Йордан Марчинков:Щастлив съм, за нищо не съжалявам

 С Йордан Марчинков, дуетната половинка на Стефка Берова, се срещаме в столично кафене на бул. “Витоша”. След дълги години живот в странство естрадният певец е продал дома си на Канарските острови и се е установил отново в България. Леко съм притеснена, защото се носят слухове, че съпругата му Ася е много ревнива и не му разрешава да дава интервюта. Той ме посреща усмихнат, а аз го питам директно:

- Вярно ли е? 

- Това са глупости, журналистически жълти измишльотини. Аз имам три брака, а Ася е най-толерантната и широко скроената жена, която познавам. И не е случайно, че сме заедно вече 40 г. 

Не мога да кажа такова нещо за първата си съпруга, камо ли за Стефка. Тя беше властна натура със силно развито чувство за собственост. Ужасно ревнива. Имахме тежко съжителство на двама души, които са заедно непрекъснато. 

Издържахме 13 г. в брак, но след развода продължихме да пеем като дует

Вече бях женен за Ася и тя никога не ми е правила сцени на ревност.

- Доста време бяхте в чужбина, окончателно ли се прибрахте?

- Да, направо да не повярваш! Наскоро пресметнах, че съм живял навън почти 40 години, а аз съм родолюбив човек. Това, че майка ми е шведка, няма значение. Където и да съм бил, съм се интересувал от България, всеки ден си купувам вестници - всякакви, за да не бъда едностранчиво информиран. 

Навремето живеехме с другаря Г. Първанов в една и съща кооперация. Всеки ден идваше да го взима един мерцедес, спираха пред вестникарската будка и той си купуваше в. “Дума”. Отивам аз и искам в. “Демокрация”, а продавачът ми каза, че няма. Така се ядосах, развиках му се, а от следващия ден вече го зареждаше, но го криеше под сергията...

- Дуетът ви със Стефка Берова беше на върха на класациите, когато внезапно изчезнахте. Защо?

 - Бях ревностен привърженик на СДС. Разочаровах се ужасно, когато на изборите след 10 ноември спечелиха комунистите. Аз, колегите ми музиканти, артисти и бих казал по-голямата част от българите искаха промяна, свобода, демокрация... Още вярвам, че беше така. Спомняте си онзи син митинг, който изпълни “Цариградско шосе” с хора със сини знамена, водени от надежда. По “Евлоги Георгиев” балконите бяха пълни с възрастни хора, които ни подкрепяха, предлагаха ни вода... 

Тогава покрай нас вървяха и забързани хора с червени знаменца, скрити в пазвите им. Не бяха агресивни, по-скоро объркани. Бързаха към техния митинг пред мавзолея. Не си представям, че комунистите спечелиха онези избори честно. Бяха се примирили, но се уплашиха, когато видяха какво става в Румъния. Решиха, че и те ще бъдат разстреляни като Чаушеску, и просто не сдадоха властта. Комунистите не могат без враг и се мобилизираха, а изборите манипулираха. За никого не е тайна, че се разроиха в различни партии и сега бизнесът и управлението е в техните ръце. Ограбиха България, това е моят прочит на събитията. Кой не знае, че децата и внуците на всички комунисти учат и живеят на Запад...

За мен е необяснимо, че българският народ не можа да направи своя разумен избор 

Затова страдаме и до ден днешен. Много жалко, защото тук продължава да се котира популизмът. И това при положение, че в днешно време имаме пълната информация - за всичко. 

През 90-те не бях просто ядосан, бях ужасно разочарован, бях потресен. И тогава реших да се махна от България. Заминахме с жена ми Ася за Англия, оттам отидохме в Швеция при майка ми и брат ми и останахме.

Чудехме се какво да работим. В един момент брат ми, който е с технически знания, предложи да започнем бизнес с металообработващи машини. Купихме фабрика, изтеглихме заем за машини и произвеждахме втулки за компютри. След една година собственоръчно изработих продукция за 1 млн. шведски крони. Но защо го направихме? За да нямаме началници... По-късно се разделихме... Мама почина и вече нищо не ме задържаше там.

- Но не си се качвал на сцена, защо не продължи в Швеция?

- Въпреки че шведският ми е майчин език, смея да твърдя, че е ужасно труден и специфичен. Колкото и добре да го говориш, не си ли живял там от дете, винаги имаш акцент. Това те прави аутсайдер директно. Не е възможно да пробиеш. Пък и аз бях ужасно изтощен от концертната си дейност тук. Правили сме по 11 концерта на ден, пътувахме като луди, а това изхабява.

- От дете ли се занимаваш с музика?

- Не, татко смяташе, че ако човек има талант, ще разбере с какво иска да се занимава. Аз исках да стана балетист. Балетмайстор беше Живко Бисеров. Той ми даваше задачи, смяташе, че съм много талантлив. Във Варна в операта дойдоха двама педерасти - Белка и Срелка, бяха много известни. Мама много се уплаши, че мога да стана хомосексуалист. Извика ме един ден пред огледалото вкъщи и каза: “Застани в позиция, виж краката са ти много, много криви, не ставаш за балетист”. И ме отказа. Дълго време страдах, направо си имах комплекс по темата... Така или иначе аз съм голям почитател на балета.

Панчо Владигеров и синът му Сашо гостуваха често у нас, когато имаха концерти във Варна. Аз бях повлиян от американската музика - джаз, блус... Вкъщи ставаха страхотни сбирки. Сашо Владигеров имаше един “балетен” период, беше женен за балерина, а аз непрекъснато се движех в тази компания. В казармата бях трудовак на Галата, заедно с цигани и турци по цял ден прокопавахме път, а вечер бягах и ходех да гледам балет и театър във Варна... Съдба!

Така че музиката винаги е присъствала в нашия дом и обкръжение. Започнах да пея, когато мама ми донесе от Швеция апаратура за пеене - беше голяма забава.

- Имал ли си проблеми по соцвремето заради това, че майка ти е шведка?

- Не бих казал. Не е странно, че мама е решила да живее в България. Татко беше виолончелист. Завършил е във Виена, а по-късно отива да свири в Гьотеборг, където се залюбват с мама. На баща ми му дотежало в чужбина и през 1937 - 1938 г. правят с мама романтично пътуване с кораб от Виена до Русе, а после идват в София. 

Дядо ми Григор Марчинков е бил филателист и печелел много добре... до 9 септември 1944 г. По това време Швеция съвсем не е била просперираща държава, за разлика от България. Въпреки че тя е от заможно семейство и са живеели добре. Мама се влюбва в стара бохемска София и остават тук. Все пак татко беше концертиращ музикант в цяла Европа... Двете ми лели - сестрите й, също живяха известно време тук. До смъртта им нямаше начин да ги убедиш, че в България животът не е страхотен.

- Надничал ли си в досието си в ДС?

- Имам доста смешни истории с ДС. На едно турне в Холандия, по случай дните на българската култура, бяха прикрепили към нас един полковник от ГУСВ. Срещу културния център, в който изнасяхме концерти, имаше казарма на НАТО. Един ден ме извика организаторът от холандска страна и с огромно неудобство ме помоли да предам на нашия “агент” да не се крие в храсталаците, за да снима военните, защото на павилиончето отсреща има картички със снимки на военната база. Умрях от срам...

А колкото до личното ми досие, то съдържа 4 папки. В две от тях имаше копия на паспортите ни със Стефка, с печатите от страните, в които сме ходили. В една от папките обаче имаше дълго обяснение - как сме живели на квартира към “Софжилфонд”, а когато сме напуснали, сме откраднали закачалката от коридора...

Шантави времена и много смешни неща... ще ги разкажа в книга

... Няма да забравя - на митницата съм, за да си получа поръчана отвън апаратура, и там се засичам със “Сребърните гривни”. Отидохме в тяхното ателие да разгледаме скъпоценните си придобивки. Сашо Гривната си беше поръчал бас-китара “Фендер”, отваря капака, вади найлоновите уплътнения и започва да ги пука пред лицето си, за да вдиша “малко американски въздух”.

Един от веселите ми спомени е когато ходихме да пеем на бай Тошо, в спортната зала във Варна, на ежегодния празник на овчарите. Обаждат ни се и ни казват “не е нужно да носите инструменти, ние ще ви дадем тук”. Започва концертът, чувам, че нещо не звучи както трябва, а публиката умира от смях. Поглеждам и виждам собственика на барабаните, легнал по корем на земята и на ръка поддържа ритъма, защото педалът е счупен.

- Как срещна Стефка Берова?

- Вече бях разведен с първата си съпруга, която беше цигуларка. Въртях се около театъра във Варна, имах една връзка... Стефка дойде там като актриса, но вече беше известна, имаше хит - “Мелничката за кафе” (запява). 

Стефка ме беше “набелязала” (смее се)...

Натискаше ме да пея, беше убедена, че имам талант. Дори намери някакъв комсомолски оркестър, с който изнесохме концерт на Червения площад във Варна. Това беше първата ми изява пред публика, умрях от срам...

- Значи може да се каже, че тя те е тласнала към музикалната ти кариера?

- Да, може да се каже. Аз кандидатствах и във ВИТИЗ, влечеше ме театърът, но останах първа резерва, а в Консерваторията ме приеха в класа на Ирина Чмихова. Бях в един клас с Мустафа Чаушев, Мими Иванова, Ангелина Баева, Петър Чернев...

Със Стефка направихме дует. 

Каквото хванехме, ставаше хит -“Летим по пътищата бели”, “Моряци”, “Семеен спомен за Поморие” и др.... И затова ни даваха песни. 

- Даваха ви песни!?

- Да, навремето имаше всякакви комисии, съюзи, дирекции. На композиторите, на писателите и поетите, на културните дейци и т.н. От тях зависеше дали ще ти дадат текст или мелодия - песен. Дали ще те пуснат по радиото и телевизията. Бяхме зависими и от “Концертна дирекция”. Например на Емил Димитров, с когото бяхме много близки, редовно му спираха песни. А той беше изключително талантлив и си ги пишеше сам. Никак не му беше лесно, защото имаше за врагове почти всички композитори, които бяха на водещи позиции навсякъде.

- От Швеция с Ася се местите в Испания. Как попаднахте на Канарските острови? 

- Бяхме ходили там на почивки и много ни хареса. При едно такова пътуване още на третия ден едни много любезни агенти ни предложиха екскурзия до суперлуксозен хотелски комплекс. Големи навивки паднаха, даже ни закараха с такси, цялата работа беше да ни продадат членство в комплекса. Аз бях адски впечатлен и моментално хлътнах, готов да купувам, но жена ми веднага контрира агента. Пита го: “Къде ви е шефът, искам да говоря с него”. 

Идва шефът, а тя му вика: “Много ни харесва, но няма да купуваме - имам интерес да работя тук” 

И така започнахме работа като брокери. Ася е страхотна, знае 7 езика, но не й беше интересно и започна друга работа, а аз продължих като брокер. Работех с руски, шведски и немски. Така наречените немски руснаци така ги омайвах, пък като разберяха, че съм певец и съм пял в Русия, всичко се случваше лесно. Бях много добър в работата си. 

В Гранд Канария животът е прекрасен, климатът също! Хората са любезни и усмихнати. С Ася си създадохме страхотни приятелства...

- Сега се наслаждаваш на спокойни дни. Как се забавляваш?

- Имам хоби, играя голф, и то сериозно. Покрай голфа имам много приятели, велика игра. Няма по-хубав спорт, който можеш да практикуваш до дълбоки старини. Наскоро смених коленни стави и в момента се възстановявам, но още малко и се връщам на игрището. 

Срещам се иначе всеки ден на кафенце с приятели - Иво Ганевски и Велизар Стоилов и др. Хората сме социални същества, това ни поддържа. 

- Липсват ли ти онези времена?

- Не, бяхме страшно натоварени, когато пеехме със Стефка. На едно от турнетата ни в Полша бяхме поканени в Германия за откриването на вариете. Цяла седмица всеки ден пътувахме от Познан до Берлин, слизахме потни от сцената, качвахме се на колата и тръгвахме. Беше ни важно - в Германия плащаха страхотни пари, по 4000 марки на концерт, а тогава средната заплата там беше 2000.

- Говори се, че Стефка ти е обидена, защото си отказал да пееш на нейния юбилей.

- Може да се каже, че е така. Тя дълго време ми беше сърдита, защото заминах и оставих пеенето. 

Аз продължих напред, а тя остана сама, вероятно й е било тежко

А колкото до пеенето за юбилея й, нямаше как да стане. Не бях пял много години. За такъв концерт трябваше поне 2-3 месеца да се подготвям... Ама, моля ти се... Пък аз като чуя за репетиции, ми става лошо. В последните години, в които пеехме някога, всички добри музиканти се бяха изпарили, де що имаше добър, отиде в чужбина. 

Иначе със Стефка поддържаме добри отношения - имаме дъщеря Косара и внук, така че се виждаме. Но тя живее в Италия при тях... 

Имам и още две внучета от сина ми Кирил. Вече са големи и самостоятелни, много ме радват.

- Пееш ли в компания?

- Преди няколко години Ани Върбанова ни гостува в Канария. Една вечер отидохме в един клуб да чуем неин приятел китарист. Той ни връчи микрофона и тогава си отворих устата. Бях много изненадан, гласът е друг, бях отказал цигарите и тембърът ми е променен. На Ани много й хареса, но това беше. Е, сега като играя голф, си пея. 

- Вярно ли е, че пенсията ти е 40 лева?

- (Смее се...) В началото да, но сега ми я вдигнаха и е 65 лв. Толкова е българската ми пенсия, започнал съм работа 16-годишен, бях добър тенисист и работех на кортовете в Златни пясъци. После по сцените с договор към “Концертна дирекция”.

Но аз имам пенсии и от Испания, и от Швеция. Когато попълвах там документите, служителката съвсем сериозно ме попита: 

“В България на ден ли ви е пенсията”, не можа да повярва, че получавам 20 евро на месец за 30 г. трудов стаж

Тук ходих с Богдана Карадочева, с Васко Кеца и други колеги търсихме документи в “Концертна дирекция”, но уви... Знаете историята, не съм единствен. Така че, ако не бях работил навън, не знам какво щях да правя сега.

В Гранд Канария продадохме дома си, така че сме подсигурени. А понеже там е страхотно и имаме много добри приятели, ходим на гости.

- Как се чувстваш тук в България?

- Малко ми липсва топлината и слънцето на Канария, но съм щастлив, за нищо не съжалявам. Е, има разни неща, които ме гнетят. Например отношението към животните. Преди седмица гледах в новините, че куче нападнало човек. А разни правозащитници скочиха да защитават животното. На Запад такова нещо няма. Ние имахме куче, беше страхотно и много го обичах. В Стокхолм го разхождах и се запознах с пенсиониран полицай и неговото служебно куче. Един ден го виждам тъжен, а той ми сподели, че кучето посегнало на малко момиченце - беше тръгнал да го евтаназират. Там е така - човекът е на първо място. 

Тук нещата са много сбъркани. Да не коментирам политиците ни...

Паулина БОЯНОВА