Запалка спасява банкера Буров на фронта

Само глупаците се развеждат, казвал маститият финансист

На 15 май 1954 година в пазарджишкия затвор от сърдечна недостатъчност почива Атанас Буров. Така поне се обяснява смъртта на мастития банкер, депутат и министър в няколко правителства. Научили скръбната вест, съпругата му Смарайда и дъщеря му Недялка тръгват да търсят гроба му. Откриват прясна могила в края на арменските гробища. Благороден свещеник има смелостта да опее мъченика. Два букета цветя замръкват върху влажната пръст. На другия ден от гроба няма и следа. Заравнен е с булдозер, сякаш никога не е съществувал. 46 години по-късно Атанас Буров е обявен за почетен гражданин на родната си Горна Оряховица. На неговия живот е посветен прекрасният телевизионен сериал „Жребият“. В градинката пред народния театър „Иван Вазов“ на възпитаника на Сорбоната е издигнат паметник, който, пореден парадокс, е изграден с лични средства на банкера Цветан Василев, собственик на позорно фалиралата КТБ. И още нещо странно. Централата на същата тази, ограбила от българския данъкоплатец три милиарда евро банка, се намираше на площад „Гарибалди“ - в сградата, където някога е била империята на Буров.

А сега нека се върнем 123 години назад, когато в Русе е основана Българската търговска банка. Неин собственик е богаташът Димитър Буров. По това време синът му Атанас учи  икономика и право в Париж, ходи до Швейцария, другарува и с други българи. Един от тях той определя като скромен политик, втора цигулка, умен, трудолюбив, спортист. Това е бъдещият комунистически вожд Васил Коларов. Сред състудентите му е и Иванка, дъщерята на Христо Ботев. 

Богатият наследник не е чужд на социалната идея. Той познава Ленин, срещал се е с Лев Троцки. Нарича Димитър Благоев честен човек , а себе си определя като феномен, който знае всичко,  и за когото няма тайни ни под небето , ни под земята.



След завръщането си в България младият Буров не сяда на топлото банкерско кресло и отива да строи железопътната линия София-Кюстендил. По време на Балканската война, той, вече е депутат, единствен от колегите си - парламентаристи, отива доброволец на фронта. Но дори и тук късметът го спохожда по странен начин - при битка край Чаталджа металната му запалка спира връхлитащия към сърцето му вражески куршум. Прибира се с напълно заслужен орден за храброст.

Богат, красив, смел и обожаван от всички жени. Това е 37- годишният ерген Буров до 1912 година, когато на един прием среща две десетилeтия по-младата красавица Смарайда-дъщеря на полковник и внучка на фабрикант. Сгодяват се веднага, а след година се женят. И колкото и странно да е, твърди се, че Атанас Буров, на когото са готови да отдадат сърцето и тялото си, много знойни красавици, никога не изневерявал на жена си: „Ти и България сте ми двете любовници”, казвал й. Отрупан със съблазни, банкерът отрича категорично развода: Развеждат се само глупаците-казва, като не се притеснява да включи в този списък и класика Иван Вазов. 

За модните софийски шантани Буров е легенда и копнеж. Там жените с дълбоки деколтета, пушат с дълги цигарета. На масата никога не липсва шампанско, което шепти възбуждащо. Мъжете, политици, адвокати, доктори, са щедри и с умиление гледат шумящите рокли, готови да се свлекат при всяко усамотение. Но всичките тези хора, богати и разглезени имат една мечта. Ето го краля на кабарето Стоян Миленков. Той сега ще им я изпее. Прочутият куплетист току що слязъл от сцената на Народния театър, за да дойде в другото свое царство-кабарето. Той вдига ръце и всички млъкват:
 „Ех да бях богатско чело/Буров да ми беше дедо/дубъл екстра щях да пуша, мъката си да потуша... - пее артистът и всички му прегласят ...

Банкерът е сред най-влиятелните хора в страната. Той е партиен фактор, издава вестници, пише статии, но дори и от тези си високи позиции не се притеснява да каже: „Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, жената, парите, златото. Това е нещастието на българина. Търсим злато и златна мина във властта, а не чест и име...”

Атанас Буров е депутат в десет народни събрания, председател на парламента, министър в четири правителства. За последен път той е бил на тази висока позиция само шест дни. Те обаче се оказват фатални. 

На 2 септември 1944 година той е назначен за министър, този път без портфейл в правителството на Константин Муравиев. Иска да създаде антифашистки фронт. Да потърси спасение за България, чийто съюзник Германия губи войната. На 6 май подписва декларация, в която настоява страната ни да излезе от войната и да се сближи със Съветския съюз. Червената армия е вече на границата ни. Английският военен аташе му предлага помощта си, за да избяга. Отказва. Поставят го под домашен арест. Народният съд го осъжда на една година затвор. Излиза на свобода, но остава върла опозиция на комунистите. Банката и домът му са национализирани, семейството интернирано в Дряново. Следващото обвинение е в шпионаж. Този път присъдата е двадесет години зад решетките. Там идва й краят. 

Исак ГОЗЕС