Вестникарска статия скарва Тончо Русев и Дамян Дамянов

Тези дни ефирът се залива от хубава музика. Толкова много любими български песни не са звучали по родните канали никога. Може би защото няма друг от родните талантливи композитори, който да е написал толкова шлагери колкото Тончо Русев. Едва ли има известен наш поппевец, който да не е тръгнал или поне изпял през кариерата си негова песен. Милиони са българите, които са се срещнали, изиграли първия танц, залюбили, създали деца, посрещнали внуци, докато слушат „Панаири“, „Телефонна любов“, „Може би“, „Топъл дъжд“, „Горчиво вино“. Никой, дори тийнейджър, докато припява някои тези хитове, не се пита на колко години са те. Защото те сякаш са писани днес не само заради звученето, но и защото са си останали вечно живи.

Ето го първия диск, който съм имал някога. На обложката пише: „Ти сън ли си...”, Тончо Русев“. И посвещение: „От сърце...”. Годината е 1995. 

- Ама аз нямам уредба - казах притеснено. 

- Ще имаш - отвърна ми маестрото. 

Не бях много сигурен. Напротив, бях сигурен, че никога няма да имам. А днес дискът вече се изтърка от слушане. Защото когато човек иска да се зарадва, утеши, поплаче, разнежи или стане по-добър, „хапчето“ е да пусне песен на Тончо. Милиони са го правили. Още повече ще го правят занапред. И точно затова Тончо Русев е един голям щастливец. Защото цял живот той е създавал нещо, което ще се окаже безсмъртно. Това е неговата божествена музика, за която без съмнение е имал благословията свише. От кратките му разговори с Господ на нотните му листа са се изписвали мелодиите на: „Остаряваме бавно“, „За теб, Българийо“,  „Обещай ми любов“.


Последната си песен Тончо посвети на съпругата си

Беше един от последните „Златен Орфей“. В памет на създателя на фестивала Генко Генков на сцената на Летния театър в Слънчев бряг Йорданка Христова изпълняваше песента „Чудакът“. И музиката, и текстът трогваха до сълзи. Успехът беше невероятен. После Точно разказваше, че за времето, за което стигнал от телефона, по който поетът Ваньо Вълчев му продиктувал стиховете, до пианото музиката вече звучала в главата му. След това само я записал. Ето за тази приказка с Бога става въпрос. 

Десет дни не достигнаха на Тончо Русев да навърши 86. Тръгна си като академик. Или по-точно като цяла академия. Противно на това, което се казва в една от песните му, той не само че не остаря бавно, но не остаря въобще. Душата му остана млада. 

Днес в тетрадките на Тончо Русев има доста над хиляда песни. Любителите на сложните формули изчисляват,  че ако някой върл негов почитател иска да ги чуе всичките накуп, ще му трябват пет денонощия. Сигурно ще има хора, които ще го направят. Защото в тези сто и двадесет часа те, наред с музиката, ще чуят гласовете на всички най-големи български попизпълнители и стихове от велики български поети.

Където и да ходи по света, Тончо Русев си остана бургазлия. Детето, израснало край морето, загледано в отминаващите залези и кораби и мечтаещо да стане капитан. Покрай духовата училищна музика просвирва. Харесва флигорната, но в школския оркестър такъв инструмент няма. Баща му също вдига рамене, заплатата му на локомотивен машинист не стига за такива луксове. Щом слезел от влака Руси Тончев, отмивал въглищните сажди от лицето и ръцете си и грабвал акордеона и мандолината. В крайна сметка музикантското му сърце не изтраяло, размекнало се от настойчивостта на сина си, в резултат на което се разделил с красивия си любим часовник, а домашният оркестър се допълнил с тромпет. 

Може би повлиян от старата истина, че музикант къща не храни, Тончо се готвел да стане химик, а защо пък не хидроинженер. Това са все сериозни професии. Мастити бургаски музиканти, които вече добре познавали свирнята му, обаче били категорично против. Такъв талант не трябва да се пропилява. Още повече че за година като заводски шлосер той успява да изгради към фабриката оркестър от 60 души. 

 Комисията, която приема студентите в Музикалната академия, в първия момент е озадачена от изпълнението на младия кандидат. То е блестящо, но може би е станало случайно. Настояват да го повтори. Удивени са от таланта му. Наесен да си тук - казват му. И само Тончо си знае, че за да постигне това съвършенство в изсвирването на сюитата „Карнавал във Венеция“ на американския джазмен Хари Джеймс, най-много му е помогнал учителят му - талантлив циганин и господ на флигорната.

Тончо е блестящ тромпетист по мнението на много негови колеги, най-добрият в България тогава Но никога славата не е замъглявала  съзнанието му. Той цени таланта на другите и винаги с особено уважение разказваше за срещите си с колегите, силно повлияли на живота му. 

Безспорно на първо място е доайенът на българската забавна музика Йосиф Цанков. Три дни преди обещаната среща с него бургазлията не спал. Когато се запознали, Тончо бил толкова впечатлен и обсебен, че започнал да му подражава във всичко: дори станал филателист. 



Незабравимо е и времето, в което Тончо е солист на оркестъра на Сатиричния театър. Всяка вечер салонът се пука по шевовете. На сцената са едни от най-талантливите актьори на България. Постановките имат огромен успех. И тук стигаме до случката, която маестрото разказваше с особено вълнение: 

Една вечер неочаквано токът в залата угасва. Това не е предвидено в сценария. Настъпва пълен мрак. В тъмнината музикантите не виждат нотите си и постепенно инструментите им замлъкват. И точно тогава - разказваше Тончо - в умълчалата се зала продължава да се носи нежната песен на една цигулка. Тя е в ръцете на чародея Александър Николов. Само той не спира.

 Днес виртуозният цигулар седи изваян от бронз в двора на музикалната академия в родния му град Пловдив. А тогава той е изпратен в Лагера в Ловеч. Никой не го познава. Милиционерите знаят само, че е цигулар. Значи трябва най-напред да му счупят пръстите, никога повече да не свири. Така и става. А часове по-късно Сашо Сладура вече е мъртъв.



По покана на Морис Аладжем и заради любовта си към джаза Тончо изоставя топлото място на оркестрант в Сатиричния и се качва да свири в ресторант „Копитото“. После двамата приятели са сред основателите на оркестрите „Балкантон“ на „Българското радио” и други формации.

Когато новата млада вълна талантливи музиканти нахлува, Тончо Русев прибира лъскавия си инструмент завинаги. Той остава само ценна реликва.

С едно почукване на вратата на големия поет Дамян Дамянов започва вторият етап от живота му. В нея той е на пианото, а пред него е нотният лист. Първата обща песен е по стихотворението „Звезди“. Изпява я Георги Кордов и тя става хит. И преди това тромпетистът е правил плахи, тайни опити в композирането, но не е имал кураж да ги представя пред повече хора. Актьорите от Сатирата тогава - другият бургазлия Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Енчо Багаров, му дават кураж. „Осемнадесетгодишните” пък е първата песен на тандема Дамян, Тончо и блестящата Лили Иванова. Ражда се един тандем, който дълги години ще диктува модата в българската попмузика. Тримата записват повече от сто песни, които се пеят не само в цяла България, но и в Русия и другите социалистически страни. „Панаири” печели награда в Токио, прави фурор в Рио де Жанейро, радва се на грандиозен успех. И точно когато триото е на върха, когато милиони с нетърпение очакват всяка нова песен, настъпва разривът. Едно голямо приятелство рухва за миг. Композиторът вече няма да носи на ръце поета из разцъфналите витошки поляни. Дамян пита Ванга дали ще се сдобрят. Всеки от големите таланти има своя версия и свое оправдание за случилото се. Общото в твърденията е, че една зимна нощ Дамян дал на Тончо Русев една статия, която имал намерение да публикува. В нея той наричал българската естрадна музика битпазар. Ако ти отпечаташ това, зачеркни ме от приятелите си - отсякъл композиторът. - Не може да се плюе една музика, призната по цял свят. На другия ден - 13 януари 1982 година, статията „Песен или битпазар” излиза в „Работническо дело” . В тази война на световете Лили Иванова застава на страната на Дамян Дамянов. През годините Тончо Русев написва за нея още няколко хита, но по стихове на други поети. Една от тях е красивата „Не всичко е пари, приятелю“ по текст на Михаил Белчев.

Маестрото умря от задух