За „Дунавското хоро” и... още нещо

Казвам се Атанас Иванов. Като единствен изследовател на историческото развитие и традиция на духовите оркестри в България (за други не ми е известно), често към мен се обръщат много хора, включително и наследници на малко известни автори на хора и маршове, за пояснение и защита на своите предшественици. Това е причината, поради която пиша тези редове.

Преди година-две се появи спор дори за авторството на “Дунавското хоро” - не бил го написал Дико Илиев, а... Проучването на документите обаче показва, че автор на хорото е Дико Илиев. Написал го е на 18 април 1937 г., по това време е бил музикант в полицейския оркестър. И ако се върнем към поговорката, че на хубавото дете всеки иска да бъде баща, 
ще трябва да посоча, че и други хора са посягали на творчеството на Дико Илиев. Във Варна една наследничка на капелмайстор ме убеждаваше, че тези хора ги е писал не Дико Илиев, а нейният баща, а Дико Илиев само му ги е откраднал. С подобно твърдение се срещнах и в Свищов. А в архива на капелмайстор Христо Маринков от Самоков срещнах едно хоро, написано от Дико Илиев около 1934 г., на което бай Дико е сложил заглавие “Игривата вдовица”, а Маринков е преписал същото хоро след 9 септември 1944 г., обявил се за автор и му сложил заглавие ‘’Игривата работничка”. Сега, пак поради чужди апетити (на грамофонната фабрика “Симонавия”), то остана известно във фонотеката на радиото като “Варненско хоро”.

Тези недоразумения могат да се обяснят в известен смисъл и с факта, че по някаква необяснима традиция, когато военните музиканти са преписвали в служебните си тефтерчета някой марш или хоро, задължително са вписвали заглавието на произведението, но никога не са вписвали кой е авторът на това произведение, поради което повечето от тези творби след време остават с безименен или спорен автор.



След тези пояснения трябва отговорно да кажа, че освен Дико Илиев с писането на хора и маршове за духов оркестър в Оряховския военен оркестър и другаде са се занимавали и двама други военни музиканти: Йордан Змейски и по-младият Андрей Врачански. Много често обаче техни произведения се възприемат от тези, които не знаят кой е техният автор, като произведения на Дико Илиев. Причините са (освен горепосочените), че и Змейски, и Врачански са ги писали в стила на Дико Илиев, поради което от незнание при изработване на грамофонни плочи, касетки, дискове и други занимаващите се с изработването им са поставяли като автор името на Дико Илиев. Но трябва да отбележа, че бай Дико беше много честен и казваше, че “Пролетни мечти” го е написал Йордан Змейски, а за “Моята годеница” дори е написал нотариално заверена декларация, че автор на хорото е Андрей Врачански.
Има и един друг документ от 24 юли 1974 г., предоставен ми от наследниците на Андрей Врачански, в който се изброяват хора и маршове на Андрей Врачански, под които Дико Илиев се е подписал и е написал: “От посочените хора по-горе нито едно не е мое”.

Контактите ми с Дико Илиев (тъй като писах книга за него) ме убедиха, че той се отнася много честно към написаното от себе си и не проявява стремеж към присвояване на чуждо творчество. Когато му зададох въпроса: “Календарското хоро твое ли е?”, той отговори: “Не е мое! Пак аз го правих, де, но не е мое”. Което показва, че е имало и чужда намеса в изработването на хорото.

Горепосоченото не ни дава основание да омаловажаваме труда и авторството на Змейски и Врачански. Факт е, че те останаха малко известни. Затова чувствам морално задължение да кажа по няколко думи и за тях.

Докато Дико Илиев е роден през 1898 г. (почина през 1984 г.) и е написал първото си хоро (“Искърско хоро”) на фронта през 1917 г., Йордан Змейски е роден в края на 1905 г., а Андрей Врачански през 1915 г. Змейски е починал през 1979 г., а Врачански през 1990 г. Следвайки старшинството на годините на раждане, ще се спра последователно и на двамата.
Йордан Змейски е роден в Русе. Там получава и основното си образование. А на 18-годишна възраст постъпва като музикантски ученик във флотския оркестър във Варна със специален инструмент флигорна. После служи като военен музикант в Свищов, Пловдив, Шумен и Русе. След 1944 г. изкарва курс за диригент и го назначават за диригент на новосформирания към Областното управление на Народната милиция в Русе духов оркестър. Но дори и десетилетия по-късно военните оркестри свиреха, без да знаят името на автора, маршовете му “Река Мур”, “Беломорски бисери”, “Клетва пред народа”, “Черно море”, “Гордостта на Народната милиция”, “Дефилир”, както и хората му “Пролетни мечти”, “Войнишко хоро”, “Великденско хоро” и други.


Семейството на музиканта

Андрей Врачански е роден в с. Селановци, близо до Оряхово. През 1935 г. постъпва музикантски ученик (до 1939 г.) в Гарнизонния музикантски взвод в Оряхово, където от 1931 г. музикант в оркестъра е и Дико Илиев. (Но от 1936 до 1938 г. Дико Илиев се премества в полицейския оркестър в София.) Андрей Врачански е ученик на Дико Илиев и на дошлия през 1932 г. за капелмайстор в Оряхово Александър Вейнер - чех по народност, служил като капелмайстор в руската армия и дошъл в България с разбитите белогвардейски войски. После Врачански постъпва на свръхсрочна служба във военния оркестър в Крумовград (1939-1943 г.), след което отново в Оряхово. Но през 1946 г. поради привеждане на българската войска от военновременен към мирновременен състав полкът е разформирован и А. Врачански се прибира в Селановци.

Следвайки примера на своя учител Дико Илиев, Андрей Врачански също пише множество творби за духов оркестър. Съгласно един “пълен списък” на произведенията му, представен ми от наследниците му, той е написал 42 марша за духов оркестър, 4 траурни марша, 16 прави хора, 17 Еленини хора, 15 Дайчови хора и още 13 други хора, както и 2 китки. Има и множество шлагери: 10 валса, 11 фокстрота, 15 танга и 16 румби.

Най-голяма популярност са придобили маршът “Пролет дойде” и Елениното хоро “Моята годеница”. Не мога да давам оценка, нито пък да правя класиране на всичките тези творби поред на номерата, тъй като не са ми известни всичките. Но едно е вярно - че всяка творба на който и да е композитор става популярна поради честото й изпълнение 

И е имало негови творби, които са били харесвани и изпълнявани - например “Моята годеница”, “Весела тракийка”, “В детската градина”, “Весело сърце”, маршът “Пролет дойде” и други. За съжаление, когато тези творби са се преписвали в тефтерчетата на музикантите, не е отбелязвано кой е авторът, вследствие на което при записването им в радиото, на диск и т.н. се е разсъждавало така: “Щом е хубаво, вероятно е на Дико Илиев” - той е авторът, придобил популярност, неговите творби са се свирили във всички военни оркестри.
Но сега, след като и тримата ги няма на този свят, не бива да ги скарваме задочно. Популярността през това време на Дико Илиев между музикантските среди не означава, че е бил популярен и сред българското общество. Дори в архива му е запазен един отговор на негов въпрос до радиото, в който се казва, че името му не се споменава, когато се изпълняват хората му, понеже се събирало много говор. Наложи се да се намеси лично Тодор Живков и тогава името му да стане популярно.

Дано и тази статия да помогне да се чуят и имената на Йордан Змейски и Андрей Врачански.

Атанас ИВАНОВ
/вестник "Над 55"/