Петко Бочаров става на 90 години в четвъртък. Не, ама да!, както сам е написал на поканите си към приятели и колеги за юбилея му в зала 7 на НДК. „Нямам никаква заслуга за това, че доживях до тези години, просто се случи”, казва с присъщата си скромност доайенът на българската журналистика в интервю пред Аделина Делийска за "Новинар". По думите му държавата ни прилича на нормален човек, който е въшлясал отгоре до долу. Пълен с паразити и гниди. Нуждае се от цялостно обезпаразитяване и горкият вика за помощ, а няма кой да му помогне.
По повод на неговата 90-а годишнина той ни покани в уютния си дом, за да поговорим сред неговите книги, картини, любими сувенири и… близо до компютъра, с който ловко се справя и продължава да праща коментарите си в редакциите, но вече по електронен път. Даже се похвали, че когато е на село, пише и праща през джиесема си. Умът му продължава да сече като бръснач и чак не е за вярване, че е навъртял тези девет десетилетия.

- Г-н Бочаров, преди да се видим, прочетох в един форум: „Петко Бочаров е пич отвсякъде”. Как се чувства един пич на 90 години?

- Като пич! Искрено казано, не зная каква е съвременната дефиниция на тази дума. Но по времето на моята младост тя не беше особено цензурна. Колкото до форумите, моля ви не ми говорете. Аз ги чета и ми настръхва косата от писанията на някои подлеци и страхливци, скрити зад анонимността. Много е лесно да се скриеш и да псуваш отзад. Ама хайде излез отпред и кажи своето мнение, ако ти стиска!

- През 1962 г. правите първия коментар от екрана на БНТ, а днес какво ви се коментира?

- Днес има ужасно много теми за коментиране, някои от които са страховити. Но ще се разбере наистина за какво става дума по-късно – може би след десетина години - сега нещата се варят в гърнето. Пък кога ще кипнат, това вероятно децата ни ще видят. Светът се развива с такова вихрено темпо, че много малко хора могат да мислят и преценят в крак със събитията. Например кризата, която сега сравняват с онази от 1929-1931 г., е различна, разбира се, защото просто светът е променен.
Вижте какво се случва с питейната вода – това е един общочовешки проблем. Питейната вода, доколкото зная, е само 8 процента от водата на планетата. И става все по-малко. В бъдеще положително ще има войни за вода. А в нашето детство хората оставяха чешмите да текат през зимата, за да не замръзват. Тогава аз живеех на „Раковски” и даже миеха улиците с питейна вода.

- Завършили сте Американски колеж, после право. А сте работили и като арматурист, какво ви провокира към журналистиката?

- Нуждата да работя нещо, което ми подхожда. Макар че като арматурист изкарвах доста пари.

- Но защо се случи така, че образованието ви е едно, работили сте и друго, а изборът ви за професия за цял живот – трето?

- Защото направих в живота си една фатална грешка, когато бях на 25 години, през 1947 г. Знаех какво правя, но го сторих от криворазбрано чувство за солидарност към брат ми. Той беше арестуван и го вкараха в затвора. Обвиняваха го, че като е продал една кола, е спечелил незаконно 100 000 лв. По онова време имаше един драконовски закон срещу спекулата, който си беше чиста аритметика. Например за 20 000 лв. – 10 години затвор, за 100 000 и нагоре се предвиждаше доживотен затвор или смърт. По това време аз тъкмо бях завършил право.
А баща ми, който беше известен адвокат в София, участвал като защитник в процеса срещу Заимов, беше починал два месеца преди това. Няколко месеца бях адвокат преди случая с брат ми. Та тогава в коридора на Съдебната палата срещнах един познат от казармата, който каза, че е заместник-прокурор на София. С онзи си манталитет тогава си рекох: „Бре, намерих връзки”. Разказах му случая, той обеща да ми се обади след два дни. Наистина го направи, но каза, че следователят по делото ще помогне на брат ми, ама за Коледа трябвало да му направим един подарък.
„Сто хиляди ще го оправят”, каза той. Тъстът на брат ми намери тези пари и ми ги даде, увити във вестник. Аз трябваше да ги занеса на онзи зам.-прокурор, чието име не искам да казвам, защото вече е покойник – П.П. Давах си ясна сметка, че този, който дава подкуп, също носи отговорност. Започнах да се разсейвам и да отлагам, ама лицето П.П. ми звънеше нонстоп в кантората на пл. ”Славейков”, където бях с още трима колеги, и тонът му беше доста настойчив.
Накрая започна и да ме изнудва. Мърдане нямаше. Отидох в палатата, видяхме се с посредника, той ме прати да оставя пакетчето на перваза на последния прозорец. После си го взе оттам. Два дни по-късно следователят излезе със становище, че няма престъпление и брат ми беше освободен. Две години по-късно обаче през 1949 г. лицето П.П. беше разобличен като най-корумпирания прокурор в Съдебната палата.
Той споменал моето име, започна един шумен процес. Около 30 души бяхме призовани като свидетели, т.е. давали сме пари за подкупи. После обаче зам. главен прокурор, чието име ще спестя, ме извика и каза, че мен ще подведе под отговорност, защото съм завършил право и много добре съм знаел какво правя. Не можех да не се съглася с него. Така от Съдебната палата ме закараха в Централния софийски затвор. На процеса лицето П.П. го осъдиха на доживотен затвор, имаше и други присъди, а на последно място беше лицето Петко Бочаров с 1 година лишаване от свобода и 3 години лишаване от професионални права.

- Ама влязохте ли наистина в затвора?

- Е, как не. Изкарах 10 месеца там, защото непрекъснато работех. Като излязох, никъде не ме вземаха на работа. През март 1950 г., като минавах покрай операта, видях арматуристите, които строяха сградата. Постъпих в бригадата на най-известния по онова време майстор Шушурин, бивш белогвардеец. Бях чирак и мъкнех железа, а след две години вече бях майстор със седми разряд, което ми даваше право сам да имам бригада.
По това време правихме и стълбището на телевизията в старата сграда, в някогашното италианско училище. Така до 1952 г., когато се явих на конкурс за преводач от английски език в БТА. Четири месеца по-късно ме извикаха, а аз отидох с памуклийката и с клещите, без които в арматурата не може. Казаха ми, че изпита съм изкарал най-добре, но съм бил най-малко подходящ. Но все пак ме назначиха.

- Тогава ли се запознахте с Дмитри Иванов-Джимо? Разкажете малко от живота си в БТА по онова време, защо са ви наричали поручик?

- Джимо дойде малко по-късно. А аз съм служил в кавалерията, как да ми викат? Пет години не съм слизал от кон. Като почнаха мобилизациите, аз имах година и шест месеца в кавалерията, в ескадрона. И като се уволних, ме мобилизираха, та до 1944 г. изкарах там. С Джимо сме много добри приятели и аз му благодаря за топлите думи, които написа за мен. По онова време ние в БТА имахме живот, какъвто сега няма в агенцията, за съжаление.

- Защо се случва това, г-н Бочаров, защо в съвременните редакции вече няма онзи дух от вашето време, за който всички вие от това поколение пишете и разказвате? Пада ли нивото на нашата журналистика?

- Не само, че пада, ами това явление става застрашително и тази тенденция е много опасна за нацията. С промените професията попадна под ударите на много по-разнородни влияния и натиск в сравнение с преди. В миналото беше ясно какво може и какво не. Нямаше многоцветие – само черно и бяло.

- В този смисъл международниците винаги сте били една идея по-защитени?

- Точно така е. Даже по мое време въобще нямаше коментари на вътрешнополитически теми. Можехме да коментираме какво става в Чад или в Перу, но не и в България. Имаше един или двама, на които им се възлагаха теми, контролираха им материалите. Така че ние от външните отдели бяхме по-добре, но пак си имаше забрани и правила.

- Вас защо ви детронираха и ви пратиха за 1 година в Силистра? Какво сгафихте?

- С жена ми тогава още бяхме гаджета. Тя ме заведе на Великден в „Света Петка” и на излизане партийният секретар на БТА ни видя със свещите.

- Само за това ли?

- Бяха такива времена. Като мен в БТА бяха и Дмитри Иванов, моят най-добър приятел Кръстан Дянков, лека му пръст, Сашо Алексиев и още 5-6 безпартийни. Ние просто вършехме работата си съвестно и с любов. Във всяка професия има по-можещи и по-неможещи.

- Всички, които изброихте, внушавате респект с познания, как съумявахте в онези времена на ограничения да четете толкова много и да поддържате нивото си? Да се чувствате щастливи и да правите всичко с любов?

- Как да ви кажа, просто всичко това опира до индивидуалните качества на всеки човек, до неговото възпитание. Имах братовчед, у тях преди 1944 г. вратата отваряше лакей. После братовчед ми товареше баластра от река Искър. Но запази своята вътрешна устойчивост и не спря да се грижи за натрупване на познания.

- Имате богат социален опит, работил сте къде ли и какво ли не, така ли трябва да живее един журналист, за да познава живота на своите сънародници?

- Журналистиката не е по-различна от много други професии, например лекарската. Някои медици лекуват по призвание, други по задължение. Същото е и при нас. Ето, с Кръстан бяхме много близки, но и много различни. Аз се вълнувах от това, което се случва в момента, от информацията, от събитията по света. А той от американската литература и превеждаше – пръв започна и беше брилянтен преводач. Тогава нямаше какво да се следи у нас. Сега е различно. Обсъждахме тогава често защо средният американец не се интересува от живота извън своята държава и смята, че Букурещ е столицата на България.

- Считат ви за американофил. Така ли наистина?

- Не съм фил на никого. Освен на разума и на прагматизма в политиката. Тя не търпи глупости, чист прагматизъм е. И искам ясно да разгранича – политиката е едно, а държавничеството е друго.

- Има ли държавници у нас?

- Въобще не мога да видя истински държавници в нашата страна. Да си държавник означава да се интересуваш, да работиш и да си отдаден изцяло на интересите на нацията. Не на своя джоб, не да гледаш на политиката като на софра, като на баница, от която да вземеш най-голямото парче. Ако имахме свестни държавници, нямаше да сме на това дередже. Ние не вървим в крак с времето. Не можем, защото конституцията ни е калпава. Тя е основен закон на прехода.
През 1991 г. България беше друга държава, беше под влияние на СССР, а днес сме в НАТО, в ЕС. Трябва нова конституция. През 1991 г., ще си спестя обидни думи, но онези, които тогава направиха конституцията, поставиха нацията в капан. За да има нов основен закон, трябва да се свика ново Велико народно събрание, а има цяла глава в сегашния, в която е обяснено как това е много трудно да се реализира. Вопиющо се нуждаем от нова конституция. За какво са ни вече 240 депутати, като сме по-малко от 8 млн. население. 120 народни представители, колкото са в Израел, няма ли да свършат същата работа?
Защо сме с една камара? Защо нямаме сенат? Да не говорим, че няма кой да разтури парламента ни, когато той вече не е представителен. Не е редно 37 процента от българите да определят политиката в държавата. Навсякъде другаде или президентът, или премиерът имат право да разпускат парламента и да правят предсрочни избори. А тука всеки се е хванал за властта с нокти и зъби.

- Понесохте много упреци за принципната ви позиция за циганската престъпност и нехайството от страна на държавата по въпроса?

- Това е най-страшният проблем у нас. Ако е вярно изчислението на социолозите, че след 20 години в България роми и българи ще се изравнят по численост, то какво става с българската нация при такъв баланс.

- Те също са част от българската нация?

- А те самите дали се смятат за част от нацията ни? Ако се считат за част от нея, ще ограбват ли държавата, все едно че са в чужд двор? А те точно това правят. И там е работата, че тая нашата власт допуска до такава степен да бъде унижавана, че МВР да не смее да влезе в ромски квартал, защото ще ги пребият. Колко такива случаи има, когато тълпи от роми нападат полицейски патрул и нищо не им се случва.

- Смятате ли, че има опити за интеграция на ромите – много чужди фондации наливат пари в местни структури, които потъват някъде, а резултати видимо няма? Крадат ли се тези пари?

- Крадат поголовно. Вятър и мъгла са всички приказки уж за интеграция, уж, че структурите от гражданския сектор помагат на малцинствените групи, на бедните и онеправданите. Така е по целият свят. Но не и у нас. Разни ромски центрове само гледат някой нещо да не каже накриво за ромите. Вместо да се впуснат в работа да помогнат на своите събратя, които тънат в нищета, мизерия, неграмотност и т.н., 12-годишни момичета раждат, татковците са на по 14-16 години, а бебетата, които раждат, после увисват на раменете на обществото. Това е противоестествено и е престъпление срещу природата. На какво прилича това?!

- Държавна политика ли липсва, какво?

- Първото, което липсва, е принудата на закона, равенството на всички пред него. Не може за едни той да важи, за други не. Демокрацията не е свободия. Животът ни е карикатура на демокрацията, която отблъсква хората. Много хора днес си казват: „Това ли чакахме, това ли беше промяната”. По улиците се движат безброй скъпи лимузини, а пенсионерите едва оцеляват. Нашата държава в момента прилича на един нормален човек, който е въшлясал отгоре до долу. Пълен с паразити и гниди. Той се нуждае от цялостно обезпаразитяване и горкият вика за помощ, а няма кой да му помогне. Въшките нямат интерес да бъдат изчистени, те пият от кръвта му, а дървеници пък го ядат нощно време.

- Да продължим с метафорите – кое качество тежи като монолитен блок на врата на българина и му пречи да има добър живот?

- Не зная дали е само едно качество, или е съвкупност от повече. Понижено самочувствие, липса на перспектива, огромно разочарование, голяма апатия. Положението в България е много страшно. И най-страшен е демографският проблем, който минава мимоходом през мислите на хората. А властта ги занимава с това дали двата избора наесен да са в един ден. Това е още едно доказателство за опитите да се правят на тарикати онези от властта.
Те много добре знаят какво означава да правиш един вот през юни, а друг през август. Техните червени бабички и турците ще отидат под строй. Ако имаме 80 процента избирателна активност, няма лошо в това, но, ако е под 50 процента, какво става?! Не разбирам хората, които казват, че не се интересуват от политика. Ами от какво се интересуваш бе, драги? Не е ли важно в какви условия живееш, кой те управлява? И защо след това пищиш? Ти избираш крадците, които те грабят.

- Никога не казвате лоша дума за някого, а към вас как се отнасят, имате ли врагове и критици?

- Никому не сме сторили нищо зло. Аз не мразя никого. Нямам врагове, а ако имам, то не ги зная кои са. Преди няколко години мой приятел - Евгени Станчев, с когото по убеждения сме на различни полюси, ми каза: „Ако знаеш, колко ти се ядосвам, като те слушам и гледам на екрана”. Не ме е намразил за това. А че го ядосвам, съм доволен. Така трябва. От работата на един коментатор трябва да има хора, които да се ядосват. Ако няма такива, то той трябва да се махне. При коментаторите и анализаторите субективизмът е силно застъпен. Много хора съм ядосвал, но в четвъртък ще дойдат на моя юбилей. Трогнат и изненадан съм от добронамереността и доброжелателността на толкова хора.

- След близо 60 години журналистика какво бихте казал на един прохождащ в професията?

- За да бъдеш успешен и полезен, 70 на сто е знание. Трябва да знаеш. Останалото е да можеш да изразиш мисълта си в изречение.
/БЛИЦ