства и като автор на свои стихотворения и други публикации.


Попович е сред основателите на БАН

Поетичният изказ е като сигнал, че изпод перото му ще се родят и други литературни творби. И не закъснява! Впрочем с перото, като активен сътрудник, става автор във в. “Българска пчела”, в. “Пътник”, “Македония”, “Право”, сп. “Читалице”, а като член на Българското книжовно дружество с впечатляваща компетентност споделя своите позиции по актуални проблеми във ведомственото издание “Периодично списание”. С високо признание е присъствието му в образователната система, където 

като високоподготвен педагог е с името на уважаван учител 

в Болградската гимназия (1861-1865 г.) по български, френски език и геометрия. В Браила е учител частно и в училището през 1865 г., от 1872 г. до 1874 г. във Велес. И в Града на тепетата учителства от 1874 г. до 1877 г.

В първите години след Освобождението от 1879 г. до 1884 г. е учител във Военното училище в София. През 1881 г. Попович е учител по български език на княз Александър Батенберг. Предишната 1880 г. е избран в Добруджа за народен представител във Второто обикновено народно събрание. В свободна България с култура, талант и възможности той се реализира в различни направления. Предпоставка последователно да му гласуват доверие като член на учебния съвет при МНП (1883 г.), училищен инспектор в Самоков (1889-1891 г.). Въоръжен с дълбока изкуствоведческа култура, той влиза в професионална полемика с Николай Павлович, като автор на картина за хан Аспарух. В широк план влиза в диалог с професионалните художници по гражданския смисъл на изобразителното изкуство, естетическите принципи, валидни за актуалната светска българска живопис. Силата му не е само в теоретичната страна на изкуството. Като автор на пейзажи, портрети и рисунки, на практика включвайки се във възрожденската панорама, 

отстоява светския си поглед върху изобразителното изкуство

Зареден със солидна теоретическа подготовка, Василаки Попович, застъпващ гледищата на “Младите” преди Освобождението, оправдава доверието, което му гласуват по какъвто и да е проблем. 
Доказва се като продуктивен строител на съвременна България, за което говорят отличията, с които е удостоен - ордените “Св. Александър” IV степен (1884) и “Св. Станислав” III степен. И още! За приноса му като сторонник на българщината говори и присъствието му в трите Енциклопедии на Българската възрожденска интелигенция, литература и книжнина. Умира на 7 август 1897 г.

Из първата детска стихосбирка 

Василаки Попович е автор на първата българска детска стихосбирка “Детска гусла” (1880 г.). Типичен за него е афинитетът към природата като поетически обект. Творбите му “Пролет” и “Цвете мило, цвете красно” получават и мелодия, като стават много популярни училищни песни.
Ето няколко куплета от едно от най-известните му стихотворения, което може би по-старите ни читатели ще си спомнят, че са учили някога.
 
Христо ЦЕКОВ
/вестник "Над 55"/