Академик Марин Кадиев е председател на Съюза на независимите български писатели, дългогодишен преподавател по „Методика на литературното обучение” в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Зад гърба му има над 10 000 премиери на книги. Два столични вестника му предлагат да го номинират за книгата „Рекордите на Гинес”, но той категорично отказва. Единствен от родните творци е удостоен с честта да предложи български писатели, достойни за Нобеловата награда за литература. И то за трети път. Роден е преди 78 години в с. Душево, Севлиевска община.
- Господин Кадиев,  били ли сте приятели с анатемосания Георги Марков?  
- Много млад се запознах с белетриста Илия Волен, който стана моят Вергилий в литературата, а като студент се срещнахме с Георги Марков-Джери, с когото имахме трайно приятелство до бягството му в чужбина. Въпреки дългогодишното ми общуване с много известни български писатели, тези двамата майстори на перото оказаха неотразимо въздействие върху изграждането ми като литератор. А Владимир Василев  срещнах при Илия Волен, който работеше в издателство „Български писател”. Един достолепен българин, не много приказлив, но винаги точен и конкретен, когато коментира книги и писатели. Толкова точен и блестящ, че никой не се наемаше да му противоречи.


Академик Марин Кадиев

- В навечерието сме на  55-годишнината от неговата смърт, какво си спомняте още за него?
- Беше през 1963 година. Пресата и радиото гърмяха, разобличавайки предателя-дипломат Иван-Асен Георгиев, имаше предаване и по телевизията. Една вечер Георги Марков ме заведе в дома на писателя Богомил Нонев, тогава главен редактор на списание „Наша родина”, с когото бяха много добри приятели. Той имаше ролков магнетофон и до късно вечерта слушахме „Бийтълс”-ите. Нонев ни показа няколко писма от Владимир Василев  до него, написани със зелено мастило. Литературният критик съветваше Нонев да сътрудничи на списание „Златорог”. След два или три дни с Джери бяхме в ресторанта на СБЖ и при нас дойде Богомил Нонев, който ни съобщи скръбната вест: „Починал е Владимир Василев”. Помоли ни с Марков да отидем на погребението. По-късно след обяд тримата се качихме в колата на Георги Марков – „Москвич-408”,  и тръгнахме за гробището в Орландовци. Беше много студено време, прехвърчаха ледени снежинки, сякаш над нас се сипеше скреж. Джери се превиваше под напора на вятъра и се загръщаше със зеленото си пардесю, Нонев беше облякъл дебела полушуба, а аз мръзнех в изтърканото си студентско палто. Тогава бях в пети курс „Българска филология”. 

- Сигурно е имало много хора? 
- Уви! Имаше само две малки групички хора, разположени от двете страни на ковчега, и някак си отдалечени от него. Цареше тягостна тишина, никакъв говор, необичайно безмълвие и неопределена тревожност. Дори долових някаква плахост, страх в очите на тези, които бяха край ковчега. Някои от тези хора, които не познавах, тревожно се озъртаха сякаш чакаха някого, който не идваше. Но сред тях имаше и познати лица: Серафим Северняк, Симеон Султанов, Тончо Жечев, Иван Радоев, а най-отпред бяха Ангел Каралийчев, Константин Константинов и Никола Фурнаджиев. Свещеникът наруши тягостното и ледено мълчание, като пропя някаква провлечена молитва. До него се появи възрастна жена, която даде знак и гробарите пуснаха ковчега в гроба. Всичко стана толкова бързо – нямаше слово, не се чуваха нито думи, нито плач. Наистина настъпи  гробна тишина – злокобна и зловеща. Никога повече не съм изпитвал такова тягостно, помрачаващо усещане, че това, което става, е отвратително и жестоко. 

- Добре, че такива неприятни неща се забравят с годините!  
- Не, не се забравят. Особено когато някой реши да ги използва за своя имидж. Няколко десетилетия след това злощастно погребение прочетох спомените за него от няколко наши мастити писатели. Спомените им обаче са толкова противоречиви, че аз не съм престанал да се питам дали сетивата ми изневеряват, сънувам ли или някои хора наистина нямат добра памет.

- За какво говорите?
- Първо за това колко души са присъствали на погребението? Тончо Жечев твърди, че са били десетина, Богомил Нонев, с когото бяхме заедно – рамо до рамо, говори неопределено – 10 – 20 човека. Върбан Стаматов заявява, че са били 50 души, а Борис Делчев е категоричен „…около 25 – 30 души”, която цифра, според мен, е най-вярната. По-важно е другото – литературният критик е помагал на стотици млади творци да намерят верния път, но като мъртъв той вече не им е нужен и защо да мръзнат край ковчега му.

- Имало е спорове в пресата кои творци са били и кои не на погребението, така ли е?
- Да, така е! Тук нещата са толкова абсурдни и не знам дали има смисъл да ги коментирам.

- И все пак?
- Например, как може Тончо Жечев да не види Иван Радоев, стоял през цялото време до него, и да пише в своя публикация, че не е присъствал? Или да не спомене имената на Каралийчев,  Фурнаджиев и Константинов, които са били пред очите му? Борис Делчев пък пише, че Илия Волен е бил на погребението, а той е бил болен, Климент Цачев, в своя публикация уверява, че Каралийчев и Фурнаджиев били на почивка в Хисар и не могли да присъстват на церемонията, а те бяха най-отпред до ковчега…Вероятно образите са избледнели в паметта на тези хора, но това не значи, че трябва да утвърждават неверни неща. Сега от дистанцията на времето всичко около това срамно погребение на големия Владимир Василев е изяснено. От ЦК на БКП е имало забрана да не се съобщава за смъртта му, да не се публикува некролог, да не се произнася надгробно слово и да не се разгласяват подробности по погребението, за да не се събират много хора. Над това погребение наистина витаеше страхът. Страхът за работата, за насъщния хляб и най-вече някой да не бъде обвинен за привърженик на списание „Златорог”, в което „се пропагандира буржоазна идеология и формализъм в литературата”. Това е истинският тоталитаризъм, през който мина и българската литература, но не успя да помрачи монументалното литературно дело на един от най-добрите литературни критици на България, забранен в България за много години. Но той беше и си остава уникално литературно явление в българската духовност и литература. 

Едно интервю на Тодорка НИКОЛОВА