Запасите по времето на соца бяха най-голямото безумие!

Преди промените военната служба беше цели 2 години, а в по-далечни времена - 36 месеца и кусур. Само на обратните, недъгавите и безнадеждно болните бе спестена казармата. А след като не си бил в казармата, няма и запас.

То днес и армия нямаме, но се защитаваме от враговете си. А кои са те, враговете ни - пълна мъгла.

В годините на соца България постоянно бе заплашвана от кого ли не - от съседките ни Турция и Гърция, от целия империалистически лагер. Най-вече от Чичо Сам. Тотална психоза. Някои от “враговете” ни дори не знаеха в коя част на планетата се намираме, камо ли да предприемат военна инвазия спрямо нас. За “отпор” на заплахата редовно привикваха и цивилните, отбили редовната си военна служба. Но по най-неудачния начин, което изпитах на собствен гръб.

Няма да си кривя душата, 

донякъде си харесвах родната казарма, въпреки всичките й несгоди и умопомрачения 

Бях радист, фърст в морзовата азбука. Приемах 120 знака в минута на английски. А познанията, които усвоих там, можеха да ми послужат и в цивилния живот. Например да стана радист на кораб, на аеропорт и навсякъде, където се използва подобна форма на комуникация. 

Днес технологиите са на светлинни години, затова и откритието на дядо Морз остана в историята. Подслушвах 6-и Средиземноморски американски флот (САФ), НАТО, дори и братята от бивша Югославия. Понякога, при по-напрегната обстановка, дежурствата ми продължаваха по 16-18 часа в денонощие. Изпълнихме с чест и достойнство воинския си дълг с мисълта, че малко или много сме опазили милото ни отечество. Предадохме щафетата на другите и си помислихме, че излизаме в безкраен армейски отпуск. Де да беше така?! Оказа се, че армията ще ни “преследва”, докато сме живи. И кътах в мазето си мешка с противогаз, с военни дрехи, партенки, обувки и още други разни такъми, които вече съм забравил.

Първият ми кошмар дойде в далечната 1979 г., студент последен курс в СУ “Св. Климент Охридски”. С една повиквателна, че трябва да се явя на стадион “Васил Левски”, облечен във военните си одежди. Обезумях. 

Диплома ли да готвя, научен ръководител ли да търся, за абсолвентски бал ли да се стягам... 

Направих голяма глупост, послушах брат си и офъках буйната растителност по черепа си, включително и брадата си. Заприличах отново на новобранец. След четири години учене и не само учене самочувствието ми се сниши по-ниско и от тревата. Случайно подразбрах от колеги, че мога да си извадя документ от секретариата на ректората - нали ми предстои дипломиране, и да го предоставя във военното окръжие. Така отървах първия запас, но пък ходех офъкан и непознаваем из дългите коридори и аули на Алма матер. Както влезнах в университета непосредствено след казармата, така и го напуснах...


Така изглеждаха някогашните запасняци от епохата на социализма 

Октомври 1979 г., с червен кетап в ръка, след като с връзки отървах задължителното разпределение като даскал в едно залухано турско кърджалийско селце, гордо постъпвам на работа в окръжния в. “Нов живот”. Но и тук военните ме “набараха” още на 45-ия ден, когато получих повиквателна за месец запас в Хасково с мотив “преквалификация”. Навярно 

и в онези години е имало тарикати, които са знаели как да се отърват, но родителският диктат върху мен бе огромен

Никакво шикалкавене! Хайде в града край Кенана и... първата му берберница. Преквалификация - нула, пълна лежачка 24 часа в денонощието, през вечер-две в най-близката кръчма, навестих и стари роднини. Използвах глупавата ниша, та прочетох с клизми “Сто години самота” на Маркес. И ми стана още по-самотно и тъпо.

Чашата преля в началото на 1983 г., в мразовития януари. Майка ми беше фактор във военноотчетна служба. Вместо да скъта повиквателната ми и да я замени с тази на някой друг, тя гордо ми звъни в 2 часа след полунощ и ми казва да се приготвям - да надяна въшливите войнишки дрехи от мазето, да пия едно кафе и в 3 часа да очаквам викача. Предстои ми нов геройски “подвиг” - 45 дни на полигона край с. Корен, Хасковско.

Изведнъж Кърджали още по тъмно забръмча - танкове, БТР-и, оръдия, тежки камиони, дори и суматоха от изпращачи. Сякаш започваше Третата световна война.

Край с. Корен ни изтипосаха на една гола поляна. Дойде някаква фуражка и ни нареди да копаем землянка. Там ще спим 20-ина души. До вечерта бяхме под един огромен брезент, с кюмбе в него и “легла-тюфлеци” на метър под подгизналата земя.

Какво нещо е младостта, с какви несгоди е в състояние да се справи само. Днес умът ми не побира това безумие. В казармата в с. Мусачево се чувствах като генерал - топли помещения навсякъде, чисти и подредени, а до мощните радиостанции ни носеха и закуски. А тук? Трудно е да се опише. Бих могъл да продължа с удоволствие преквалификацията си като радист, а сега отново бях принизен тотално. И кому беше нужно всичко това?! От висшия ешелон на Морз стигнах сякаш до най-примитивния му чирак. 

Обслужвахме с радиостанции артилерията. След първото учение първият снаряд падна в една селска нива. 

Кой крив, кой прав, хич не ми дремеше. Командирът на полка нещо се вбеси, вечерта се напи, “обзаведе” една палатка с генератор и си го изкара на нас, запасняците - до сутринта бръснарят подстрига 200 черепа почти до кота нула. “Не ме интересува какви снимки имате в паспортите. Както сте във военните книжки, така ще изглеждате. Военна обстановка”, ругаеше полковникът и псуваше като каруцар. Навярно след най-тежката си “мисия” се е напил до откат.

След 45 дни Кърджали отново забръмча - един от местните полкове се прибираше от учението. А дали някой беше научил нещо от него, от учението? Родители, близки и приятели ни посрещаха като “освободители” по главната улица, махаха ни възторжено. Що за пълно безумие е било всичко това, дали победихме “врага”, или той нас, така и не се разбра. Дори не ни и освободиха същия ден - на другия трябвало да има парад. Парад на какво?

Постепенно се завърнах към журналистическите си ангажименти, но постоянно бях под напрежение - 

не знаех в кой ден, в кой час ми предстои поредният запас

В един миг реших да зарежа родопската си кариера и да сменя на 360 градуса обстановката. Разгеле, през лятото се запознахме с една китна мома от Кюстендил. Какъв добър повод само за бягство. И го сторих. Въпреки неизвестността и всичко останало. В града под Хисарлъка веднага се натъкнахме на чиновник от “Военно окръжие”, роднина на съпругата ми. Споделих всичките си предишни кошмари и го помолих да направи нещо. И човекът направи - служебно ме “преквалифицира” в готвач. А готвачите не подлежали на запас. Отдъхнах си и вече имах сили да сътворя прекрасната си дъщеря Лора. А човека от военното ще благославям до края на дните си. Без да знаех, че скоро ни предстои промяна...

Но далече преди тази промяна една вечер Кюстендил заспа с мисълта, че на другия ден му предстои “атомна заплаха”. Всичките читави мъже от града бяха мобилизирани. По улиците на града шетаха повече запасняци, отколкото цивилни. Древният Велбъжд “позеленя” от войнишки дрехи. “Не-читавите” трябваше да се скрием в бомбоубежище за час-два. Плюс жени, деца, старци. Дори и в мазетата се чуваха сирените. Тези, на метър-два под земята, знаехме, че всичко е игра. Ненужна, съсипваща, изопваща нервите. И до ден-днешен си задавам кардиналния въпрос - кому е било нужно всичко това...

Георги АНДОНОВ, Кърджали