Д.ф.н. Цо­чо Бо­яджи­ев е про­фе­сор във Фи­ло­соф­ския фа­кул­тет на СУ "Св. Кли­мент Ох­рид­ски". Пре­по­да­ва ис­то­рия на ан­тич­на­та и сред­но­ве­ков­на­та фи­ло­со­фия.

Спе­ци­а­ли­зи­рал е в Тю­бин­ген, Кьолн, Бер­лин, Бу­да­пе­ща, Рим. Ди­рек­тор на Ин­сти­ту­та за из­след­ва­не на сред­но­ве­ков­на­та фи­ло­со­фия и кул­ту­ра. Съ­ос­но­ва­тел на Ев­ро­пейс­ка­та вис­ша шко­ла по ан­тич­на и сред­но­ве­ков­на фи­ло­со­фия. Ав­тор е на 12 кни­ги, как­то и на мно­жес­тво пре­во­ди от ста­рог­ръц­ки, ла­тин­ски и нем­ски език.

Пред standartnwes.com той сравни днешната пандемия с чумата през Средновековието.  
Изо­ла­ци­я­та, пре­къс­на­ти­те со­ци­ал­ни кон­так­ти, ко­и­то се случ­ват се­га, са съ­що ка­то по време на чумните епидемии през Сред­но­ве­ко­ви­е­то. Но тогава жи­во­тът е бил по-зат­во­рен в оп­ре­де­ле­на об­щност. И раз­ви­ти­е­то на епи­де­ми­я­та е би­ло по-сла­бо, за раз­ли­ка от то­ва в гло­бал­ния свят.

И тогава обаче климатът се отчита като фактор за появата на заразата. Има един до­ку­мент от ме­ди­цин­ска ко­ми­сия в Сор­бо­на­та, наз­на­че­на да из­след­ва при­чи­ни­те за чум­на­та епи­де­мия от сре­да­та на XIV век. Ме­ди­ци­те я свър­зват с ня­как­ви кли­ма­тич­ни про­ме­ни. 

Го­ля­ма­та чум­на епи­де­мия, ко­я­то из­бух­ва в сре­да­та на XIV век - през 1348 г., свар­ва на­се­ле­ни­е­то не­под­гот­ве­но, както и сега се случи за много държави. В За­пад­на Ев­ро­па е има­ло чум­ни епи­де­мии до VII век и след то­ва из­чез­ват.

Це­ли 7 ве­ка ня­ма и сле­да от та­зи бо­лест в Ев­ро­па. По­я­ва­та <210> е пре­диз­ви­ка­ла го­лям шок. Ос­вен то­ва раз­ме­рът на епи­де­ми­я­та, на­ре­че­на Чер­на­та смърт, е стра­хо­вит - из­ми­ра ед­на тре­та от на­се­ле­ни­е­то на Ев­ро­па, ко­е­то е страш­но.

Лю­бо­пит­на е и мо­рал­на­та стра­на на случ­ва­що­то се. За­що­то виж­те - имам не­об­хо­ди­мос­тта да се срещ­на с мой бли­зък, кой­то жи­вее в друг град. И тряб­ва да из­бе­ра да­ли да се под­чи­ня на раз­по­ред­би­те, ко­и­то ми заб­ра­ня­ват то­ва, или да оти­да при моя бли­зък, нап­ри­мер преста­ре­лия ми ро­ди­тел, кой­то има нуж­да от мен.

Тряб­ва да взе­ма ре­ше­ние - да бъ­да за­ко­но­пос­лу­шен или да на­ру­ша за­ко­на в име­то на ед­на сър­деч­на връз­ка. Аз мис­ля, че по­доб­ни зло­щас­тия би тряб­ва­ло да об­ла­го­ро­дя­ват чо­ве­ка, да из­кар­ват на пре­ден план най-доб­ро­то в не­го. Мо­же би най-важ­но­то е сми­ре­ни­е­то. То­ва е доб­ро­де­тел, ко­я­то не се пол­зва с ви­сок рей­тинг от съв­ре­мен­ния чо­век. Но е мно­го важ­на. Съз­на­ни­е­то за то­ва, че има и по-сил­ни, не­за­ви­се­щи от на­ша­та во­ля и на­ши­те ре­ше­ния не­ща. 

Пандемията от COVID-19 води до големи промени, но не би­ва да се аб­со­лю­ти­зи­ра, ка­то се каз­ва: "Све­тът ве­че ня­ма да е съ­щи­ят". Аз ра­бо­тя с го­ле­ми ис­то­ри­чес­ки дис­тан­ции. Виж­дам, че све­тът се про­ме­ня, но в ня­ка­къв сми­съл ос­та­ва един и същ.

За­що­то хо­ра­та ви­на­ги са се опит­ва­ли да да­дат от­го­вор на три въп­ро­са: от­къ­де ид­ва­ме, как­во сме и на­къ­де оти­ва­ме. И в то­зи сми­съл ние сто­им пред сход­ни проб­леми с жи­те­ля на Ге­нуа, при­мер­но, кой­то е зас­тиг­нат от смър­то­нос­на­та чу­ма.  

Аз се драз­ня, но съ­щев­ре­мен­но раз­би­рам, а дъл­бо­ко в се­бе си одоб­ря­вам то­ва, че ин­сти­ту­ци­и­те, ан­га­жи­ра­ни с бор­ба­та сре­щу пан­де­ми­я­та, из­бяг­ват да пра­вят ка­те­го­рич­ни прог­но­зи. Из­пол­зват се ма­те­ма­ти­чес­ки мо­де­ли, пра­ви се дос­та пред­паз­ли­во.

То­ва е ум­но по­ве­де­ние. Ма­кар че ме драз­ни. Ис­кам да ми ка­жат: две сед­ми­ци още ще си сто­иш вкъ­щи и след то­ва ве­че ще мо­жеш да из­пи­еш ед­на би­ра на спо­койс­твие на­вън.

Дали пан­де­ми­я­та ще сложи край на гло­бал­ния ни свят? Аз съм жи­вял в зат­во­ре­но об­щес­тво и не бих пред­по­чел да се вър­на към не­го. Све­тът без гра­ни­ци ми ха­рес­ва мно­го по­ве­че, от­кол­ко­то се­па­ри­ра­ният свят, в кой­то тряб­ва неп­ре­къс­на­то да пре­о­до­ля­ваш ня­как­ви заг­раж­де­ния. 

Иде­я­та за на­ци­о­на­ли­зъм, за гра­ни­ци, ко­и­то про­пус­кат из­би­ра­тел­но, обаче е голя­мо из­ку­ше­ние. Мно­го лес­но е то­ва се­па­ри­ра­не - ние сме доб­ри­те, а оне­зи са ло­ши­те. Виж­да се, че ние също за­поч­ва­ме да гле­да­ме по­доз­ри­тел­но на чо­ве­ка, кой­то се приб­ли­жа­ва към нас - стра­ху­ва­ме се, че мо­же да ни за­ра­зи. От пси­хо­ло­ги­чес­ка глед­на точ­ка то­ва е мно­го тре­вож­но.

Рис­ко­ва­но е при­е­ма­не­то на та­ки­ва рес­трик­тив­ни мер­ки, как­ви­то се­га има. За­що­то не е из­клю­че­но на влас­ти­ма­щи­те да им ха­ре­са пос­лу­ша­ни­е­то на хо­ра­та, зат­во­ре­нос­тта, изо­ли­ра­нос­тта. Има я та­зи опас­ност, но аз гле­дам на нея по-ско­ро ка­то на хи­по­те­тич­на. Ка­то въз­мож­на тен­ден­ция, но не и ка­то не­що, ко­е­то ре­ал­но мо­же да се слу­чи. Мо­же би съм пре­ка­лен оп­ти­мист.

Най-нат­рап­ва­ща­та се ду­ма покрай епидемията от коронавирус е из­пи­та­ние. Из­пи­та­ние на на­шия ин­те­лект, на на­ши­те ду­хов­ни си­ли. Го­тов­ност да при­е­мем то­ва из­пи­та­ние и да не се пре­да­ва­ме. За­що­то, как­то каз­ва един от ге­ро­и­те на пи­са­те­ля Ди­ми­тър Бо­чев: "Жи­во­тът сам по се­бе си е тол­ко­ва жа­лък, че не си стру­ва да му се пре­да­ва­ме".