Вълчан войвода и поп Мартин - мистика и реалност

В Чипровския край, Западна Стара планина и в цяла България се раждали буйни мъже с духовна и физическа мощ. Те воювали с поробителите турци, за да отмъстят за поругана чест и християнска вяра. Хайдутството е част от борбите на нашия народ, доказва, че българите не се примиряват със съдбата си, остават непокорни, с буден дух. 

В книгата си “Чипровски край - легенди и истини” Славко Григоров е писал за славното ни хайдушко движение, разказал е за борбата на много достойни българи. Сред тях се открояват имената на легендарните войводи Вълчан и поп Мартин.

Войводата Вълчан е смел хайдутин, действал в началото на XIX век. С името му се свързват немалко легенди. Преобладава мнението, че е роден в края на XVIII век в село Паспалево, Лозенградско. За него в сборника “Бележити българи” т. 2 пише, че след Странджанския заговор през 1810 г. следите му се губят. Знае се, че е бродил по пътя Силистра - Одрин - Чорлу, подвизавал се е в Странджа, Родопите, Беломорието и в Западна Стара планина.

Иманярите знаят за него и поп Мартин, за укритите им несметни богатства. Ето защо през годините не само в Чипровския край, но и в полските села те са търсели имане. Любопитно е, че с него е било възможно да се плати освобождението на народа ни от османлиите.  

На Северозапад отдавна битува предание, че Вълчан и поп Мартин са имали укритие в Гарванов дол между селата Митровци и Железна, там, където са самородното Воденичище и Хайдушкият кладенец в Голащица. Легендата разказва, че Вълчан като малък с баща си е идвал в Чипровския край, за да продава катран. По-късно в село Железна се запознава с Рада, дъщеря на Кунчо Желин, собственик на воденица в Клисурата до Метериза. Като войвода се жени за нея и тя става част от четата му. Ражда им се син, именуват го Милен (Миньо).

В Искърското дефиле, около водопада Скакля, се търси имане на Вълчан и поп Мартин, скрито от обира на хазната на видинския владетел Осман Пазвантоглу (1758-1807). Хайдутите идвали откъм Петрохан за Врачанския балкан.

Следите на Вълчан и поп Мартин отвеждат автора краевед до манастира “Седемте престола” и село Осеновлаг, община Своге, на 50 км от Мездра. Осеновлаг е крепост на хайдути от XVIII до средата на XIX век. В народната памет са се запазили имената на Индже, Кара Кольо, Бойчо, Рада. 

Приписка информира, че в манастира има потомствена следа от рода Кнежевич Парчевич. В нея се отбелязва, че тук се подвизавали Вълчан войвода и поп Мартин. Действително се потвърждава, че при възстановяване на манастира през 1770 г. е взел участие Дичу. Същото казва и Валентин Кнежевич от Търговище. Под големия дървен кръст на главния олтар-престол има надпис: “Ктитори: Тодор, Иван, Вълчо, Коца, Дичу, Петко и майстор Стою от Троян в 1770 лето”.

В книгата си “Летопис на манастира “Седемте престола” и за с. Осеновлаг” краеведът Райко Петров пише, че Вълчан войвода няма пълно досие. Изследователите не разполагат с точни данни за годината на раждане и родното му място. Авторът твърди, че Вълчан войвода е роден в с. Осеновлаг. Родителите му са Тано, селски пандурин (пазач), и Кева, по майчина линия, преселници, наричани Димовци.

Иван Вълчев, варненски скулптор, приятел на Райко Петров, твърди, че Вълчан войвода е единственият войвода моряк, нападал турски гемии. Същото твърди Росен Тахов във в. “Минаха години” (27.07. 2016 г.). Когато Вълчан войвода преследвал неприятелски кораби, си служел с хитрости.

На брега палел огньове, около тях хайдутите играели Зловещо хоро, така пресичали пламъците, които наподобявали светлината на морски фар. Щом плавателните съдове наближавали брега, ги ограбвали. Взетото злато криели на Маслен нос, северно от Приморско. Седем казана с жълтици се търсят там, а отделно - златни накити. 

Има факти, че Вълчан войвода е давал пари за строеж на църкви, манастири и мостове. Предполага се, че дружината му е наброявала 70 хайдути. Вълчан се оженил за Лиляна, сестра на байрактаря му. За нея и брата й Кара Кольо народът е създал песни. В една от тях се пее, че тя е изневерила на Вълчан и той я убива жестоко. Погребали я в пещера.

Изневярата на Вълчановата съпруга и поруганата му чест са причина да стане хайдутин, а след това войвода. След оттеглянето му в Еленския балкан през 1810 г. се осъществява срещата му с поп Мартин. Двамата действат заедно с Бойка войвода.

Поп Мартин е роден в с. Батия (Батешница), Русенско. Съпругата му е била прочута хубавица. Имала къдрава коса, огнени очи, трудно се устоявало на погледа й. Харесвали я турските големци. Русенският паша научил за красивата попадия и завързал приятелство със семейството. Поканил го на гости, яли, пили и когато да си заминат, изпъдил попа, а красавицата оставил в харема си. Това е основна причина поп Мартин да поеме по пътя на хайдутството и съдбата го свързва с Вълчан войвода. Знае се, че поп Мартин е служил в Мътнишкия манастир, близо до Враца. Като войвода се е подвизавал във Видинско, Ломско и Берковско.

При сражение в Чипровския балкан бил тежко ранен. Мястото, където е лекуван, се намира между върховете Голяма чука (1943 м) и Миджур (2168 м). Тук е бил погребан и днес то носи неговото име - Мартинова чука, а Влашко село от 1935 г. се преименува в Мартиново.

Много предания има за поп Мартин. За едно от тях разказва Петко Огойски в книгата си за с. Огоя. В местността Черното дере, в Арабаконак, през 1858 г. “при обир на турска хазна се оказала предрешена попадията на Мартин, отнета от русенския валия”. Мартин вдигнал пушката да я стреля.  

- Сакън, такава хубост не се погубва! - викнал Вълчан и му дръпнал пушката. - Ако не я щеш ти, аз ще я приема. 

Подчинил се поп Мартин, напуснал дружината и потеглил за Ржана. Вълчан и попадията живеят в пещера, отиват в Русия. След години се връщат в Плевенско. Говори се, че не е оставил поколение.
Налице е още една историческа истина. 

Имало е и други борци против турците със същите имена

Например в село Горно Церовене българите са защитавани от хайдутина Мартин, оказва се, че той не е поп и войвода. Същото е с Деяна и Деян войвода в Чипровци и с. Царево, Врачанско. Тук е живял овчарят Деян, но след потъпкване честта на семейството му станал хайдутин. За това пише Кънчо Кънчев от същото село.

За Чипровци и Чипровския край са останали предания за тайни съкровища и подземия. Откриват се входове, които водят към историческия хълм, към старинната подземна черква до река Влашкоселска Огоста. Още не се предприемат разкопки. Не се изследва и околността на Чипровския манастир “Св. Йоан Рилски”, където се предполага, че по време на голямото въстание от 1688 г. е укрита и търсената библиотека.

В легендите, запазени до днес, освен мистика има и безспорна истина. Те са важни за всяко селище и не бива да бъдат отричани, защото са история и убедителен източник на информация.  

Безспорно воден от родолюбиви чувства, авторът Славко Григоров разказва нещо повече за Вълчан войвода и поп Мартин. Той споделя, че е възможно читателите да го запитат дали с нападенията и обирите си тези двама непокорни българи не са нарушавали законите на Турската империя. Отговорът му е категоричен: “Те се борели за свободата на своя поробен народ, отмъщавали са за поругана семейна чест и християнска вяра”.
 
Георги ПЕТРОВ, Лом