Звезделин Минков: За да има република, е нужен народ, а не публика!

Появата му кара хората да се смеят до сълзи, а той, като добрите комици, говори сериозно. Актьорът Звезделин Минков има божествената дарба да “възкресява” с гласа си и невероятния си актьорски талант любимци на публиката и емблематични личности. И ако си затвориш очите и само слушаш гласа му, “чуваш” Тодор Живков, Георги Парцалев, Григор Вачков, Петър Слабаков, Георги Черкелов, Тодор Колев, Никола Анастасов и Георги Калоянчев като възкръснали. Той е светла личност, готова винаги да намери смешната страна на сериозното и да го представи така, че докато се смеем, осъзнаваме “колко е сериозно смешното”. 

За да има република, е нужен Народ, а не публика! Честит празник, приятели, написа той в Деня на народните будители на страницата си във фейсбук.

За таланта си да разсмива околните Звезделин се усетил като хлапе. “Още като ученик открих тази своя дарба. Бях в VI клас и вечер гледахме “На всеки километър”. Много се кефих на Георги Черкелов, злия Велински. Нещо ме прихвана и пред мои съученици се направих на Велински. От реакцията им разбрах, че ме бива в имитацията”, споделя актьорът.

Звезделин Минков е роден на 10 ноември 1959 г. в Козлодуй. Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ. Играл в театрите в Кърджали, Враца, Ямбол и в Народния театър в София. Бил е и конферансие в няколко цирка. Сега е актьор на свободна практика и автор на книгата “Малки спомени за големия Парцалев”. 

“Записвам аудио книги и обожавам тази си дейност, защото тя обединява професията с хобито ми - да радвам хората. А колкото до моите имитации, те са добронамерени - предизвикват хумор и не са подигравка с хората. Всички, които съм имитирал през годините, са ми ставали добри познати и дори приятели. Имитирам колеги-комици като Ненчо Балабанов и Шкумбата, чужденци като Луи дьо Фюнес, бившия първи Тодор Живков, както и нашите звезди - Георги Парцалев, Велко Кънев, Петър Слабаков, Татяна Лолова, Григор Вачков, Никола Анастасов, Георги Черкелов, Тодор Колев и Георги Калоянчев.

Като бях студент, имитирах веднъж Никола Анастасов. Проф. Елка Михайлова, която ни водеше “актьорско майсторство”, не можа да се сдържи и каза: “Колю днес навършва 50 г., да идем в Сатирата и да го сюрпризираме!”. Отидохме. Целият клас. Празнуваше долу, в барчето. Имитирах го пред колегите и приятелите му. Накрая той се провикна с шопския си диалект: 

“Абе, кой го пусна тоа тука, бе?! Он че ми изеде леба, бе!” 

Баща ми обичаше много да се шегува, спомня си Звезделин. Той беше учител по биология и в края на всеки учебен час отделяше последните 5 минути, за да разкаже интересен анекдот, с който да разсмее учениците. Всички го обичаха.

Смехът лекува всичко, с изключение на разстройството - там не помага, щото много цапа, като се смеете! 

Като вечеряхме с великия Георги Парцалев, той пускаше смешки и казваше: “Ся, докато разказвам смешки, няма да ядети и няма да пийти, щото ша са смейте и ша са покапити, може и да са задавити!”

С Георги Парцалев ни запозна негова съседка, пред която го имитирах. Като ме гледаше тая жена, казвам ви, направо умря от смях. Заведе ме у тях и аз потънах в земята от притеснение. Добре че Парцалев беше сърдечен, добър и народен човек. Беше уникален, несравним и безумно талантлив. Той ме научи на много неща. Първото беше това, цитирам го по памет: “Слушай ся, га излезеш пред хората, трябва да говориш бавно. 

Трябва да изчакаш думата да отиде до главите на тези, дето та слушат, да са удари в тях и да я изчакаш да са върне обратно при тебе 

Щото тая дума ще ти трябва и друг път да ги разсмиваш. И едва кат са върне думата при тебе, тогава ще продължиш. Така ти, все едно, държиш хората като с юзди. И ти решаваш кога да се впуснеш отново в галоп, заедно с тях”. 

За него мога да говоря до края на дните си и пак няма да успея да опиша великата му душа и благородното му сърце, споделя зевзекът.

Един от светлите му спомени за началото на кариерата му, който Звезделин разказва, е срещата с Емил Димитров.

“През 1981 г. съм студент във ВИТИЗ и живеех в Студентски град в София. Една вечер портиерката дотича запъхтяна до стаята ми и вика: 

“Звездооо, тичай бързо на телефона! Търси те Емил Димитров!” 

Аз блокирах. Емил Димитров ли?! Ами че ние не се познаваме с него. Виждал съм го само по телевизията. Докато мислех какво може да се е случило, портиерката ме побутна: “Тичай бе, човекът те чака!”. Изтичах, вдигнах слушалката и чух отсреща любимия на цяла България глас: “Слушай, снощи те гледах в НДК. Беше великолепен! Каня те на 45-дневно турне из цялата страна.

Ще бъдеш конферансие и ще правиш хумор между песните ми. Вземи едно такси и ела до нас да уточним подробностите!”. С пресъхнали устни аз промълвих: “А какъв ви е адресът?”. Той се засмя и рече: “Казваш на шофьора: Вилата на Емил. И толкоз. Побързай. Чакам те”. И затвори телефона. Не бях на себе си. 

Сърцето ми щеше да изхвръкне от това неподозирано щастие

Изтичах до стоянката на такситата, влязох в първото от тях и пророних: “Вилата на Емил”. Шофьорът се ухили и каза: “Окей!”. Когато потегли, аз плахо го запитах дали е разбрал за кой Емил става дума. Той отвърна: “В София сме само 3000 таксита. Всеки от моите колеги е возил Емил по няколко пъти! Спокойно!”. Стигнахме вилата. Емил ме прие сърдечно.

Сипа водка в две огромни чаши, подобни на човешки длани, включи някакъв телевизионен канал с музика, намали звука и рече: “Наздраве за предстоящото турне!”. Аз едвам преглътнах и тихо му казах: “Ама аз съм студент втора година във ВИТИЗ. Проф. Елка Михайлова дали ще се съгласи да ме пусне?!”. Той ме прегърна, целуна ме по челото и каза: “Естествено, че ще те пусне! Дори ще се гордее с теб!”. Така и стана. И се започна едно пътешествие, за което мога да напиша цяла книга! Концерти, хотели, ресторанти, барове, запознанства, интервюта. Хиляди незабравими спомени. 

Емил беше велик и недостижим. Царство му небесно

Талантът на Звезделин за малко не му изиграл лоша шега, за която актьорът си спомня и до днес.

Тодор Живков дойде на представлението на нашия випуск, когато завършвах ВИТИЗ. Имитирах пред него нашите големи актьори. Смя се от сърце и ми ръкопляска. Но имах и една не много весела случка, може би опасна по времето на соца.

Когато започна делото срещу Сергей Антонов, аз си позволих да имитирам Тодор Живков с измислени от мен изречения, оправдаващи Сергей Антонов, като звучах много автентично и убедително: “Ако Сергей беше стрелял по папата, папата щеше да е мъртъв! Някои ще питат защо? Щото аз така съм ги учил моите ора - като правят нещо, да го правят като ората! Иначе хич да не се хващат да го правят! 

Жив ли е папата? 

Жив е! Ако беше стреляло наш‘то момче, папата щеше да е мъртъв! 

Какво по-големо доказателство искате? Сергей е невинен и наше момче не може да прави такиви лоши работи!”. Това го сторих в една компания на морето, бяхме седнали в ресторант в Приморско. Не щеш ли, оказа се, че единият от почиващите там е служител на бившата Държавна сигурност. Извика ме настрани и ме заплаши, че ще ме арестува, ако не си призная, тук и сега, кой ми е дал тази поверителна информация. 

Вцепених се. Беше страшно. Едвам ми повярва, че съм си измислил всичко това... 

Агентът ми каза, че Бай Тошо е изрекъл същите тези думи пред много тесен кръг от хора. Размина ми се някак си, разказва невероятният имитатор и съветва българите да се смеят повече, защото смехът е лек за душата, носи здраве и светли мисли. 

Подготви Поли БОЯНОВА