Венци Мартинов разкри какво е получил от Тодор Живков

Венцислав Николаев Мартинов е роден на 9 януари 1959 година в София. Хуморист-имитатор, режисьор и продуцент, автор на текстове за поп песни и телевизионни сценарии. Завършил е ВИИ “Карл Маркс”, специалност “Счетоводна отчетност”, и Института за театър, музика и кинематография “Николай Черкасов” (Санкт Петербург, Русия) - специалност “Естрадна и телевизионна режисура”. Като продуцент създава серия от хумористични албуми и телевизионни предавания “Усмивките на Венци, включваща най-популярните български народни хумористи. Автор е на много текстове за поп песни, изпълнявани от дует “Ритон”, Мими Иванова и Развигор Попов, Богдан Томов, Георги Христов, Нели Рангелова, Васил Петров, Деян и Бойко Неделчеви, група „Трик”, Катя Близнакова, Райко Кирилов, Руми Бисерова, Диана Дафова.

- Г- Мартинов, защо избрахте икономиката, тази специалност не е ли твърде далеч от вашите таланти? 
- Защото се кандидатстваше с география, а тя беше любимият ми предмет. От малък пътувах с „Бодра смяна” и познавах отлично България. Беше ми като на длан. На изпита по география изкарах 5,25 и ме приеха трети в специалността „Счетоводство”. 

- Докато сте учили, сигурно сте се надявали като завършите, да станете поне главен счетоводител на някой завод.
- Примерно. Нещо такова. Следването ми вървеше криво-ляво. Бях съвестен студент и си вземах редовно изпитите. Иван Костов, бъдещият премиер на страната, ми преподаваше политикономия на капитализма. Изключително строг. Много ни плашеше. Стриктен човек. При него имам много добър пет, което говори, че ме е оценил по достойнство. Наблюдавал съм го през годините, виждах, че се е стреми нагоре, така че не ме изненада, че стана политик и премиер. 

- А защо вие не станахте главен счетоводител? Кой ви попречи?
- Още тогава в главата ми се въртеше нещо, което обичах от дете - естрадата. Имитирах Емил Димитров, Бисер Киров, Боян Иванов, Петър Чернев, „Тоника”. Всички. Приятелите страхотно ми се удивляваха. Предричаха ми много голямо бъдеще. Казваха, че ще стане нещо от мен.

- Счетоводител...
- Не. Стига с това „счетоводител”... В института имаше фестивал на художествената самодейност. Колегите ме амбицираха да направя някакъв номер. Направих два: изпях песента „Два са бора ред по редом расли” в различни разновидности - като оперен певец, фолклористка, Емил Димитров... После имитирах предавания на българското радио. Тези номера се задържаха на сцената десет години. Нямаше нужда от корекции. Те ме хранеха. 

- Как успяхте да надскочите самодейността?
- Случайно. Някой беше казал на големия наш сатирик Димитър Керелезов за мен. Той ме покани с някаква група млади певци да мислим за концерт. После ме заведе в ресторант „Спортна среща”. „Ще излезеш да повеселиш хората”, каза ми. Водещ на програмата бе младият Данчо Стълбицата /музикалният редактор от БНР Йордан Георгиев - б.а. /. Правя си аз номерата, по едно време забелязвам, че влязоха Мими Иванова и Розвигор Попов. Мими почти се качи на сцената, гледаше ме много особено. Притесних се. Успехът ми беше голям. Тогава Развигор ми каза: „Утре тръгваме на турне и нямаме хуморист”. Така се качих на професионалната сцена. После за мен чули Стефка Берова и Йордан Марчинков. Тръгнах и с тях. Не се познавахме, но явно не съм им внушавал голямо доверие, защото на първия концерт застанаха зад кулисите, за да ме гледат. Притесняваха се да не ги проваля. 

- През 1980 година ставате висшист. Вземате дипломата. И после...
- Трябваше да отивам войник. Оставаха дни, връщах се от някакво участие, рейсът се движеше по булевард „9 септември”, сега „Цар Борис”, където е Главното управление на строителните войски. Отидох да питам търсят ли артисти. За мой късмет в този момент имаше изпит за попълване на естрадния състав. Явих се пред комисията. Никого не познавах. Прослушаха ме за хорист. Пея добре, но явно не им трябвах. После показах номерата си. Те започнаха да се радват, да се смеят и ме приеха в ансамбъла. За две години имам 300 концерта. Играл съм пред министри, членове на политбюро и пред затворници. В ротата служеха още композиторът Краси Гюлмезов, музикантите Христо Йоцов, Васко Пармаков и Мишо Грозданов. Свърших редовната казарма и подадох молба да остана на щат в ансамбъла. След няколко дни ми казаха, че това е невъзможно, защото не съм одобрен от ВКР-то /военното контраразузнаване/. Изненадах се. Бях кротък човек. Не съм имал никакви провинения. Тогава чрез мой приятел от Твърдица, чийто чичо беше генерал, разбрах истината. Оказа се, че в края на четиридесетте години леля ми имала контакти с чужденци. Тя беше завършила американския колеж, а тогава американците ни бяха съюзници. Както и сега. И четиридесет години по-късно всичко това се помнеше. 

- Как приехте този отказ? Много ли се отчаяхте?
- Сега си мисля, че може би ми направиха добро. Тръгнах моментално по турнета с всички най-големи наши артисти. 


В  детския театрален състав

- Какво разбрахте за себе си през тези години? Как се оценяше работата ви?
- В националното радио се честваше петдесетата годишнина на Вили Казасян. Там бяха брат му Еди и снаха му Лея Иванова. Тогава тя ми каза, че ми предстои бляскаво бъдеще. Много ме радваха тези оценки, още повече че ми го казваха хора, чийто живот е минал на сцената. Хуморът винаги е бил номер 1 за мен. Дори преди личния ми живот. Сцената е най-важното нещо. Правя всичко с любов. 

- Вие сте артист. Имате програма, имитирате добре, ставате известен. Не помислихте ли да влезете в театъра, да изиграете Ромео, Отело, Големанов?
- Веднага искам да изясня нещо. Още в началото разбрах, че това, което правя, е специфично. Малко хора владеят такъв тип изкуство. Разбрах, че в тогавашния Съветски съюз има специалност естрадно изкуство. В България нямаше. През 1987 година обявиха две места за естрадна режисура. Кандидатствах успешно и отидох в Института по театър, музика и кинематография „Николай Черкасов” Ленинград /днес Санкт Петербург/. Учих пет години задочно. Беше ми много интересно да гледам големите руски артисти. Бяха много напред. Имаха традиции в естрадата.

- Имате две дипломи за висше образование. Послужиха ли ви за нещо?
- Не, и двете си седят. Съхраняват се. Знанията, които съм получил, ползвам за себе си. Не станах Ромео, защото отрано прецених, че имам други способности, друга мисия. И я следвам вече четиридесет години. Имаше период, когато записите с концертните ми изпълнения се продаваха нелегално. Едно момче, директор на хотел, например ми каза, че е израснал с моята касетка и за да я има, дал цял велосипед. Толкова. До телевизията не можех да стигна: там бяха народните артисти, героите на труда, многомашинничките и знатните строители. Мой състудент беше синът на големия телевизионен режисьор Алберт Анжел. Благодарение на това през 1980 г. ме взеха за водещ на поздравително предаване за Деня на овцевъда. Бях много горд. По-късно играх в два телевизионни сериала. Пак е приятно. Склонен съм да продължа.

- Идва фаталната дата 10 ноември 1989 година. Какво ви се случи после?
- Същия ден бях на почивка в Хисаря. Много обичам този град. Там лекувам камъните и пясъците, които се натрупват в бъбреците ми. Тогава чух за свалянето на Тодор Живков. Два дни след това имах участие в бар „Луна” в град Бяла и за първи път проговорих с неговия глас: Уважаеми другарки и другари... Скъпи съотечественици... Залата се срина от смях. Цяла реч измислих. Започнаха да го имитират и Звезделин Минков, и Шкумбата.

- С които се конкурирате.
- Отдавна съм забравил за тези неща.


Снима се филм: Дидо Мачев /вляво/ и Венци Мартинов /седнал/

- Не се ли страхувахте?
- Леко да. И преди това съм го имитирал, но пред приятели. Имитацията ми е добронамерена. Ефектът беше позитивен. Тодор Живков ме чувал по радиото и виждал по телевизията. На два-три пъти ми е пращал поздрави по колеги. Една песен, изпята с неговия глас, стана хит. Започнах да имитирам и други политици: Александър Лилов, Димитър Попов, Пирински, Петър Слабаков, депутатите.

- Те са омръзнали на народа, той не ги обича, а когато вие ги имитирате, им се радва. Как си го обяснявате?
- Моите имитации са шаржове. Напипвам грешките на човека, когото имитирам, хората са доволни, че се бъзикам с него, и се разтоварват. Последният ми герой е новият министър-председател проф. Герджиков.

- А президентът?
- Той е твърде сериозен и стегнат. Но като се заслуша човек, ще намери за какво да се хване.

- Имитирате ли чужденци?
- Не, аз съм български хуморист-националист. 

- Съжалявате ли, че не се срещнахте с Тодор Живков?
- Не, защото още пазя неприязън от някои неща от миналото. Знам факти, които карат човек сериозно да се замисли. Живков е бил един от първите директори на народната милиция и това не може да се забрави.

- Казвате, че ако се бяхте родили в Италия, бихте желали да станете оперен певец, в Англия - футболист от националния отбор, разочарован ли сте, че сте се родили в България и сте станали хуморист?
- Не, аз съм обречен на това. Във военната ми книжка на страницата, на която пише специалността, не е отбелязано водолаз, артилерист, командос, а младши сержант хуморист-имитатор. Аз съм единствен в българската армия. Това е съдба.

- По-трудно ли е да накараш хората да се смеят сега?
- В последно време наистина е така. Животът не е лек. Много мъчно ми става, като обикалям българските села. Преди години читалищата кипяха от живот, сега са пусти, няма и следа от онази възторжена публика, която гореше от желание да ни види. 



- Случвало ли ви се е да разплачете някого?
- От сцената не. Там предизвиквам само смях. Мен може да ме разплаче лошо отношение, загуба на близки, но като цяло съм позитивен. Харесвам духа на еврейския народ, който не губи чувството си за хумор и в най-тежки моменти.

- Колко години можете да си изкарвате хляба с имитация?
- Докато има жив човек, който познава тези, когото имитирам, ще имам работа. Значи още много. Ще се наложи отново да прочитам трудовете на Тато. Между другото, един западен журналист го попитал: „Др. Живков, вярно ли е, че сте написали 42 тома литература”. „Не е лъжа, отвърнал Първия. - Обаче самата истина е, че тези томове нито съм ги писал, нито съм ги чел, ха-ха-ха...”

- Жените не ви ли се обиждат, че в ценностната си система ги нареждате след хумора?
- Аз съм щастлив самотник след десет години брак с Катя Близнакова и още 14 съвместен живот с една друга девойка. Така станаха нещата...

 - След такъв стаж какво разбрахте за жените? 
- Че нищо не съм разбрал, но като всеки човек съм отворен за новости. Още повече че вече имам опита на гърмения заек. Дамската компания ми е приятна и вярвам, че ще открия човека, с когото за изживея останалите години от живота си.

- Каква трябва да бъде тя? 
- И аз се чудя вече, но номер едно е да има...

- Големи гърди...
- Да, това е добре казано. Двама души, за да се обичат и изградят идеален брак, трябва да имат пет любими ястия. Това значи, че следващата ми жена трябва да обича: пиле, телешко варено, агнешко печено, крем-карамел и бира. Вегетарианките нямат никакъв шанс.
Закуска, кафе, бира, една ракия, обед, още две бири, следобедна закуска, още една бира, вечеря, още една ракия и накрая среднощна закуска с малка бира.

Интервю на Исак ГОЗЕС