Йордан Караджов: Радвам се, че на концертите ни е пълно с млади хора
"Сигнал" са вече на 42 г. и безкрайно се гордеем с това си постижение, казва фронтменът
Фронтменът на група “Сигнал” е роден на 20 януари 1952 г. Първите си стъпки в музиката прави през 1969 г. във формация “Кенари”, а от следващата година е член на култовата “Златни струни”, където освен с китарата се изявява и като вокалист. След близо 8 години в “Златни струни” Караджов напуска групата и заедно с Румен Спасов и Христо Ламбрев основава “Сигнал”.
През 2018 г. групата отбеляза 40-годишнината си и се вписа в аналите на родната рок музика като единствените оцелели в трудните години на прехода. За всичките тези години музикантите имат над 200 парчета - повечето от които, като “Да те жадувам”, “Сбогом”, “Може би”, “Лодка ли е любовта”, ще останат завинаги в списъка на вечно зелените хитове.
Освен на дълголетна музикална кариера Данчо Караджов се радва и на дълъг и щастлив брак със съпругата си Мариана, с която го свързва силна ученическа любов. Имат две деца - Любомир и Лора, и две внучки - Ния и Алиса. След двете внучки семейство Караджови се готви да посрещне още един член на фамилията, този път внук, който трябва скоро да роди щерка им Лора.
- Г-н Караджов, подготвяте ли нещо ново за 2020 г.?
- Нищо ново. В смисъл, че група “Сигнал” са вече на 42 години и безкрайно се гордеем с това си постижение, защото благодарение на публиката ние сме все още жива банда. Радвам се, че на концертите ни е пълно с млади хора, които знаят песните ни. Дори 5-годишната ми внучка Алиса пее “Да те жадувам”, което ме прави много горд. А пък по-голямата ми внучка - Ния, пее “Сбогом”. Така че все още сме интересни на публиката - и на млади, и на стари. И се радваме на много успехи.
- Мисля, че няма друга българска рок група, която да се похвали с такъв дълъг живот. Каква е рецептата за това дълголетие, а и каква е цената да задържиш любовта на публиката?
- Мисля, че няма рецепта. Има химия между публиката и нас - музикантите от група “Сигнал”. Имахме огромния късмет и шанс да създадем от самото начало песни, които се пеят до ден днешен. Неслучайно цитирам моите внучки. Така че може би рецептата за дълголетие е любовта към публиката от “Сигнал” и към нас съответно. Всичко друго е трудолюбие.
През тези години сме изминали милиони километри, за да бъдем заедно с нашите почитатели. Изживели сме безкрайни безсънни нощи, за да създадем музиката си. И тук е моментът да ви отговоря за цената. Ами цената е много тежка. Наскоро в едно друго интервю се пошегувах, че съм живял по хотели повече с колегите си, отколкото със съпругата си и с децата.
Нашата работа никак не е лесна, но не трябва в нито един момент публиката да усети слабост в теб, нито изчерпване на сили, на творчество и на всичко, свързано с нашата професия. Това е цената.
- Как се ражда хубавата песен, първо като текст или като музика?
- Ние работим по два начина, както казахте вие - първо стихотворението, след това музиката, или обратното. 80% от текстовете на “Сигнал” е написал Милчо Спасов, лека му пръст. След това Сашо Петров, Мишо Белчев, Живко Колев - едни невероятни майстори на перото. И независимо че те работят по готова мелодия, като прочете човек текстовете им, не са произволно наредени думи, а звучат като поезия.
Аз също съм писал за няколко албума текстовете на “Сигнал”. Така че в повечето случаи първо се ражда музиката, по която след това майсторите на перото творят своите текстове. Така е по-лесно за самия музикант. Но имаме и песни, които съм правил по стихотворения - “Мина и Лора”, “Каскадьори”, “Да те жадувам”... По-интересен е обаче творческият момент. Когато някой от тях напише съответния текст, се събираме, обсъждаме го, ако се налага нещо, променяме.
- Всичките ви песни са български. Защо не се изкушихте да пеете например английски, както правят вашите по-млади колеги?
- Наистина е така. Много бързо разбрахме, че пеейки на родния си език, ще бъдем на 100% разбрани от нашите почитатели. Не се подхлъзнахме по тази идея да пеем на английски. Всъщност имаше един опит. През 1989 г., когато направихме песента “Сбогом”, освен текста на Живко Колев имахме и текст на английски език, с който пеехме първоначално.
През 1995 г. пък свирехме в рок клуб в Кипър и един наш приятел шотландец - Дейвид Хил, с когото правехме кавъри на Гери Мур, Ричард Маркс и на още няколко известни групи и певци, когато ни чу една вечер да пеем нашите си български песни и видя реакцията на публиката - повечето бяха българи, работещи в Кипър, направо се изуми: “Вие сте луди хора, защо не си пеете вашите неща тук, а пеете кавъри, които, първо, не можете да ги направите като оригиналите, и второ, да се убиете, английският ви език няма да е английски никога”. Разбира се, че беше прав.
- Казахте, че музикантът плаща цената на успеха си със семейството, но остава ли ви време да се радвате на внучките?
- О, за тях време винаги се намира. Почти през ден са у дома и двамата със съпругата ми Мариана изпитваме огромно удоволствие да се занимаваме с децата. Голямата Ния, която е дъщеря на сина ми Даниел, е 8-годишна и вече е във втори клас. А пък малката Алиса на дъщеря ми Лора е на 5 годинки. В очакване сме и на трето внуче пак от Лора. Този път ще бъде момче. Така че къщата ни е пълна с деца и те са моето огромно богатство.
Румяна СТЕФАНОВА
/вестник "Над 55"/