Владимир Зарев е роден на 5 октомври 1947 г. в София. Автор е на 17 книги. Сред най-четените са трилогията “Битието”, “Изходът” и “Законът”, “Хрътката срещу хрътката”, “Лето 1950”, “Поп Богомил и съвършенството на света”, романите “Разруха” и “Светове”. Син е на известния литературен критик акад. Пантелей Зарев и съпруг на поетесата Мирела Иванова.
- Г-н Зарев, продължавате в свой дух - 4 години след “Орлов мост” написахте роман за старостта - “Чудовището”, а вие пък изглеждате чудесно. Е, как става това?

 - Докато бях сравнително млад, на “жизненото поприще в средата”, изглеждах по-възрастен от годините си. Сега на 72 всички твърдят, че младея. Това навярно е така, защото продължавам да работя и най-важното, защото помислите, сърцето и умът ми са чисти. 

“Чудовището” не е роман за старостта, а за величието на старостта, за духовната свобода, с която ни изпълва старостта, и за една драматична любов. Любовта на писателя Симеон Станимиров е съвършена, защото е неосъществена и непостижима. Ако любовта му се беше случила, тя със сигурност щеше да затъне в неговата физическа безпомощност или в бита, в обстоятелствата, които щяха да я направят банална и неправдоподобно фалшива.

Още с появата на главната героиня, на Ния, ние вече предусещаме, че най-вероятно възрастният писател ще бъде повлечен от нейното очарование, но че той няма шанс, че е загубил играта, преди тя да е започнала. В края на романа обаче ние разбираме, че Ния също не е безразлична към интелигентността и умората на неговата толкова противоречива личност. 

- Защо “Чудовището”? 

- На много места в романа се споменава за “чудовищата”, които населяват, преследват и измъчват съвременния човек. Всеки от нас е ангел, но е обрасъл, носи в себе си по-малки, незначителни и по-пакостливи, по-съдбовни чудовища. Ако се замислите, личният ни егоизъм е чудовище, човешката алчност, бездуховността, страховете ни, битовото и социалното насилие са своеобразни чудовища, за които не си даваме сметка.

Миналото, а също и бъдещето могат да бъдат чудовищата, които ни притесняват, старостта също е неотвратимо чудовище, което се впива в нас, обзема ни, изпълва живота ни с болка и с драматизъм и постепенно ни отнема. Но има достатъчно “чудовища” и извън нас... в семейството, в службата, в съдебната система, в парламента и в управлението на държавата. 

- Как си обяснявате изчезването на ценностите в нашия живот през последните 30 години? 

- В предишния си отговор споменах и за “чудовищата” извън нас. В 30-годишния ни несвършващ и мъчителен преход мога да ги подредя по тяхната обществена значимост. Ще започна с умишления срив на държавността, с разпадането и корумпирането имунната система на всяка държавност, на съдебната система и полицията. Във времето това доведе до масовата, всепроникваща, ненаказуема корупция, която ни превърна в най-бедната страна в Европейския съюз.

По-сетне нахалното разграбване, пладнешката кражба на натрупаното с десетилетия народно богатство, безжалостното съсипване и похабяване на стотици модерни, перспективни предприятия и най-ужасното, обезсмислянето труда на няколко поколения българи.

Ще продължа с подмяната на всички духовни и нравствени ценности, с ненаситния стремеж към парите, с превръщането на егоизма, всъщност на парите, в най-значима, често единствена човешка ценност.

Когато е разрушен общественият договор, когато правилата и законите не важат за всички, тогава демокрацията като форма на управление най-лесно преминава в анархия. Аз твърдя, че в целия наш болезнен преход ние живеем в една умишлено предизвикана и обгрижвана от олигарсите и корумпираната ни, некачествена политическа класа анархия.

Бедността също е едно от най-угнетяващите “чудовища” в нашия живот, смазващата духа бедност, която натика голяма част от българите в най-ниските вибрации на бита, в постоянната борба за оцеляване, в несвършващото оцеляване, в безжалостното насилие на ежедневието. 

- Винаги сте били с будна съвест. Май повечето от нас я караме ден за ден...? Все пак защо написахте “Чудовището”?

- Ще ви дам още един смайващ пример за “чудовището”, което все повече обзема нашия живот. В романа аз споделям своето убеждение, че Антихристът вече е слязъл на земята, че той може да не е конкретна личност, а да бъде нещо друго, някакво явление.

За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-вече обсебващи форми. Влезте в метрото, в автобуса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат помежду си, а са се вторачили в своите мобилни телефони и чатят. Те не искат да се познават, най-вероятно се страхуват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени глупости.

Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на сватба, дори на погребение. Няколко поколения българи от деца живеят в един измислен, нереален, и още по-страшно - в един привидно пренаселен, но всъщност празен, пустинен виртуален свят. Те не четат, а си чатят, не чувстват, а си чатят, запознават се, като си чатят, защото така е по-лесно да отблъснеш, да отхвърлиш другия и е по-безболезнено, ако сам бъдеш отхвърлен от другия.

Те не общуват, а се забавляват. Задавам си въпроса възможно ли е човек да има сто, двеста, петстотин приятели? Та приятелството е като любовта, то е сложен емоционален избор. Аз мога да уважавам хиляди хора, но между тях приятелите ми са петима, шестима, бавно и търпеливо отличени от мен сродни души, с които ме свързва емоционална и духовна близост.

Ще добавя още, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и всякакви човешки извращения, самото познание в интернет не е духовно преживяване. По своята същност познанието не е свързано само с ума, то съдържа и емоционалната радост от откритието.

В пространството на интернет познанието не е форма на лично откритие и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, удобна, но скучна информация. Виртуалният свят и информацията са заместител на всичко.



Ще споделя дълбокото си убеждение, че много скоро, след няколко десетилетия, виртуалният свят и тоталната безлична информация ще бъдат проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени. И най-сетне, през целия ми живот и в цялото ми творчество мен ме занимават най-важните човешки екзистенциални проблеми... проблемът за властта и проблемът за страха ни от смъртта.

Преди да се захвана с новия си роман “Чудовището”, аз внезапно проумях, че копнежът, непреодолимото желание да властваме над някого или над нещо и потиснатият, но постоянен страх от смъртта са реално едно и също. Колкото и да звучи измислено, те се подменят, преливат се едно в друго според житейските обстоятелства. Това прозрение, ще си позволя да го нарека така, освети усилията ми и ми даде куража да напиша “Чудовището”.

- Какво е вашето отношение към парите, а на баща ви? Всъщност кажете няколко думи за него, поне вие не сте го забравили?

 - Баща ми беше изключително скромен и достоен човек. Той беше типичен кабинетен учен, високодуховна личност, която се прекланяше пред художественото Слово, обичаше значимите български писатели и по-голяма част от времето си прекарваше сред книгите.

Имаше железен режим - сутрин ставаше в шест часа, работеше всекидневно до обяд, а после отиваше в университета. Редактираше текстовете си неуморно, изрязваше страниците и подлепяше поправките с лепило от брашно.

В кабинета му винаги тънко ухаеше на разпадаща се хартия, на изпаряваща се духовност. За разлика от мама, която беше прекрасна, топла майка, баща ми беше суров с нас, от него лъчеше особен хлад, но той всеотдайно ни обичаше. Подобно на невидима светлина, усещах непрестанно неговата любов към мен, а когато повярва, че мога да стана писател - и към моите книги.

Що се отнася до парите, те са нещо важно в човешкия живот, те носят усещането за сигурност, а големите, вълнуващи със своята мащабност пари създават илюзията за необозрима свобода и необозрима власт. Парите са ме интересували, мога да твърдя същото и за баща ми, доколкото са в състояние да ми създадат нормални условия за живот и да съхранят, да опазят човешкото ми достойнство.

Апостол Павел е казал: “Никой от вас нищо няма да отнесе от този свят, защото никой от вас нищо не е донесъл на него”. Мога да попитам и друго... какво може да купи човек с безбройните си надиплени в банките пари в последния миг от живота си?

- Знам, че проблемът с демографската криза и вас сериозно ви тревожи. Какво е решението?

- Това е един ужасяващ, поразяващ въображението ми проблем. Българският народ, а то означава и езикът ни, се топи, той е напът да изчезне, нещо, което не се е случило дори през петвековното ни робство. Два милиона българи, най-вече младите, умните и образованите, бяха прогонени от своята родина, и то не само по икономически причини, но и защото животът в България е лишен от перспектива и справедливост.

Елементарна справедливост! Повярвайте, всяка сутрин се моля на свети Иван Рилски, той е светецът на българския народ, да го спаси, да помогне в неговото оцеляване. А има едно-единствено просто решение - да се спре с деморализиращото насилие на корупцията, с ужасяващото всепроникване и всевластие на корупцията.

- Често задавате въпроса възможно ли е човек да има 100-500 приятели, както е в интернет. Вие колко приятели имате? И какъв е смисълът на приятелството?

- Донякъде отговорих на този въпрос, приятелството наистина е като любовта, то е интимно чувство на съкровен, на съдбовен избор. Познавам стотици хора, които харесвам, към които изпитвам искрено уважение, към някои от тях дори преклонение, но те не са мои приятели. В живота ми истинските мои приятели са били десетина души, някои от тях ме напуснаха завинаги и аз неимоверно обеднях.

Препоръчвам на всички да чуят прекрасната и безутешна песен на Михаил Белчев, написана за приятелите - “По-близо до ангела”. В нея има такъв стих: “... ще се срещаме в стаята, в същия час, все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще взима един от нас”.

- Вече половин век пишете. Какво ви е занимавало винаги, най ви е на сърцето и какво още искате да напишете? Страхувате ли се, че няма да ви стигне времето? 

- В момента замислям нов роман за исихазма, всъщност за духовното съвършенство. По своята същност съвършенството е невъзможно, то е като хоризонта... колкото повече го приближаваме, толкова то се отдалечава от нас. Това е драмата на всяка себеотдадена личност, която чрез преклонение, чрез служене и чрез аскеза се опитва да постигне Бог.

Романът, разбира се, ще бъде много по-сложен и ако Бог наистина ми даде време и сили, ще се опитам да го напиша в идните години. 

- Имате три дъщери. Как се развиват те и каква е връзката ви с тях? А съпругата ви Мирела как приема написаното от вас, имате ли обичай да обсъждате този или онзи проблем? Двама пишещи в една къща - май, май трябва голяма любов? Как е?

- Аз съм богат и щастлив човек... имам три прекрасни дъщери и забележете, пет внука, все момчета. Най-голямата ми дъщеря Неда живее със съпруга си в Разград, той е на висока позиция в американския завод за дълбинна преработка на царевица, а тя е “айчар” в сериозна американска фирма.

Средната ми дъщеря Яна и съпругът й наскоро се върнаха от многогодишно пребиваване в Китай, той завърши престижния университет за автомобилен дизайн в Сан Франциско, а тя китайска медицина също в САЩ. Най-малката ми дъщеря Зорница се готви да защити бакалавър в Нов български университет със специалност психология и когнитивна наука и ще трябва да направи магистратура.

Що се отнася до Мирела, ние имаме щастлив и повече от хармоничен брак, уважаваме творческите усилия на другия, нещо повече - искрено се радваме на успехите на другия. Мирела не обича да показва нещата си, докато не е убедена в тяхната окончателна завършеност, а аз обратното, веднага й давам написаното, последните си страници, за да чуя критичното й, понякога нелицеприятно мнение.

Продължаваме да работим, тя е драматург в Народния театър, аз все още съм главен редактор на съдбовното за мен списание “Съвременник”, остаряваме заедно, но най-важното, продължаваме да се обичаме и да пишем.

Елена КОЦЕВА
/вестник "Над 55"/