Ал. Йорданов: Това е добър знак, че страната преболедува менте промяната

Когато бях председател на парламента през далечните 1992-1994 г. в Народното събрание на България скъпи гости бяха Лех Валенса- президент на Полша, Франсоа Митеран - президент на Франция, Хуан Карлос І - Крал на Испания, Йошио Сакараучи - председател на Долната камара на Японския парламент, Шевах Вайс - председател на парламента на Израел и други световноизвестни политици и държавници. Всички те направиха обръщения в пленарната зала към народните представители и чрез тях към българския народ.

При властта на "промяната" никой световен политик или държавник не гостува в българския парламент. Това е показателна дистанция. Тя е и оценка за управляващите, за ръководството на парламента от страна на "промяната". Впрочем 36-то Народно събрание, на което имах честта да бъда председател, бе истински парламент на промяната. Така тогава го нарекоха всички.

Приехме над 300 закона за "смяна на системата", т.е. за истинска, а не само на думи промяна. България стана асоцииран член на Европейската общност - бъдещият Европейски съюз. Изобщо, промяната реално започна. А както е добре известно тя приключи 13 години по-късно - през 2007 г., когато бяхме приети за пълноправен член на Европейския съюз.

В този съюз непроменени държави не приемат. Затова и цялата мантра днес за "промяна", която у нас се въргаля като сопол по медиите, е една голяма лъжа. Ние отдавна, от 15 години вече, живеем в промяната.  И логично най-големи заслуги да живеем в промяната имат правителствата, които най-дълго управляваха и парламентите, които най-дълго работеха.

За забравилите ще припомня, че най-дълго управляваха правителствата, в които участваше ПП ГЕРБ и премиер бе днешния лидер на опозицията Бойко Борисов. Затова и тогава ЕС гледаше на България като на нормално променена държава. Променила се веднъж през 2007 г. и продължила променена да се развива стабилно и сигурно. 

Но пиша това не само за сравнение с днешното безплодно и лъжовно промянаджийско време. Пиша го, защото заедно с правителството на Петков, което си отива, към историята се е запътило и 47-то Народно събрание. В него единствено опозицията си вършеше работата. Парламентарното мнозинство или управляващите се занимаваха с всичко друго, само не и с реалните проблеми на страната. Свидетели бяхме на тяхната парламентарна посредственост, на просташкия им език, на тъпата им упоритост да се спъват в един същ камък.

Те формираха най-грозното статукво на прехода: статуквото на омразата. Затова е разбираемо, че никой нормален държавник не посети отиващия си парламент на омразата. Но това, че той си отива е добре за България. Може би е знак, че страната вече е преболедувала менте промяната.

Александър Йорданов, Facebook